СофияПловдивВарнаБургасРусе

Заради тази книга се срещнах с Тодор Живков. Хайтов искаше да я открадне – 2

Продължение. Виж Заради тази книга се срещнах с Тодор Живков. Хайтов искаше да я открадне – 1

Първото издание на „Забравените от небето“ от 1981 г.

Получавах и за по-голяма убедителност постоянни заплахи по телефона, идваха вкъщи тайни агенти с карти, които също ме предупреждаваха. На булевард „Заимов“ се опита да ме блъсне кола, заплашваха се и се шантажираха хората, които ме защитаваха… Особено методично бяхме „обработвани“ със Свилен Капсъзов от секретаря на Националния съвет на ОФ и дясна ръка на Пенчо Кубадински Димитър Генов. Той твърдеше, че при него имало десетки изложения срещу Хайтов, ала той бил непоклатим, защото е носител на всички национални награди на социалистическата ни държава и е застрахован с тях. Затова аз трябва да се откажа от ръкописа си и да му го подаря, тъй като никой не ме познава, и пр., и пр.

Със Свилен Капсъзов се явихме и в съда – бяхме си потърсили правата чрез него, където дойдоха да ни защитят Радой Ралин и Александър Геров и събраха огромно мнозинство от хора около себе си, ала делото бе прекратено с мотива, че каквото реши ЦК на БКП – това ще бъде. Прозорците на Радой Ралин бяха счупени с камъни. Свилен Капсъзов загина при автомобилна катастрофа през 1992 г. при неизяснени обстоятелства – синът му Явор едва бе спасен, а племенникът му, пътувал също с тях, бе загубил паметта си…

В отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП, който се ръководеше от Стоян Михайлов, уж беше взето решение книгата ми да излезе, от друга страна, бях привиквана постоянно и подлагана на психологическа „обработка“ – да се откажа от ръкописа, да си изтегля изложенията, да напиша извинение на Хайтов, тъй като, според другарката Олга Чиляшева, него го познавали дори телефонистките, а мен никой… Разбира се, тук не искам да разказвам и за многото лични разочарования, като например: една приятелка – просперираща поетеса – уж ми помагаше, а всъщност – това го разбрах в ЦК – бе скрила едно от писмата, подписани в моя защита от много хора, и сътрудничеше, сякаш бе „агент“ на отговорните фактори, които ме „обработваха“. Имаше и други двойствени игри от приятели, които са били притискани с уволнения, заплахи за децата им, за жителство и пр. Един талантлив наш поет, който често гостуваше в квартирата ни, реши да отиде лично при Хайтов и да го разобличи. Върна се и ми каза, че Хайтов му дал 300 лева творческа помощ и на въпроса ми защо ме е предал, той отвърна, че не ме е предал, а ме е продал…

Уж всички отговорни фактори и инстанции говореха, че правото и истината са на моя страна, а всъщност нищо не помръдваше. Разбирах, че това „замразяване“ бе част от играта, за да успее народният писател да издаде ръкописа ми под свое име и да го превърне в литературен факт и така случаят да „умре“ от само себе си.
Едва ли щях да успея и без неоценимата помощ на една от най-респектиращите личности – големия наш поет и сатирик Радой Ралин, както и на неуморната подкрепа на синовете му – белетриста Кин Стоянов и брат му Стефан.

Радой Ралин бе в конфликт с Живков – дълги години бе наказан, заедно с Борис Димовски, заради епиграмите в „Люти чушки“ – тази книга бе станала легендарна и се знаеше наизуст от цял народ, бе инкриминирана, с изгорен тираж, ала личността и поведението му респектираха силно властта. Радой Ралин сам по себе си изпълняваше ролята на свободна медия в тоталитарната държава и вършеше обществена работа, защитавайки правата на хората, колкото не можеха да свършат всички институции взети заедно. Домът му беше една денонощна приемна на хора – въпреки шумната му слава Радой бе деликатен, скромен и благороден човек по душа, – при него идваха хора от цялата страна, на които той неуморно помагаше, подчертавам – неуморно, – в това отношение беше един своеобразен феномен като обществена личност. Хората го обичаха спонтанно и той обичаше да помага на пострадалите, изпадналите в беда и нуждаещите се от справедливост и защита.

Докато съм жива, ще чувам гласа му по улици и книжарници, по редакции и мегдани, той изричаше истината направо, не само я написваше, и това покритие на думи и дела не само смущаваше гузните, подлите, лъжците и двуличниците, ала всяваше у тях паника и страх, защото честността и справедливостта му бяха воюващи. С тъга си мисля, че едва ли пак някога повторно може да се появи подобна личност… Българската духовност и общество тепърва ще го оценят, защото той все повече ще липсва…

Поисках да бъда приета от Тодор Живков – нищо друго не оставаше. Написах му писмо с кратко изложение, след като неколкократно ме вика съветникът му Ненко Иванов, който ме изслушваше търпеливо, дори се опитваше да ме успокои. Когато секретарката Ангелина Горинова ми съобщи, че ще бъда приета, не повярвах. Ала още щом влязох в Партийния дом (навън валеше лапавица), сякаш ме очакваха. Взеха паспорта ми на пропуска и две млади момчета любезно ме съпроводиха до една тоалетна стая на партера. Там една жена ми помогна да се изсуша, да оправя дрехите си, да се среша. После момчетата ме съпроводиха до асансьора и ми дадоха едно картонче с изписани цифри, като ми казаха, че това е номерът на кабинета, натиснаха копчето на асансьора и се озовах сред дългите, безлюдни и тайнствени коридори.

Бях преупътена отново от друг служител и докато отчаяно вървях по червените пътеки, започнах да вярвам, че наистина ще ме приеме държавният глава. Стигнах в едно мраморно крило с пропуск и момчетата любезно ме поканиха да продължа (след като минах през скенера) по друг коридор – в дъното му мержелееше нещо като статуя. Когато я приближих, разбрах в притеснението си, че това е жив човек – на възраст, побелял. Той ми заговори на име, успокои ме, че щом съм стигнала дотук, значи не трябва да се притеснявам. И ме отведе в едно малко фоайе, като ми предложи да седна в креслото и да почакам пред огромната, полуотворена врата. Не след дълго оттам излязоха Петър Младенов и някакви чужденци и тогава Ангелина Горинова любезно ме покани да вляза, като ми посочи страничната врата в кабинета ú.

Мислех, че следва друга врата, ала изведнъж се озовах пред самия Тодор Живков, дори се блъснах в него, без да искам, и страшно се смутих. Той веднага ми заговори на име и ме настани на масичката срещу себе си, като кавалерски ме изчака да седна. Кабинетът бе с библиотеки и цветя – изглеждаше тих и уютен. Веднага дойде сервитьорка, той ме попита с какво да ме почерпи и на масата бяха поднесени кафета, сокове, сладкиши. Погледнах огромния часовник срещу себе си (Горинова ми беше казала, че срещата е за пет минути), ала Живков веднага ме успокои, че неговите сътрудници се престарават. Срещата ни продължи около час. Стори ми се някак си умислен (спомних си, че предишните дни бяха съобщили за увеличение на цените), ала с мен се държеше гостоприемно и сърдечно. Веднага ме заговори по случая, пита ме за реакциите на различните хора и инстанции, разпита ме и за семейството ми…

Бях млада и неопитна и направо му казах, като му се извиних, че съм принудена да го занимавам лично и да се защитавам от неговия любимец, от когото съм уволнена, а сега посяга и на ръкописа ми. Попитах го с това ли трябва да се занимава един писател, ако е такъв, защо съм подложена на такава дискриминация в собствената ми страна, след като не съм извършила престъпление… В наивността си го попитах така ли щеше да се процедира с мен, ако бях негова дъщеря… Моята откровеност смути Тодор Живков видимо, ала той веднага се овладя – навярно пък в онзи момент аз не можех да овладея огорчението и отчаянието си, та той започна да ме успокоява.

Беше запознат отлично със случая в подробности. Зададе ми множество конкретни въпроси, изрази и своето недоумение от Хайтов. Изтъкна колко се е разшумял моят случай (навярно поради това ме беше приел). Намекна дори, че чуждите радиостанции биха могли да го използват… Няма да продължавам повече с подробности. Накрая ми каза, че не е нужно повече нищо да правя и най-добре е да си почина, а той ми дава дума не само като държавен глава, би могъл да ми бъде и баща, че моят случай ще бъде разрешен в името на справедливостта. И удържа на думата си. Навярно е имал и други съображения – като разреши случая справедливо, ще се поддържа илюзията, че системата се управлява хуманно. След години разбрах, че Живков е правил и други такива жестове, поне там, където не бе застрашен нито той, нито системата.

Книгата ми излезе и отведнъж бях връхлетяна от предложения на различни шефове и фактори с любезни покани за публикации и работа (дори книгата бе наградена), навярно от всички ония кариеристи, за да се сложат на Първия – те отведнъж се превърнаха в мои защитници…

От този случай разбрах, че тоталитарният режим се страхуваше единствено от гласност, а хората, където и да членуваха, в каквито и служби да работеха, ако бяха честни, даваха отпор на измамата и покварата. Та нали впоследствие това най-точно може би измериха и така наречените демократични промени у нас – именно моралната, ценностната устойчивост на едни и пълното падение на други. След години с Малина Томова пътувахме в един асансьор, който спря на един етаж, вратата шумно се отвори, вътре влетя Хайтов, ала вече бе натиснал копчето и асансьорът продължи. Като ни видя, беше вече късно. Започна да вади от джоба на шлифера си колана и докато асансьорът спре, да го омотава около себе си, едва не се задуши, с пребледняло, изопнато лице, което ние наблюдавахме втренчено. След това изскочи като ужилен на някакъв етаж, шмугна се светкавично в коридора и се чу як трясък на врати…

Впоследствие театралите проявиха щедро внимание към тази книга – тя бе поставена повече от десет пъти от различни режисьори: Илия Добрев – в Хасковския театър; също и в театър „Надежда“ – София, с Нина Стамова, Петър Слабаков, Леда Тасева (това бе последната роля на тази наша голяма драматична актриса), Татяна Лолова, Вълчо Камарашев, Ели Скорчева и др. Иван Добчев постави в Сливенския театър „Джендем хан“ по един от разказите в книгата с изключително колоритния актьор Мишо Хаджиилийков. Атанас Атанасов постави „Голгота“ (по „Забравените от небето“ и „Майстори“ на Рачо Стоянов) в студентския театър на НАТФИЗ. Юлия Огнянова – в Смолянския театър със Златина Тодева, Тони Пашова, Никола Пашов и др., както и моноспектакъла (пак с едноименното заглавие) със Златина Тодева – в „Сфумато“, Театър 199; и др. Димитър Шарков засне по книгата телевизионната постановка „Ханът между Черното и Бялото море“ в БНТ (сценарият бе на изключително талантливия наш поет и драматург Маргарит Минков, който тъй рано ни напусна), с Деляна Хаджиянкова, Стоян Алексиев, Георги Калоянчев, Даниел Цочев.

Това стана възможно след 1989 г. Още когато бе излязла книгата, българският театрален режисьор Димитър Гочев искаше да я постави (1981), но не му разрешиха. Десетилетие по-късно, когато той се беше установил в Германия, я постави в театъра в Дюселдорф през 1994 г., а книгата излезе на немски (в превод на Аннемари Мара) в издателство „Киепенхойер унд Вич“ в Кьолн, където гостувах и за двете премиери и имах незабравими срещи с немската и европейска публика. После немската трупа гостува в България и се срещна с постановката на Юлия Огнянова (на Смолянския театър). Златина Тодева, получила за нея „Аскеер“, след това пък игра години наред своя моноспектакъл по книгата, обиколи страната, посети Австрия, Полша, Русия, Англия…

Премиерите на постановката и на книгата в Германия за мен бяха изненадващи, както и останаха незабравими. Чрез тях видях и мястото на Димитър Гочев като театрален режисьор в немския и европейския театър. Критиците го наричаха „слънчев лъч“ в театралното изкуство. Беше се стекла публика (почитателите и ценителите на Гочев), както от Германия, така и от Австрия, Швейцария, Англия, Франция и пр. На театралната премиера в Дюселдорфския държавен театър дойде и тогавашният български посланик в Германия Стоян Сталев, на когото гостувах и в Бон и който подкрепяше всяка българска изява с подчертано внимание, от немска страна бе високоуважаван дипломат, а българската интелектуална общност в Германия го обичаше…

Меценати, спонсори на театъра, богаташи с благородническо потекло – ценители на Гочев – също присъстваха, както и представители на десетки медии – телевизии, радиа, вестници, списания: Дойче Веле, Свободна Европа, Би Би Си и още много, които отразиха събитието, а впоследствие излязоха и много рецензии, отзиви, реклами в пресата. Много сърдечно бях посрещната и от българските журналисти в Дойче Веле в Кьолн, които широко отразиха събитията, и особено съм признателна на Румяна Таслакова, Александър Андреев, Михаил Антонов, Асен Игнатов, Жерминал Чивиков, Жени Георгиева-Кайзер (Свободна Европа), Юлиана Вегенер (Би Би Си) – трудно ми е да изброя всички. С любезното гостоприемство на д-р Фолкер Канарис – една забележителна личност и директор на Дюселдорфския театър, имах вълнуващи срещи с публиката, а цветята, които получих, образуваха няколко етажа…

Срещнах се и с преводачката на книгата Аннемари Мара (съпруга на един от водещите българисти там проф. Карел Мара), с драматурга Йоахим Лукс, с композитора Карло Индерхийс (откритие на Гочев)… Прекарах незабравими дни с актьорите (които ми разказаха как са репетирали) – Хана Зайферт, Матиас Леа, Хорст Мендрох, Дитер Прохно, Петер Зигенталер, Вернер Вьолберн, Цветан Динеков (художник на постановката), Димитра Петру (помощник-режисьор). С изключително внимание бях посрещната и в издателство „Киепенхойер унд Вич“ (с директор Райнхолд дьо Монт), помещаващо се в един старинен замък в Мариенбург – един от най-богатите квартали на Кьолн. Там се запознах с отговорния редактор на книгата Андреас Граф, с редакторите Хелге Малхо, Бернхилд фом Брук и др., в присъствието на известния български преводач, белетрист и журналист от Дойче Веле Александър Андреев, а екип на АРД направи филм от срещата… Издателството държеше правата на нобелисти като Хайнрих Бьол, Маркес, Йозеф Рот и др., имаше свои традиции, а същевременно издаваше книги от цял свят.

„Забравените от небето“ излезе в тяхната популярна поредица „Киви“. Когато книгата се появи (няколко месеца след театралната премиера в Дюселдорфския театър), издателството я представи след театралното представление и домакините отбелязаха, че са открили внезапно една нова форма – чрез посредничеството на театъра към пазара на книгата, която се оказала много сполучлива. Немската компания Зюдвестфунк след това направи и радиопиеса, а години по-късно една немска трупа от Франкфурт направи свой спектакъл.

Защо немската и чуждестранната публика и читатели, с които имах вълнуващи разговори и срещи, бяха разбрали родопските столетници с техния инстинктивен стремеж да останат запомнени след смъртта си с доброто си име и добрите си дела?… Заслугата на преводачката е безспорна – тя бе превела не само думите, а бе успяла да пренесе духа и идеите на героите, ала същевременно може би човешкото същество навсякъде е еднакво любопитно и стремящо се да се изтръгне из анонимността на живота и да остане в нечия памет неразрушимо, запомнено, като скалата, като водата, може би…

Когато се разделяхме, немските актьори ми подариха за спомен часовник, описан в един от разказите – същия по литературното описание, с разликата, че е златен. Навих го по централното европейско и немско време – с един час назад от българското и с онази признателност напред, която не се измерва с времето. Така го нося и до днес и чрез него чувам гласовете на всички ония, които не искам да забравя.

* Из предговора към новото издание на „Забравените от небето.Документални разкази за столетници от Родопите“, подготвено от ИК Хермес

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.