СофияПловдивВарнаБургасРусе

Заради тази книга се срещнах с Тодор Живков. Хайтов искаше да я открадне – 1

Случаят с книгата ми „Забравените от небето“ (Документални разкази за столетници от Родопите, Издателство на ОФ, С., 1981) ме връща с три десетилетия назад. Навремето от личен той се превърна в обществен, въпреки тоталитарната ни държава. Предизвика го и го създаде самият Николай Хайтов, като се опита да открадне тази книга и, за съжаление, се оказа не единствен, а един от многото, предизвикани от него. Случаят беше разкрит, въпреки неимоверните му усилия да го потули, да го остави „недоказуем“ – това бе една от любимите му характеристики, със самочувствието на именит, популярен, овластен.

Фактите и постъпките му произтекоха от неговото поведение, за които, както тогава, така и сега, считам, че е бил отговорен лично той, и каквито обяснения или защити да се появяват от когото и да било, то фактите не могат да се променят – и аз самата не мога да го сторя, защото тези факти са делата, в които се оглежда човешката същност. За съжаление, дори смъртта не променя нищо. След нея истината изкристализира, бих казала – брутално. Спомням си, че това, което най-много ме порази тогава, бе, че у подобни лица отсъстваше всякакво чувство за вина. Това, което разказвам за онова време (1979–1981 г.), навярно сега изглежда абсурдно и ще пропусна много подробности – вероятно и хората, които споменавам тук, са ги забравили, за което не мога да ги упрекна – и аз бих направила същото, ако е възможно. Озовала се в положение на неизбежна защита тогава, когато нямаше свободни медии, срещу толкова овластено лице с наложена популярност в партията-държава, бях принудена да документирам случая в изложения, отворени писма, преписки, адресирани до държавни институции, преса, личности с обществени постове, комисии, съд, писатели, творчески съюзи, общественици – над пет хиляди души, – запознати по онова време писмено или устно.

Благодарна съм на всички, които ми помогнаха тогава да се защитя и без които нямаше да успея. Това бяха приятели, познати и непознати, хора на перото, както и администратори – много повече, отколкото се бях надявала. С риск да ги засегна, тук просто не мога да ги изброя всичките, дори като списък. Времето ни раздели, много от тях вече не са сред нас, но не съм забравила тяхната подкрепа и винаги ще ги помня с признателност. След промените и премахването на цензурата случаят бе огласен, както и още много други случаи, свързани с „подвизите“ на народния писател, устремил се да монополизира едва ли не духовността, плашейки с близостта си с Тодор Живков.

През 1975 г. като сътрудник на списание „Родопи“ (с главен редактор Н. Хайтов) – никога не съм работила в списанието, сътрудничих само със стихове и журналистически материали – бях командирована, както и много други сътрудници, из Родопите по една социологическа анкета, отнасяща се до бита, поминъка, обичаите и пр. на местното население, които Хайтов събираше, като твърдеше, че материалите са за архива на списанието, за БАН, за музеите. Какво стана с хилядите страници от тези анкети, събирани от десетки сътрудници, не зная. Предавахме ги на Хайтов по специално изготвения въпросник, дешифрирани, в папки и така отчитахме командировките си. Той ме попита събирала ли съм други материали, извън анкетата. Казах му, че съм събрала, тъй като живях в домовете на хора из селата и махалите, сприятелихме се, открих интересни столетници и те ми разказаха своя личен живот и съдби. Той се заинтересува какво ще правя с тях и аз му отговорих, че навярно ще напиша пътеписи – все още не знаех. Той поиска да види нещо и аз му дадох част от написаното, което той никога не ми върна, въпреки постоянните ми подсещания. Освен главен редактор на „Родопи“ той заемаше и други постове, служби и членства, като например бе шеф на Творческия фонд на Съюза на българските писатели, които му осигуряваха протекторството и зависимостта на много хора.

През 1976 г. работих за кратко в Софийския градски съвет за изкуство и култура (където той бе на мандатната длъжност „председател“), в отдел „Културни институти“, а там попадаше и театър „София“. Тогава по задача, възложена ми от него като на техническо лице, станах неудобен свидетел в уреждането на квартирния проблем на актьора от театър „София“ Петър Славов с две малки деца и съпруга Нина Славова, двайсет и пет-шест годишна. Те буквално бяха останали на улицата, имаха разписана молба от Георги Йорданов, а театърът бе направил подписка в тяхна подкрепа и бяха потърсили Хайтов за помощ. Той ме свърза със Славови и ми нареди след заседанието на комисията да му донеса списъка с жилищата, както и да му го прочета, докато чакаше на телефона разговор с чужбина, а семейство Славови чакаха пред вратата. Срещу адреса на ателието, определено за Петър Славов, бе написано с червен химикал името на един от синовете на Хайтов – тогава неженен и студент. Нямаше други свидетели, та ситуацията бе в любимата на народния писател недоказуемост, както и нямаше съмнение, че след това всичко е било добре замаскирано. От този момент аз станах неудобен свидетел, тъй като реагирах, а той бе разчитал да си мълча, пазейки щатното си място, и ми нареди да отпратя семейството и да им кажа да се въоръжат с търпение.

Малко след отказа Нина Славова получи инфаркт и почина, като от театъра се обадиха да кажат това на Хайтов. Той се разяри и ме заплаши, че ако веднага не забравя случилото се, ще ме преследва заедно с мъжа ми. Можел и да ни изсели и добави, че досега не съм видяла нищо лошо от него, но аз не знам кой е той всъщност. Да попитам Анастас Примовски (който го уличи в плагиатство), когото Хайтов преследваше от години. Същото ме чакало и мен, ако не си държа езика зад зъбите. Поиска ми всички папки, с които работех, съкрати ме и близо четири години останах без работа.

Не можех и да публикувам, тъй като бях изразила спонтанното си възмущение тогава от големия писател, а той все така недоказуемо, ала влиятелно, както ми беше обещал, изпълняваше заканите си. През това време написах „Забравените от небето“. Освен записките от срещите ми със столетниците в нея съм използвала и записани съдби на хора още от студентските ми години, както и разкази за мои роднини. Давид Овадия я прочете първоначално в издателство „Народна младеж“ и ме посъветва да я предложа на Издателството на ОФ. Там директорът Пейковски и главният редактор Рангелов я бяха дали за рецензии на Владимир Свинтила и Венцислав Начев и я бяха включили в издателския план. Хайтов, като член на художествения съвет на издателството, като вижда името ми, поисква ръкописа (след това взима и второто копие от художника) под претекст, че ме познава като сътрудник на „Родопи“ и за да ме подкрепял. След това се скрива и след създадената паника в издателството отказва да върне ръкописа. Разбира се, в издателството не знаеха предисторията на конфликта ми с него.

Докато се лутах по инстанциите, от издателството ми съобщиха, че Хайтов е върнал ръкописа след намесата на отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП, но за издателството било меродавно мнението на Хайтов, та явно по негово разпореждане се появиха някакви нови рецензии от хора от Смолян – вече отрицателни. Манипулациите с ръкописа ми продължиха, както и аз продължавах да се боря за него. Бях принудена да ходя по инстанции и да описвам в изложения и писма всички ходове от Хайтовия „сценарий“ на присвояване на чужди ръкописи. Както разбрах по-късно и от другите случаи (на Свилен Капсъзов, Анастас Примовски, Евтим Танчев и пр.), схемата бе следната: например художникът Георги Ковачев от Асеновград ми разказа как години наред със своя позната събирали материали за историята на града. Хайтов му бил любим писател и земляк и Ковачев му ги занесъл, за да ги види. Любимият му писател му казал, че ще го подкрепи в издаването им, уж високо ги оценил и след това Георги Ковачев ги видял в книга с името на Николай Хайтов. Радой Ралин също се беше срещал с излъгания и дълбоко огорчен художник и беше силно възмутен, като разказваше, че по подобен начин Хайтов бил постъпил и с Янтай Кавалов (Васил Димитров), който бил подложен на натиск да не протестира…

Междувременно успях да отпечатам части във вестниците „Отечествен фронт“ и „Пулс“ и в първия откъсът ми спечелил първа награда от някакъв конкурс, под чиято рубрика го бяха пуснали, с жури – Васил Попов, Иван Цветков и Минко Бенчев. Хайтов веднага изпраща възражения и в двата вестника – в първия до главния редактор Лалю Димитров и до заместника му Димитър Шумналиев, във втория – до главния му редактор Георги Свежин, като нарежда да не ми ги показват. Същевременно, освен изложенията и писмата, ръкописът ми беше прочетен от много писатели и обществени лица, регистрирах го в Агенцията за авторско право – нямаше друг начин; много врати се затваряха, други се отваряха, срещах и разбиране, и изумление, и предубеденост, и страх.

Невъзможно е да разкажа всички реакции и обрати. Но например, спомням си подкрепата на Христо Радевски, помня как отначало Веселин Андреев – поетът партизанин – ме викаше на разговори и ми показваше своята враждебност, ала не след дълго той ме покани на кафе, каза ми, че е разбрал истината и е възмутен от Хайтов, затова ме подкрепя и ми се извини. Бях смаяна. Веселин Йосифов, който бе съветник на Живков и председател на Съюза на българските журналисти, ме вика десетки пъти, като ми показваше една папка, която бил отворил по случая, и твърдеше, че чака обясненията на своя приятел Хайтов. Димитър Методиев – съветник на Живков – назначи анкета по случая, която доказа фактите в изложенията ми. Междувременно Пантелей Зарев – председател на Съюза на писателите – ме срещна с Хайтов, който така се разкрещя, че Зарев, който бе възпитан човек, се обърка. Слав Хр. Караславов, който бе главен секретар на СБП, се запозна обстойно с изложенията ми, изслуша ме внимателно и каза, че ще ме защити, като удържа на думата си (книгата ми излезе в същото издателство, когато той вече беше негов директор). Николай Христозов – този изящен поет и изключително достойна личност, който тогава бе партиен секретар на съюза – присъства на срещата между мен и Хайтов, за която самият Хайтов упорито бе настоял чрез парламентьорството на Владимир Свинтила.

На тази среща Хайтов отново се разкрещя, че докато е жив, няма да позволи да излезе книгата ми, че материалите, които съм събирала, били на списание „Родопи“, тоест негови, че трябва да му напиша молба със задна дата, за да ми разреши да ги ползвам, иначе докато трия стъпалата до разни инстанции, той се разпоредил вече с ръкописа ми както трябва, за да го направел литературен факт под негово име. Николай Христозов беше смаян и категорично заяви на народния писател, че не е прав, че ще ме подкрепи, както и направи.

Вече обясних, че в тази книга няма и ред от анкетите за списание „Родопи“ – тя съдържа само личните ми записки и разкази за хора от моя род. Не мога да не отбележа разбирането и подкрепата, която тогава получих от Кина Бояджиева, завеждащ отдел „Изкуство и култура“ при ЦК на БКП. Тя принципно се заинтересува от истината по случая и не се поколеба да я защити. Много писатели, журналисти, обществени личности, близки, приятели, познати, колеги изпращаха подписки, отворени писма, изложения до различните инстанции и овластени ръководни фактори с настояване да се намесят срещу посегателствата на човека, обявен за „национален капитал“, като: Радой Ралин, Александър Геров, Борис Димовски, Светлозар Игов, Благой Димитров, Рашко Сугарев, Петър Велчев, Иван Мартинов, Георги Константинов, Радко Радков, Георги Мицков, Димитър Дублев, Давид Овадия, Александър Томов, Георги Марковски, Енчо Мутафов, Иван Цанев, Христо Радевски, Рада Александрова, Свилен Капсъзов, Боян Ничев, Драгомир Петров, Георги Величков, Владо Даверов, Борис Христов, Емил Манов, Любен Петков, Димитър Вълев, Кръстьо Станишев, Добри Жотев, Миряна Башева, Марко Ганчев и др. – изброяването е съвсем непълно, с извинение към тези, които пропускам…

Не мога да пропусна тук и голямата подкрепа, която ми оказаха Генчо Стоев, Емил Манов, Бинка Желязкова, Христо Ганев, Свобода Бъчварова, Гочо Гочев, Любомир Тенев, Вера Мутафчиева, Цветанка Атанасова, Васил Крапчански, Кирил Топалов, Димитър Яръмов, Георги Тодоров, Христо Ковачев, Траян Иванов, Стефан Продев, Филип Панайотов, Чавдар Кюранов, Владимир Симеонов, Михаил Берберов, Борис Милев-Огин, Иван Аржентински, Васил Джеракаров, Николай Генчев, Надежда Станева, Мая Вапцарова, Кирил Василев, Димитър Шумналиев, Георги Свежин, Серафим Северняк и още много имена. Благодарение на всички тях случаят не успя да се потули от тоталитарната бюрокрация, на която вероятно Хайтов разчиташе.

Точно тази гласност може би принуди и Тодор Живков да ме приеме и да разреши този случай, като по този начин се спираше и „размотаването на кълбото“ и така щеше да се съхрани за още известно време легендата за „родопския властелин“. Тогава той очакваше да бъде удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“ – може би само това държавно отличие липсваше в колекцията му, ала не го получи. Гласността веднага създава условия за контролираност. Точно от това най-много се плаши всяка тоталитарна система, както и нейните фаворити. Заговори се и дори излязоха публикации със запитвания около още много други случаи за посегателства, плагиатства, машинации и все свързани не с друг, а пак с името на родопския национален писател. В едно публикувано писмо, подписано от хора на перото, сред които и проф. Тодор Боров, Георги Томалевски, Радой Ралин, Генчо Стоев, Борис Делчев, Христо Радевски, Марий Ягодов, Любен Петков и др., се питаше къде е романът на Яна Язова за Левски (неотдавна излезе разтърсващата книга на Петър Величков „Яна Язова: проклятието на дарбата“, изд. „Изток-Запад“, 2007), в която се разказва и за кражбата на оригиналните ú ръкописи, за загадъчната ú смърт, за намесата на Тодор Живков и, чудно защо, отново нишките отвеждат към Хайтов…

В публикацията си „Писател и морал“ (бр. 17 на вестник „Литературен форум“, 1991) Анастас Примовски разкрива цитирани плагиатства на Хайтов. А случаите със Станимир Топуков, Никола Гайдаров, Иван Мартинов, Янтай Кавалов, асеновградския художник Георги Ковачев, с изследванията за Левски на Евтим Танчев?… По-късно поетът Марин Георгиев написа книга за манипулациите на Хайтов, озаглавена „Документално за документалиста“.

Дълъг, за съжаление, се оказва и подобен списък с неосветените посегателства. Тук ще отбележа само, че непосредствено след промените и падането на цензурата в пловдивския вестник „Искра“ (бр. 10, 5 март 1990) бе публикувано отворено писмо до държавници, политици, творчески съюзи, медии, издателства и българската общественост, чрез което се настояваше да се разкрие кой е истинският Николай Хайтов, както и многобройните му „подвизи“. То бе подписано от около 90 интелектуалци, сред които освен по-горе изброените имена и: Христо Калчев, Виктор Пасков, Блага Димитрова, Румен Стоянов, Мирела Иванова, Николай Кънчев, Йордан Вълчев, Александър Спиридонов, Александър Миланов, Владимир Свинтила, Васил Сотиров, Илия Богданов, Малина Томова, Стефан Тафров, Сабина Беляева, Любомир Стаматов, Георги Трифонов, Божидар Кунчев, Димитър Шумналиев, Боян Биолчев, Евгени Кузманов, Владимир Левчев, Иван Теофилов, Владимир Арденски, Владимир Попов, Румен Леонидов, Иван Коларов, Димитър Овчаров, Велислава Дърева, Евгений Михайлов, Хаим Бенадов, Бойко Киряков, Станислав Станилов, Николай Колев-Босия, Лазар Марински… Пропускам много имена – с извинение към тях.
Особено брутална бе саморазправата на Хайтов с поета и публициста Свилен Капсъзов, уволнен, преследван, с потресаващи доноси от народния писател Н. Х. до ЦК, които Капсъзов публикува след падането на цензурата (вестник „Народна култура“, бр. 6, 1990, „Тактично, но сигурно“). Там една от заплахите към Свилен гласи – „само да духна, и се стопяваш с цървулките“… Междувременно Хайтов бе отишъл при моя баща, с когото са били съученици, да го предупреди, че където и да ходя, никой няма да ми повярва в тая държава, тъй като той е личен приятел с Тодор Живков, Пенчо Кубадински и Станко Тодоров.

Следва: Заради тази книга се срещнах с Тодор Живков. Хайтов искаше да я открадне – 2

* Из предговора към новото издание на „Забравените от небето.Документални разкази за столетници от Родопите“, подготвено от ИК Хермес

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.