СофияПловдивВарнаБургасРусе

Иво Инджев измерва нивото на на „течната дружба“ по дни за периода 2011–2014 г.

Представянето на ТЕЧНА ДРУЖБА 2 (Сиела) е на 16 юни, понеделник, от 18.00 ч. отново пред Паметника на Съветската армия

Точно три години след премиерата на политическия бестселър „Течна дружба“, събрала няколкостотин души пред Паметника на съветската армия („Течна дружба“ – премиера на Иво Инджев под надзора на полицията), Иво Инджев предлага продължението „Течна дружба 2“ със следните „Опорни точки“:
– Нивото на „течната дружба“, измервано по дни за периода 2011–2014 г.
– По какво личи, че кратко време бяхме независими от Русия…
– Трагедията на таврийските българи, избягали от СССР и настигнати от Червената армия в България…
– Български жени и деца, преследвани от руснаци, са спасявани от български турци…
– Изповедта на оцелял таврийски българин, национално известен с фалшифицираното си българско име…
– Руският шистов блицкриг разгромява за 6 месеца българския шанс за енергийна независимост…
– Какво стои зад намека за сибирската връзка, направен от уволнения министър Трайчо Трайков…
– Руското влияние залага на повече от един олигарх в България…
– Номерата на „Газпром“ за гарантиране на руския газов монопол в България…
– Още за руската връзка в българското задкулисие – например как Москва финансира тайно официоза в. „Дума“…
–Българската ръка в руската примка около украинския врат.

Течната дружба е краткия отговор на дълго задавания въпрос какво ни прави по-различни от останалите бивши сълагерници в съветския соцлагер в Европа, представят книгата издателите от „Сиела“.

Потокът от суровини, особено течните, от който България е по-зависима от бившата си колониална владетелка повече от която и да е друга посткомунистическа икономика на континента, продължава вече четвърт век да предопределя съдбата ни на държава, която не може да се откъсне от руската орбита.

В новата книга на Иво Инджев ще прочетете за нивото на „течната дружба“, измервано по дни за периода 2011–2014 г.; за трагедията на таврийските българи, избягали от СССР и настигнати от Червената армия в България; изповедта на оцелял таврийски българин, национално известен с фалшифицираното си българско име; какво стои зад намека за сибирската връзка, направен от уволнения министър Трайчо Трайков; за номерата на „Газпром“ за гарантиране на руския газов монопол в България; за българската ръка в руската примка около украинския врат и много други.

Ако заглавието озадачава някого, то вероятно не е запознат с книгата „Течна дружба“, посветена от автора през 2011 г. на митовете за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ, и между двата уж вечно влюбени през вековете народи. Не става дума само за игра на думи.

Няколко години след официалното оповестяване на световната комунистическа кончина в нашата страна изведнъж беше регистриран рязък скок на вноса на енергосуровини, предимно природен газ, нефт и горива. Накъде потекоха те? Следва откъс от книгата.

Въведение с поглед назад

Иво Инджев

Ако заглавието озадачава някого, то вероятно е поради това, че не е запознат с книгата „Течна дружба“, посветена от автора през 2011 г. на митовете за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата уж вечно влюбени през вековете народа.
Не става дума само за игра на думи. „Течната дружба“ е краткият отговор на дълго задавания въпрос какво ни прави по-различни от останалите бивши сълагерници в съветския соцлагер в Европа. Потокът от суровини, особено течните, от който България е по-зависима от бившата си колониална владетелка повече от която и да било друга посткомунистическа икономика на континента, продължава вече четвърт век да предопределя съдбата ни на държава, която не може да се откъсне от руската орбита дори и в момент, когато агресивната политика на Путин във и срещу Украйна доведе неговата империя до наистина небивала международна изолация.

Стотици хора се събраха пред Паметника на Съветската армия за премиерата на „Течна дружба“ от Иво Инджев. Снимка: Галина Славеева

Няколко години след официалното оповестяване на световната комунистическа кончина в нашата страна изведнъж беше регистриран рязък скок на вноса на енергосуровини, предимно природен газ, нефт и горива. Накъде потекоха те?
Тежката енергоемка индустрия от съветски тип, създадена без мисъл за ефективността на производството и за опазване на природата от замърсяване, береше душа в новите пазарни условия под разбираемо опечаления поглед на невинните жертви, останали без работа. И изведнъж при този огромен срив на потреблението на фабриките, свикнали на държавно разточителство, от Русия започнаха да прииждат огромни количества горива.
Беше започнала войната в бивша Югославия. ООН наложи ембарго на оръжейните и други доставки за воюващите страни. България на думи и по документи беше „за“, но на практика се превърна в гара разпределителна на контрабандата по трасето Москва–София–Белград в откровено нарушение на поетите международни ангажименти.
От тази контрабанда в особено големи мащаби, каквито могат да бъдат организирани само с участието на властите на трите държави, отчисленията от надценките (надхвърлящи в пъти себестойността на контрабандните стоки, плащани от крайния потребител) отидоха в джобовете на организираната престъпност у нас. „Благодарност“ за днешната ѝ неизтребимост дължим на онова време, когато с „братската помощ“ на т.нар. голям брат се сдобихме с неизлечим и в днешно време тумор, рожба на „течната дружба“.
Българската организирана престъпност, наричана по митингите за краткост „мафия“, едва ли има точно фиксиран рожден ден. Но е сигурно, че ни е „подарък“ от Русия. С любов (към контрола над страната ни)!
Хайде да си „поговорим“ на българско-руски език, за да покажем, че не сме никакви русофоби, за каквито ни определят русофилите, на които е нужен враг и го намират в лицета на българите, несъгласни с преклонението пред всичко руско поради единствената причина, че е руско.
Става дума за българско-руски език в почти буквалния смисъл („почти“, защото през вековете е претърпял промени).
Днес той еднозначно се нарича руски. Руски учени обаче, както ще се уверите, обясняват с аргументи и факти, че 55 на сто от руския език се състои от старобългарски думи и на практика дори поставят под съмнение самия термин „руски език“. Защото при такъв (дис)баланс на езиковата генетика рожбата трябва да бъде смятана за това, което е: руският език е всъщност старобългарски.
Вероятно това твърдение щеше да прозвучи шовинистично от страна на един българин, ако не произхождаше от лабораторията на руската наука. Руски учени обръщат внимание на една неизвестна за милионите руснаци и българи молекула в океана от лъжи, митове, манипулации и руско-съветски шовинизимъм, налаган през вековете.
С митовете и лъжите по трасето на „течната дружба“ българските оръжия са слаби срещу съветско-руския пропаганден мастодонт. Него може да го заболи само от руски стрели, пуснати от честни хора, каквито за щастие в Русия има. Не че мастодонтът от това дава признаци за отстъпление, но съпротивата е важна!
Припомням, преди да цитирам „откритието“ за българския произход на руския език, един пример за успех на тази съпротива в неравната битка срещу митовете за „течната дружба“. Десетилетия наред раболепната българска подчиненост на руските лъжи за жертвите в Руско-турската война 1877–1878 г. повтаряха папагалски абсурдното твърдение за 200 000 хиляди руски войници, загинали за свободата на България по българските земи в онзи сблъсък, когато цялата руска армия
на Балканите в онази военнна кампания надхвърля малко над 180 000 щика.
Същата лъжа за точно това количество кръв се лееше като мед от устата на русофилските ни политици като президента Георги Първанов. И как не – пред вратите на самия храм „Св. Александър Невски“ в София лъжата за въпросните 200 000 загинали руски воини за нашата свобода рекламираше руския характер на самия храм. Беше изписана на пано с информация за желаещите да се осведомят набързо за най-важния факт от историята, посочен пред вратите на най-голямата православна църква в България.
Трябваше обаче в София да дойде един руски историк и да каже истината, за да изчезне след това тихомълком „туристическата атракция“, която преувеличаваше красотата на руското страдание заради България в мащаби, в каквито и най-наглата туристическа агенция не си позволява да мами зарибяваните туристи относно прелестите на предлаганата от тях услуга.
Цитирам не за първи път фактите, съобщени в София от почтения руски учен Степан Кашурко. В книгата си „Триста години руска сянка над България“ авторът Милчо Спасов цитира ръководителя на Международния обществен център за издирване „Подвиг“. Ето какво казва Кашурко:

От състав 185 000 войници и офицери през тази война убитите са 15 567 души, а общо загиналите (включително от болести и рани) са 22 391.

Както виждате, грубо казано, около десет пъти е преувеличаван дебитът на пролятата по българските земи руска кръв (доколко е именно руска при разнородния състав на имперската войска и при участието на румънците с решаващ принос за спасяване на руската армия от унизителен разгром край Плевен, това е друг въпрос).
Що се отнася до характера на Руско-турската война, малцина са се изказвали по този въпрос по-яростно от вождовете на българския комунизъм. Правят го в угода на Сталин, който им нарежда да заклеймят като българи руския царизъм (термин, употребяван и до днес с козируване към пропагандната линия на Сталин от българските историци, когато няма как да отрекат някоя руска „беля“ – тогава тя престава да бъде руска, а се превръща в „царска“).
Ето какво пише високопоставеният български комунист Васил Коларов в СССР по лична заръка на Сталин през 1935 г. по повод публикуването на архивите на Азиатския департамент:

Публикуваните документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1878 г. Създаването на „независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квази независима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масова корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуване на убийци и отстраняване на пречещите на плановете му държавни дейци в България.

И още едно припомняне в същия дух: Благоев и Кирков за руския царизъм.

Димитър Благоев:
Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите.

Георги Кирков (Майстора):
Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи – създаването на независима държава Украйна, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави.

Като става дума за жертви и пролята кръв (рамо до рамо с руснаците, които обаче се правят, че не са чували за това), ето една доста по-пълноводна от руската кървава диря у нас. Това е чисто българска река от кръв, за която по русофилско-съветска линия „не е прието“ да се говори у нас. До такава степен, че практически няма представителен паметник за тези български жертви и до ден днешен в България, платила кървав данък – в пъти по-ужасен от кръвнината на руснаците в тяхната 9-а поредна война срещу Турция, разиграна по българските земи в края на XIX век.
Ето как журналистът Калин Манолов по повод на антибългарските изблици на руснаци и русофили в интернет относно съветския паметник в центъра на София е обобщил в блога си непризнатата не само от СССР, но и от самата (днешна!) България жертва на българите за общоевропейските усилия да бъде сразен националсоциализмът (или „фашизмът“, ако им е по-удобно на другарите съветофили) в Европа.
„Тъй като руснаците няма да го разберат, едно уточнение за не по-добре информираните по темата българи. Според членовете на подписаното на 28 октомври 1944 г. в Москва Споразумение за примирие между България и СССР българското правителство поема разходите на Българската армия за участие в Отечествената(?!) война, плаща репарации, възстановява имущество на победилите страни – съюзници, реституира изнесените ценности и материали от СССР, Гърция, Югославия, редовно изплаща парични суми в българска валута и предоставя стоки, средства и услуги, които могат да потрябват на съюзното (съветското) главно командване за изпълнение на неговите функции. От страна на България във войната участват над 350 000 души.
Даваме 8337 убити, 9155 безследно изчезнали и 22 958 ранени. А като се съберат цифрите по отделните параграфи, се получава колосалната сума от 133 280 719 447 лв. разходи по участието на България във войната срещу хитлеристка Германия. Те са направени за по-малко от 9 месеца – септември 1944 – май 1945 г. За ориентация: по официални данни целият национален доход на България за 1945 г. възлиза на 141,8 млрд. лв. Приходната част на бюджета е 43 млрд. лв., т.е. дали сме 40 000 жертви и сме платили три бюджета за съмнителното удоволствие през 1944 г. съветската армия да ни „освободи“. Точка по въпроса. С още едно допълнение – приносът на България в успешните операции срещу Германия в района на Югоизточна Европа.
Участието ни улеснява концентрирането на съветски войски в близост до Моравската долина и подстъпите към Белград, спестява на Трети украински фронт необходимостта да покрие сектор от 300 км, а в сраженията при Драва – Соболч Първа българска армия разгромява елитни германски части.“ (…)

А какво да кажем за подаръка под формата на (старо)българския език, станал основа на руския? Говорим не за друго, а за руския език. За великия руски език, както обикновено го наричат самите руснаци и българските русофили. Това е същият език, който при виртуалното посегателство срещу неговата употреба в Украйна от страна на бързо отказалите се от тази идея украински
опозиционери моментално се превърна в аргумент за агресията на Путин срещу Украйна. „Език мой, враг мой“ оживя по парадоксален начин като мото на една великоруска агресия срещу „малоруснаците“, както в Русия обичат да наричат отвисоко украинците.
Възможно е да се намерят примери през вековете, когато една агресия да е обоснована с езикови аргументи, но в XXI век, дори и да има исторически прецедент, въоръжаването на режима на Путин с този казус бели – повод за война – е сред най-ярките доказателства за ирационалността на руската политика на свършените факти от позицията на военното превъзходство, отдавна заклеймена като недопустима тактика в уреждането на международни спорове.
Забележителното по отношение на напрежението, създадено по този начин във и около Украйна, е, че то извади на показ резултатите от дългогодишната, вековна улегналост на митовете за Русия в българските глави. Кризата около Украйна онагледи за самите нас спора за ориентацията ни именно в момент, когато украинската свада по оста Изток–Запад прерасна в руска намеса в защита на нейните си големи, ядрено въоръжени имперски права. И без инструментариума на статистиката е ясно, че достатъчно много българи реагираха автоматично, почти атавистично вече на страната на големия побойник…
Наясно ли сме, че разделението на българите минава по линията на отношението към Запада и противостоящия му в лицето на Русия Изток?
И с какви „подаръци“ Русия поддържа и развива това статукво в най-новата ни история. Това са подаръците на данайците за техния троянски кон в Европа.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.