Помаци в Мъглища – от преименуването до ЕС

Фехми Имамов и семейството му в двора на къщата. Снимки: Валентина Петрова

На около 3 километра от Мадан, в Централните Родопи, се намира село Мъглища. Населението е приблизително 350 души, всички са помаци, основният поминък е рудодобивът, кметът на селото е сред най-младите в региона.

Дотук с информационната част за Мъглища. Това място не можеш да го опишеш чрез числа или суха статистика. Когато изкачиш по стръмния, криволичещ път към селото, ти се струва, че слънцето отдавна си е харесало това местенце и е решило да си остане там – над Мъглища.

В центъра на селото се издига месджида (обредния храм, подобен на параклисите, там се изпълнява петкратната молитва, без петъчната – задължителна за мюсюлманите), млади момчета са се събрали на малкия площад около колите си, а в дъното в двора на една от къщите се чуват женски гласове.

В двора на раздумка се е събрало почти цялото семейство Имамови. Възрастните жени са със забрадки на главите, дълги шарени рокли и престилки. Насядали са в китния двор, сред цветя, домати и зеленина. Посрещат всеки непознат с усмивка, канят го в дома си и на драго сърце разказват това, което ги питат.

„Аз съм бивш подземен работник, сега съм пенсионер, на 55 години“, запознава се с гостите в двора на дома си Фехми Имамов. През годините работи в мините в района, през трудната за семейството му 1996 година пък заминава за Израел, както се изразява „да слугува на евреите“ като строителен работник. След пенсионирането си работи „по строителството, по дърводелството, каквото се намери“.

Съпругата на Фехми (вдясно) и майка му. Снимки: Валентина Петрова

„Тук съм роден, расъл, къщата си е моя, разказва Фехми. В Мъглища го няма това масово продаване на имоти, имаме само една къща, купена от столичанин. Селският туризъм не ни е развит, външни хора не идват, и не може да се говори за покачване цените на имотите. При нас няма практика да се продава земя. Това е наследство, което ми е оставено от родителите, аз ще го оставя на децата ми … Това ни е за молитвата“, прекъсва разказа си Фехми – из Мъглища се чува езанът – призивът за молитва. Семейството на двора се умълчава.

„Ние имаме претенции, че говорим най-чистия български“, усмихва се след мълчанието Фехми. „Историята нас помаците много ни върти. Турците са си турци, християните – християни, а ние какви сме – не се знае. В България викат за нас: „Абе мани ги, тези са помаци“, в Турция: „Остави ги тези помаци“. Ние тук сме родени, тук си живеем и искаме тук да останем. Народът ни е кротък, мирен, работлив.“

„Оправяме се задружно, спокойно, сплотени сме“, включва се сестрата на Фехми – Залха Имамова.

„Бяхме на почивка веднъж с жена ми – разказва Фехми – сприятелихме се с едно семейство, веселихме се, в един момент им казахме, че сме помаци. Те като чуха, ококориха се, викат :“Как помаци, ние такива неща сме чували, ужасии“. Че сме от типа полу-хора, ядем се помежду си. Никога не съм се срамувал, че съм помак, все едно циганинът да се срамува, че е циганин. Не можеш да си избереш роднините. Ние сме си тукашни, изключвайки булките, но и те са от района. Колкото назад да съм връщал в историята – от тук сме си. Тук не е имало разселване по време на Османското робство.

Доста са религиозни хората тук. В селото всички са мюсюлмани. Християни има малко в самия Мадан. Момичетата при нас носят забрадки на главите, дрехата е до глезените. Тук шалварите не се носят.
Нашето село се задържа през годините, има много млади, от много години сме над 350 жители и няма спад. Излизат някои – по Пампорово, Смолян, по морето, но се връщат. Трудно ни е, защото трудно се намира работа. Заблуда е, че с нашето селско стопанство можем да се изхраним. Аз цялата си земя да засея с жито, няма да мога да се изхраня. Помага градината, но дотам“ , разяснява Фехми.

„Районът ни е рудодобивен, но след идването на демокрацията спря рудодобивът и това разсели народа тук, продължава разказа си Фехми. Сега има някакво съживяване – работят две-три мини. Това е основното – ако има мини, ще го има и града.
През годините много хора заминаха за чужбина. От 20-хиляден град Мадан, сега се води, че заедно с махалите сме 9 хиляди, но на мен ми се струва, че населението е далеч по-малко. Спомням си времето, когато имаше рудници зад баира, нямаше пътища, работниците пеша, тръгват за работа и се оглася всичко наоколо с родопски песни, връщат се – пак се чуват отдалеч, постоянно се пееше. Вече не се пее, техниката измести това – всеки предпочита да си пусне дисковете, касетите. Отмира самобитното.“

Една от лелите на Фехми, дошла на раздумка в двора Снимки: Валентина Петрова

„Сега `сичко е друго – три лева за олио – къде ще идеш да пееш? През крив макарон ще пееш“, „Хлябът е левче, то не ти се пей“, намесват се жените, насядали в двора. „Не, не е това – прекъсва ги Фехми – преди да не би да е било по-лесно. Просто това си е било с времето, ценностите се променят“.

„Европейският съюз е ала-бала работа – смее се той. Може би се усеща в големия град – Пловдив, София, големия бизнес. В Мъглища Европейският съюз – колко време ще мине, за да разберем и ние ( дворът се оглася от смехове). Това, по което си приличаме с европейците е, че си имаме вече мобилни телефони, всеки вече в джоба е с телефон. Но само това.
Какво да чакаме точно от Европейския съюз, ние пенсионерите се надяваме поне 50 на сто от европейските пенсии да ни дадат. Но като гледам как стоят нещата…

Вълнувам се от политика, да. Но ме обърка тази политика, няма на кого да вярваш. Годините на преход показаха, че нещата на жълтите павета уж се променят, а ние оставаме забравени. Не можехме да се оплачем от строя преди 1989 година, но преименуването тури пепел на всичко. От 17-годишен бях член на тази партия, която после ми отсече главата.

При нас това се случи 1972 година. Много тежко го преживяхме този Възродителен процес. Да се занимаваш с духовното на човека е коварно. Която и власт да е бръкнала там, е сбъркала. Нашият народ нямаше основание да се сърди на комунизма, ако не беше се случило това. Тук нито реституция ме е изяла, но тази репресия тури капак на всичко.
Тогава не питаха. Първоначално започнаха по предприятия, с хора на по-отговорни постове, ако някой нещо – гонят го, имаше и насилие, доста хора ядоха бой. Ако вземеш много да лаеш – ще те пребият в някоя стая, ще ти дадат някакво име и след няколко дни трябва да си вземеш новия паспорт.
Предстоеше ми казарма и бях в очакване. Извика ме от военния отчет – Райчо се казваше, вика ми: „Цялото село вече се преименува, само ти не, как ще ходиш с това име в казармата“. Аз му казвам: „То ми е хубаво името бе човек, остави ме, мен не ме дразни“. Но няма такова нещо. Въпреки това не бяха груби с мен, защото се познавахме. Но обидата е голяма, майка ти и баща ти са ти дали име и изведнъж някакъв – от канцеларията решава, че ти няма да се казваш така, както са те наричали през целия ти живот. Дадоха ми именници да избирам. Човек в такива моменти гледа поне първата буква да запази. Моята фамилия е Имамов и не можеше да я запазя, защото имамът е духовно лице в мюсюлманството. Казах им: „Баща ми е починал когато бях малък и съм сирак, пишете ме Сираков“. А името – Феликс.

Сестрата на Фехми – Залха Имамова. Снимки: Валентина Петрова

1982-1983 пък някой горе реши, че надгробните камъни на мюсюлманските гробища му пречат. Първо трябваше да се махнат писаните камъни, с надпис на арабски. Имаше ексцесии, събра се народът да си пази камъните на гробовете на роднините, дойде милиция, партийни секретари. Несправедливо и безсмислено – какво спечели тази партия с това? Когато дойде 1989 година, въпреки че тук немалко се направи – електрифициран бе районът, направиха се пътища, имаше работа – но всички помнеха репресията. Винаги съм си мислил, че хората, които стоят зад свалянето на режима, са започнали работата по това с Възродителния процес.“

„На 10 февруари 1982 година докараха тук отбор от борци – включва се съпругата на Фехми – Дали им бяха по един чук и разрушиха камъните на гробищата. Като имаш майка, татко, близки, е много тежко да видиш гробовете им разрушени“, просълзява се тя.

„Народът ще го боли и ще го помни тук. Винаги ми е било интересно – защо им трябваше? – продължава Фехми. Това ни донесоха промените, че е спокойно – молитвеният дом е отворен, всеки спокойно може да се помоли, езана си чуваме. Нашият народ това искаше от промените – да си получи имената. Но това, което стана сега – да те оставят с 60-70 евро. Моята пенсия е 230 лева, защото съм бил подземен работник. Ами миньорите сега – взимат между 500-800 лева. Това е нищо за работата, вие не можете да си представите какво е в мината. Има един виц: „Отива един журналист да прави материал за мината, хваща го началникът на смяната и го води. Това е шахтата, обяснява той на журналиста, това е клетката, това е галерията, това е коминът. Стигат до дъното на мината и му казва това е забоя (дъното на рудника). Журналистът го прекъсва и казва: Това не е за бой, а ние сме за бой, какво правим тук!!!“
Там е ад, до 60 градуса стигат температурите. На такава работа в европейските държави дават хиляди евро. Това ни е болният проблем – как тази история ще я превъртим, та този народ да си отдъхне.

Ние очаквахме Европейския съюз… Март, април, май, мина юни, юли, август, иде септември, а олиото е 3 лева. За пенсията госпожа Масларова 3 месеца говори за покачване с 5%, говори, говори, до гуша ми дойде – викам си „Айде, като са толкова проблемни, откажи се“. Но за цените никой не говори. Но нали за това е държавата, в такива моменти да каже „стоп“, да поеме нещата в свои ръце, така че да подпомогне населението.“

Майката на Фехми. Снимки: Валентина Петрова

Фехми признава, че темата за политиката го обърква, защото вече не знае на кого да вярва, а още повече в какво да вярва. „За помаците ми се струва, че ДПС остава единствено спасение, колкото и да я хулят. Доган за мен е политик. Това, което е казал, всичко се е сбъдвало, усеща нещата в политиката. В нашите среди все си говорим, че той ако не беше Ахмед… Отдавна да е станал министър-председател и нямаше да е зле държавата.
Волен Сидеров понякога като го слушам, си мисля, че не е наясно какво може да докара с неговите приказки. Не осъзнава ли, че ако ние не живеем в разбирателство в тази държава, нищо не става. Вие казахте за подписките за намаляване звука на езана в София. Еми ако говорим за равноправие, то по същата логика може да се каже, да се намали камбаната – как ще стане това? Крайностите никога не са били за никоя страна. Против съм и в мюсюлманските среди, когато се стига до крайности…“

„Вие нема са да можете да го оправите“, обажда се майката на Фехми. „Не, ние не сме тръгнали да оправяме нещо, ние си го чифкаме тук на двора просто“, усмихва се той. Ясно е, че България е православна държава, но мюсюлманската религия също е официална. Толкова секти се навъдиха и се регистрираха, пък тук да говорим за това, коя от основните ще се слага на първо или второ място. За мен моята религия е на първо място.

Сигурно ще гласувам на местните избори, отговаря Фехми на въпроса за предстоящия вот. „Кметът на селото ми е племенник, а в Мадан ми е братовчед, значи трябва да се гласува“ (смее се). „Той беше от първите кметове тук“, включва се сестрата на Фехми, сочейки го.
„Независими кметове няма, продължава Фехми, това е само за пред аудиторията, не можеш нищо да свършиш без подкрепа. Ето и вашият кмет Бойко почва да си признава, че не може сам да свърши нещо, защото Общинският съвет е пред него. Борисов се харесва на аудиторията, защото е прям и засега успява да намери някой виновен за всяка несгода.

Снимки: Валентина Петрова

Живеем с надежда, на политически партии, не се надявам. Казват за нас, че не сме инициативни, може би и това ни е проблемът, но за инициатива трябва да има мотивация. Как да взема кредит, да започна нещо сам, с тази кредитна система, а и да се намери някой със силни позиции, да ми затисне бизнеса и да си вкарам семейството в беля. Ако нямаш първоначален капитал, да почнеш нещо сам, няма как…
Важното е, че тук сме заедно. Родът ни е сплотен, тачим се, докато има възможност семейството се държи, за да тръгне някой на някъде, значи се е случило нещо много сериозно в семейството. Добре си ни е тук, и пътят ни е добре, нищо че все казват, че трябва да се оправи. Ами че, ако ни оправят пътя, ще се пренасели районът, ще цъфнат тук с караванките. Природата е красива, ако е девствена.

Имаме си магаренце и една крава, колкото да има мляко за нас и малко мляко за без пари на държавата, смее се Фехми. Има тук млекопунктове, даваме млякото на безценица. Но хората не можем да се организираме. Ако спрем да даваме мляко, то тогава може и да се промени нещо. 50 стотинки ни изкупуват млякото – колкото една газирана вода. А е много трудно да гледаш крава.
Добре, че в нашия район хората се опомниха, та вече не се занимават с тютюн. То така ще стане и с животновъдството. Синът отсега казва, че да си докара булка, няма да се занимава с добитък. Пък тютюнът е най-убийственият труд. Трябва да имаш страшен кръст – от 4 часа почваш да береш. „С дископатии като нас не е за тютюн“, вмъква Залха. „То га беряхте тютюна, немахте дископатии, сега ви дойдоха“, смее се Фехми.

„Веселието вече го няма за нас по-възрастните. Жените да се съберат, да си поговорят, пред телевизора – това е. Мъжете в кръчмата, да понатоварим с някоя ракия, да пуснем мозъка в отпуска. Младите ходят на дискотека в града, събират се. Но при нас не е като в големия град – кино, театър, пък ходят и на фитнес. Нашият фитнес е – като отидеш малко да прекопаеш, да поринеш, това е“, усмихва се Фехми.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.