СофияПловдивВарнаБургасРусе

Кой разпокъсва Ирак

Касим Абдул-Захра
Асошиейтед прес

Окуражени от призив на висш шиитски духовник да се грабва оръжието, подкрепяни от Иран милиции бързо се преместиха към центъра на политическия пейзаж в Ирак, повеждайки това, което шиитското мнозинство в страната смята за борба срещу сунитските въоръжени бойци, контролиращи големи части от Северен Багдад.

Появата на милициите като легитимна сила, радваща се на подкрепа от оглавяваното от шиити правителство и на благословия от религиозния елит, представлява заплаха за единството на Ирак, посаждайки семената на нов религиозен конфликт и издигайки регионалното разделение между шиити и сунити на потенциално взривоопасно равнище.

Иракските шиитски милиции нападаха американските войници по време на осемгодишното американско присъствие в страната. Те също така бяха начело в сунитско-шиитските убийства от периода 2006-2007 г., тласкайки Ирак на ръба на гражданската война. Техните наказателни взводове вземаха на прицел радикални сунити и оркестрираха прочистването на сунитите от няколко багдадски квартала.

В по-ново време шиитските милиции се бият заедно със силите на президента Башар ал Асад и ливанската шиитска групировка Хизбула срещу предимно сунитските бунтовници и въоръжени бойци в съседна Сирия. Някои от тях се завърнаха в Ирак – първо, за да се бият срещу сунитските въоръжени бойци в провинция Анбар, а сега в северните покрайнини на Багдад и провинциите Салах ад Дин и Ниневия.

Това са районите, където бойците на групировката Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) завзеха градове и градчета в светкавична офанзива миналата седмица. Сред превзетите селища бяха Мосул, вторият по големина град в Ирак, и Тикрит – родният град на Саддам Хюсеин.

Представители на силите за сигурност казаха, че шиитски милиции се бият от месеци на страната на правителството срещу бойците на ИДИЛ в райони западно от Багдад в предимно сунитската провинция Анбар, както и в части на провинция Диала, на североизток от столицата. Те също така се бият срещу сунитски въоръжени бойци на юг от столицата. Тяхното участие обаче никога не е било публично признавано от премиера Нури ал Малики.

Засилващата им се роля в битката срещу сунитските въоръжени бойци ще задълбочи влиянието на Иран в Ирак, давайки на неарабската и предимно шиитска страна роля, подобна на тази, която играе в Сирия. Техеран подкрепи режима на Асад в борбата му срещу предимно сунитските бунтовници и въоръжените бойци от вдъхновени или свързани с Ал Каида групировки.

Представители на шиитски милиции, интервюирани от Асошиейтед прес през последните два дни, разказаха как са преминали обучение в Иран и после са били транспортиране по въздух в Сирия, за да се бият на страната на правителството. С пристигането си в Сирия те биват посрещани от ирански агенти, които им дават оръжие и им поставят задачи.

Представителите на милициите, които бяха интервюирани поотделно, описват групировките си като вдъхновени от това, което те наричат „сериозна“ заплаха за своята общност. Те казват, че са мотивирани от призива на техния най-почитан духовник, родения в Иран аятолах Али ас Систани, да се грабва оръжието.

По един злокобен начин те не виждат в ИДИЛ единствения си враг; те също така поставят в списъка си и иракските сунити, които обвиняват в подкрепа за вдъхновената от Ал Каида групировка в райони, които сега са под контрола на въоръжените бойци.

Техните изказвания също така говорят за висока степен на одобрение от страна на оглавяваното от шиити правителство на Малики. Преди шест години правителството се бореше срещу шиитски милиции в Басра, за да установи властта на Малики и да покаже образа му на национален лидер.

Сега Малики публично се среща с лидери на милиции, като Каис ал Хазали от подкрепяната от Иран „Асаиб ахл ал хак“, групировка, която организира някои големи нападения срещу американските сили, преди изтеглянето им през 2011 г.

Хади ал Амири, шиит и министър на транспорта, който някога бе начело на милициите „Бригада Бадр“, създадени от Иран и обучени от иранския Корпус на гвардейците на ислямската революция през 80-те години, сега е близък съюзник на Малики и лично направлява битките срещу въоръжените бойци в провинция Диала, на североизток от Багдад, от където той спечели място в парламента на изборите през април.

След години на нееднократни уверения, че „Бригадата Бадр“ е спряла да съществува като милиция, брадати мъже във военни униформи с нейните символи се появиха миналата седмица по държавната телевизия, застанали до войници от армията.

Милициите и техните лидери дават бегъл поглед върху това какво предстои след публичното овластяване на бойците.

„Всеки, който подкрепя или симпатизира на ИДИЛ е терорист“, заяви за Асошиейтед прес от Иран Абу Уарет ал Мусауи, говорител на иракските милиции „Нугаба“. „Никога няма да позволим ИДИЛ да контролира Ирак и ще вземем на прицел всеки, който я подкрепя“.

Джасим адж Джазаери, високопоставен лидер на подкрепяните от Иран „Бригади Хизбула“, шиитски милиции, базирани в Южен Ирак, обвинява за загубата на територии на север донякъде сунитските политически лидери. „Знаем, че ИДИЛ има база на подкрепа в Мосул“, каза той.

Откакто Систани отправи призива си за грабване на оръжие в петък чрез свой представител, шиитски милиции демонстрират сила по улиците на Багдад и в градове из предимно шиитския юг, включително Басра. Там се състояха паради с пикапи, превозващи въоръжени бойци, скандиращи шиитски лозунги и обещаващи да смажат ИДИЛ.

Радикалният и антиамерикански настроен шиитски лидер Муктада ас Садр, чиято армия „Махди“ водеше улични битки срещу американците, призовава за паради на шиитски милиции в цял Ирак в края на седмицата – доказателство за овластяването им.

„Защитата на Ирак и на неговия народ и свещени места е дълг на всеки гражданин, който може да носи оръжие и да се бие с терористи“, каза представителят на Систани, шейх Абдул-Махди ал Карбалаи в проповед в петък. „Те трябва да се запишат като доброволци за тази кауза“.

Призивът му бързо намери отклик сред шиитите, които чакат всяка дума на Систани или на представителите му. Той веднага бе използван от милициите, за да изтъкнат легитимността си и да демонстрират сила по улиците.

Властите си затваряха очите, докато милициите от петък провеждат паради по улиците, но тези демонстрации на сила накараха канцеларията на Систани да излезе с разяснение в събота вечерта, предупреждавайки срещу „всякакво поведение, което е със сектантски или националистически характер, което може да навреди на единството на иракския народ“.

В него също така се призова за спиране на въоръжените демонстрации „извън закона“ в смесени шиитско-сунитски райони, призовавайки властите да вземат мерки за спирането им.

Думите на представителя на Систани от петък, предупреждаващи, че сунитските въоръжени бойци няма да спрат, докато не стигнат Багдад, Кербала и Наджаф – някои от най-свещените места за шиитите – дадоха на милициите религиозен параван. Защитата на свещените за тях места бе също така обединителен зов за представителите на иракски шиитски милиции, които пътуваха до Сирия, за да се бият срещу сунитските бунтовници.

„Бия се за моята вяра, страна и свещени места“, каза Аяд ар Рубаей, 23-годишен представител на милициите „Асаиб ахл ал хак“ и ветеран от гражданската война в Сирия.

Известният сунитски депутат Салим адж Джубури каза за агенцията, че демонстрациите на сила от шиитските милиции и тяхното разпространяване „ще бъдат сериозна опасност за Ирак в бъдеще и ще крият заплаха от въоръжен конфликт“. „Казваме не на ИДИЛ и не на милициите“, заяви той.

Още по темата: Бунтове и хаос заплашват да прекроят картата на Близкия изток

Лий Кийт
Райън Лукас
Асошиейтед прес

Европейски дипломати тайно начертаха границите, които определиха разположението на държавите в Близкия изток за близо век. Сега обаче гражданска война, религиозни кръвопролития и провали в политическото ръководство заплашват да направят на пух и прах тази карта.

В десетилетията след получаването на независимост арабските правителства държаха сплотени тези държави, донякъде чрез налагане на диктаторско управление, въпреки понякога запалителните смесици от народи в рамките на техните граници. Съвременната история – особено трите години вълнения, наричани „Арабска пролет“, отключиха стари вражди и лоялности, които се задълбочават и пресичат държавните граници. Неприязънта между шиити и сунити, съперничещи си клонове на исляма, вероятно е най-сериозна от всички.

Тази суматоха предефинира Сирия, Ирак, Ливан и Либия – нации, създали се след разпадането на Османската империя. Вече се оформят квазидържави.

За отцепилата се от Ал Каида група, която прегази части от Ирак тази седмица, границата между тази страна и Сирия, където също води боеве, може и да не съществува. Групата, известна като „Ислямска държава в Ирак и Леванта“ (ИДИЛ), иска да създаде управлявана по законите на шериата минидържава, свързваща двете страни. Тоест да обедини сунитската сърцевина в центъра на Близкия изток.

Можем да видим и други потенциални де факто държави на хоризонта. Една кюрдска в Ирак – и може би друга в североизточната част на Сирия. Остатък от сирийска държава, базиран около Дамаск, съседните му градове и средиземноморското крайбрежие – земята, населявана от алауитската секта на президента Башар Асад. Доминиран от шиити Ирак, отрязан до Багдад и сочещ на юг.

Преподавателят от Лондонското училище за икономика Фауаз Гергес забелязва, че е в ход насилствен процес по преоформяне на правителствени системи, които са неспособни да се справят с етно-конфесионалните различия и да се грижат за своите общности.

„Настоящият ред е разбит. Все повече и повече хора разбират, че системата, по начина по който е структурирана, се пропуква“, смята той.

Новите граници, подкрепяни само със силата на оръжията, вероятно никога няма да бъдат официално признати – не е лесно в действителност да създадеш нова държава – но предвид слабостта на централната власт, това може да няма голямо значение.

Кампанията на ИДИЛ е подпомогната от сунити, недоволни от доминираното от алауитите на Асад сирийско правителство и воденото от шиитите правителство на Ирак. Границите на тези две страни са начертани от Великобритания и Франция след Първата световна война.

Завземането на градовете Мосул и Тикрит прави мечтата на екстремистите за ислямска държава да изглежда по-реалистична. Те вече контролират част от Източна Сирия по поречието на р. Ефрат. Присъстват и на някои по-западни места, близо до Алепо – най-големия град в Сирия. В Рака, най-големият град, който ИДИЛ контролира в Сирия, групировката налага данъци, поправя мостове и правораздава по строгите закони на шериата.

Исторически погледнато Рака, Мосул и околностите им, които обхващат Северна Месопотамия – регион, познат като Джазира – имат повече общи неща един с друг, отколкото с отдалечената Южна Месопотамия, съсредоточена около Багдад и Басра. Пустинните поречни пътища, които ИДИЛ използва за контрабанда на оръжия, бойци и пари през границата, са същите търговски пътища, използвани преди пет хилядолетия, когато се създават първите градове по горното течение на Тигър и по долините на Ефрат.

ИДИЛ обаче не е единствената групировка с амбиции. Иракските кюрди, които управляват автономен регион в Северен Ирак, завзеха град Киркук под претекст, че го защитават от напредването на екстремистката групировка. Те обаче може и да не поискат да си отидат. Етнически смесеният град е почитан от кюрдите, които претендират, че си е техен. Задържането на контрола над града само ще засили дългогодишните надежди сред много кюрди да обявят веднъж завинаги независимост.

Сирийските кюрди се възползваха от бъркотията, създадена от гражданската война, която навлиза в четвъртата си година, за да установят контрол в североизточна Сирия, където са преобладаваща етническа група.

В Северна Африка Либия е в схватка със собствените си центростремителни сили от падането на Муамар Кадафи през 2011 година. Влиянието на централното правителство в Триполи се сгромоляса, а многобройни местни милиции вземат властта в градове и дори в цели региони в страната. В източната половина на Либия – която от историческа гледна точка е отделна географска единица, концентрирана около Бенгази, има призиви за автономия.

Контурите и режимите в Близкия изток се коренят в споразумението Сайкс-Пико, кръстено на британския дипломат Марк Сайкс и френския дипломат Франсоа Пико, които го сключват в пълна секретност.

Съгласно сделката Лондон и Париж разделят близкоизточните земи на Османската империя на сфери на влияние. Серия от следващи договори след Първата световна война установяват окончателните граници, създавайки впоследствие Ливан, Сирия, Ирак, Йордания и британския мандат в Палестина, който прокарва пътя към създаването на Израел. Линиите са начертани съгласно британския и френския интереси, без да се вземат предвид реалностите на място.

Например предимно сунитският град Мосул, заедно с кюрдските райони по-далеч на север, са обединени с Багдад и южните райони, където шиитите имат съкрушително числено превъзходство, за да формират Ирак.

Сирия е скърпена от бившите османски провинции Алепо и Дамаск, заедно с от дълго време разделените крайбрежни територии, доминирани от алауити, издънка на шиитския ислям.

Ливан е откъснат като контролиран от Франция християнски протекторат, към който са придадени сунитски и шиитски райони, а това създава религиозна смес, която изригва в гражданска война и постоянни размирици.

Градове като Акра, Хайфа, Назарет, които по административни, търговски и кланови признаци, дълго време са били свързани с райони, които понастоящем се намират в Ливан и Сирия, вместо това са причислени към британския мандат в Палестина и сега са в Израел.

Може би най-изкуствено е създадена Йордания. Има един стар виц, според който странният зигзаг на йорданската граница със Саудитска Арабия е станал заради пиянското хълцане на Уинстън Чърчил, докато чертаел линията на картата. Основните населени центрове като Аман на времето са били във вътрешността на Сирия и Палестина, но са откъснати едно от друго. Затова на Йордания се дават ивици от пустинята на изток и на юг, за да бъде формирана нова географска единица под управлението на крал, назначен от Великобритания.

Иронията е там, че въпреки всичката тази произволност, Йордания в момента изглежда най-стабилното от следвоенните творения.

Въпреки начертаните от чужди държави граници, новосъздадените страни остават относително стабилни през следващия век. Донякъде това се дължи на хватката на диктаторски режими. Също така обаче през това време хората развиват самосъзнание на йорданци, иракчани, ливанци или сирийци.

Това прави чувството за национална принадлежност по-устойчиво, отколкото изглежда. Да вземем Ливан за пример. През гражданската война 1975-1990 г. някои предричаха, че ще се разпадне на християнска, сунитска и шиитска минидържавици, но това така и не се случи. Сирия доминира Ливан от години, а „Хизбула“ още е мост между двете страни, което прави смътна общата им граница. И все пак „колкото и странна и нефункционираща да е, пак си е реална и пълноценна граница“, каза Пол Салим, вицепрезидент на базирания във Вашингтон „Близкоизточен институт“.

Световните сили нямат желание да видят как границите се прекрояват. САЩ и Турция биха се противопоставили остро на евентуална кюрдска декларация за независимост в Ирак например, каза Салим.

Неофициални и де факто анклави обаче са напълно възможни. Линиите, начертани от бойците на ИДИЛ, „не са признати, но са действителни“, допълни той. Събират се данъци, въоръжени сили контролират региона, просто не е формализирано“.

Гергес каза, че недоволството от сегашния ред предизвиква дебат за това как трябва да изглежда новият Близък изток. За ИДИЛ и други екстремисти, трябва да има халифат, в който халифът да въведе ислямското право. Други искат Леванта обединен, както е било по времето на османците, но под арабско управление.

Трети мечтаят за нещо подобно на Европейския съюз, каза той. Федерализацията на сегашните държави се предлага като лек. Всъщност това е контролирана децентрализация: даване на етнически или религиозно различните региони достатъчно автономия, за да им се изпълни копнежът за самоопределение и едновременно с това да продължат да са в сплотена държава.

Американците въплътиха тази идея в иракската конституция след падането на Саддам Хюсеин, а някои призоваха това да се направи и в Либия.

Има обаче съпротива сред правителствата и част от общностите, които се страхуват, че „федерализъм“ е кодово название за разчленяването на страната им.

Настъплението на ИДИЛ разкрива чувствителността на Турция и нейните ограничения

в. Тудейс заман

„Турция винаги е отричала информациите, че позволява на терористи да използват турско-сирийската граница като транзитен пункт. Това, че отрича обаче не попречи да се създаде впечатление, че Турция помагаше за преминаването на терористи в Сирия, които да се сражават срещу режима на (сирийския президент Башар) Асад. Но ИДИЛ (Ислямска държава в Ирак и Леванта) е заплаха също и за Турция, има и планове за нападения на турска територия.

Хората, които ръководят турската външна политика, трябваше в крайна сметка да променят своя политически курс, но междувременно ИДИЛ напредна и укрепи силите си. Турската външна политика прекалено се забави да се заеме със заплахата, произхождаща от ИДИЛ. Трябваше да действат месеци по-рано.“ Този „вътрешен поглед“ принадлежи на експерт по външна политика, който говори при условие за анонимност за неделното издание „Съндис заман“.

Това е напомняне, че най-активен играч в политиката, включваща „промяна на режима“ където и да било, е онзи, който плаща сметката накрая. Това се случи със САЩ във Виетнам и Ирак и със Съветския съюз – в Афганистан. Ако в „промяната на режима“ бъдат замесени погрешни сметки, смесица от наивност и романтизъм, към които се прибавят и прекомерни амбиции, се стига до проблеми, които може да имат трайни последици.

Това стана с Турция в Сирия. Макар че политиката й на нулеви проблеми със съседите не доведе до никакви конкретни резултати чрез форматите на меката власт, тя дръзна да се нагърби със задачата да помогне за свалянето на режима на сирийския президент Башар ал Асад – и се провали. А сега продължава с един куп вандалски салафитски групировки – символизирайки навлизането в ислямското Средновековие на вътрешни борби и разрушения, по-малко способна от преди да бъде част от решението на един голям конфликт.

Иракски Кюрдистан, вероятно единственото място, където може да се забележи някакъв напредък в контекста на политиката на нулеви проблеми, също има риск да бъде загубен, ако бъдат направени грешни и ненавременни ходове сега, когато настъплението на ИДИЛ доведе Ирак до точка на пределно напрежение. Попадането на Мосул в контрола на въоръжени групировки начело със салафитите и поемането на Киркук от кюрдските сили пешмерга са важни събития, които показват известна необратимост на статуквото от по-рано.

Изборът пред правителството на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) винаги е бил доминиран от състояние на ума, наподобяващо идеологическа халюцинация: приоритетите в Близкия изток го принудиха да отстъпи от главните принципи на меката власт, по-специално от този на приобщаване.

Изкушението да създадеш сфера на влияние в османски стил произхожда от погрешното приравняване на салафизма и уахабизма в арабските земи с доброжелателния суфизъм на Анадола. Премиерът Реджеп Тайип Ердоган и външният министър Ахмет Давутоглу приблизително от 2010 г. игнорират факта, че салафитският и уахабитският сегменти възприемат османците и техните традиции като врага, обвинявайки ги за „поражението“ на исляма по света.

Както пише в своя въздействаща статия във в. „Радикал“ Тайфун Атай, виден социолог по въпросите на религията: „Само преди три години Ердоган говореше за благословията на секуларизма за исляма по време на посещения в Египет и Тунис и сочеше „светския ислям“ като уникален модел за Близкия изток и навсякъде“. Той получи критики от кръговете на салафитите и на Мюсюлманско братство и навреме се върна от Близкия изток, претърпяващ „салафизация“, изоставяйки собствените си традиционни и исторически религиозни корени. Те (ПСР, бел.а.) пропиляха историческата възможност да станат архитекти на един „либерален ислям“, на така необходимия в социологически аспект „светски ислям“, който щеше да бележи повратна точка за света. Разочароваха и засрамиха всички онези леви, либерални, социалистически, консервативни мюсюлмански и немюсюлмански кръгове, които им вярваха, доверяваха им се и ги подкрепяха. Те дойдоха на власт въз основа на обществен консенсус и разединиха обществото, без да оставят почти никаква възможност за консенсус. Сега се опитват да се справят с това вътрешно разединение, както и да попречат на една „вътрешноислямска война“ да прескочи през границата на нейна територия.

Това, което един колега нарече „афганизация навън и пакистанизация вкъщи“, е резултат от промяната в ПСР от преди три години и съвсем грешния прочит на събитията. Сега е етапът на упорство и отричане.

Ето защо, всяка аргументация за политиката на Анкара в региона би следвало да изисква внимателен прочит. Настъплението на ИДИЛ, установяването на контрол от нея на голяма територия между Сирия и Ирак, още повече разкрива чувствителността на Турция и нейните ограничения.

Предвид залога ПСР има само един рационален изход от ситуацията: да бъде в мир с кюрдите както в Ирак, така и в Сирия, и да подкрепи установяването на тяхна държава по протежение на своята граница.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.