СофияПловдивВарнаБургасРусе

Демокрацията е притисната до стената. Какво да правим?

Ройтерс

Демокрацията понася удари. На почти всички континенти опитите да бъде разширено правото на хората да избират своето правителство се натъква на големи трудности. В Ирак, Египет, Украйна, Русия, Афганистан, Пакистан и много други страни демокрацията е победена от деспотизъм и отчаяние.

Най-често се чува обяснението, че западната демокрация не е за всички, че това, което работи в нашето общество, не работи автоматично другаде. Друго обяснение гласи, че ние не трябва да се опитваме да разпространяваме демокрацията в останалия свят, защото това изобщо не е е наша работа.

И двата възгледа са тесногръди и недалновидни. Ако САЩ изоставят демокрацията в останалия свят, тогава ще западне не само останалият свят, но тиранията скоро ще започне да предопределя и нашия път, а избирателното право ще стане по-рестриктивно.

Преди 25 години, подтикнат от рухването на съветския комунизъм, Франсис Фукуяма, сега професор в Станфорд, доказваше, че светът е стигнал „края на историята“ и че либералната демокрация и капитализмът на свободния пазар са в заключителната си фаза. Сега е само въпрос на време, твърдеше той, останалият свят да последва САЩ и Западна Европа и да започне да ръководи работите си по демократични правила.

Първоначално изглеждаше, че той е прав. По времето на последния комунистически лидер, Михаил Горбачов, Русия изостави марксизъм-ленинизма, а васалните му страни в Източна Европа, които тя потискаше след Втората световна война, се освободиха сами. За пръв път държави като Полша и Украйна гласуваха свободно. Стремглавият ход към демокрация скоро се разпространи с кулминация голямата вълна на демократизация сред арабските народи в Северна Африка и Близкия изток.

Сега тази грандиозна визия изглежда безнадеждно наивна. Русия бързо се върна в изходна позиция: управление на деспот, бил той Петър Велики или Йосиф Сталин. Под претекста, че трябва да бъде възстановен редът в мафиотската страна, Владимир Путин наложи режим колкото потиснически, толкова и ксенофобски. Правата на човека бяха изоставени, опонентите на Путин бяха произволно вкарани в затвора, а изборите се превърнаха във фарс.

Страните от стария Варшавски договор засега се справят по-добре, но даже и в тях демокрацията често се изплъзва. Като условие за присъединяването към Европейския съюз бившите съветски васали трябваше да направят свободни избори, да гарантират върховенството на закона и да спазват правата на човека. Някои от тях не се нуждаеха от подканване, но други установиха, че им е трудно да се разделят със старите навици. Тъй като вече бяха станали членове на ЕС, някои правителства – и леви, и десни – изоставиха поетите ангажименти и се оттеглиха в „контролирани демокрации“ или „електорални автокрации“. Унгария, Словакия, Чехия, България, Словения и Румъния и други изоставиха истинската демокрация и се върнаха към форми на диктатура. Въпреки усилията на ЕС да наложи демокрацията, мнозина източноевропейски лидери заиграваха със Запада и с Русия.

Случилото се в Украйна е типично. След като години наред се бори да стане демократичен, на режима в Киев бе казано, че няма да се присъедини към ЕС, докато не създаде съдебна система, която да освободи политически затворници, вкл. бившия премиер Юлия Тимошенко. И по времето на този труден пазарлък с ЕС Путин направи подплатено с рубли контрапредложение, което тогавашният украински президент Виктор Янукович бързо прие. Това доведе до преврат и сегашните проблеми на страната.

Появи се Арабската пролет. Египет даде тон на арабските си съседи с отстраняването на диктатора Хосни Мубарак през 2011 г. За президент бе избран Мохамед Морси от „Мюсюлмански братя“, който премахна гаранциите за демокрация и наложи ислямски ограничения на прозападнато население на страната. Проваленият демократичен експеримент в Египет бе отменен от военните на Абдел Фатах ас Сиси, който по-рано този месец бе избран за президент на мястото на Морси. Събитията в Либия и на други мести повтарят тази тенденция.

На Запад постоянно се кършат ръце заради неумението на демократично избрания иракски премиер Нури ал Малики да запази единството на раздробената си страна. Като виновници биват сочени: Барак Обама, защото не е притиснал Малки да се съгласи с оставането за постоянно в Ирак на американски войници и защото не го е стимулирал достатъчно да включи в управлението сунитското малцинство; президентът Джордж У. Буш и британският премиер Тони Блеър, защото са свалили кръволока тиран Саддам Хюсейн; и даже Франсоа Жорж-Пико, Марк Сайкс и Гъртруд Бел, очертали границите на Ирак преди век.

В Афганистан избирателите отидоха да избират нов президент, но има малка надежда, че когато войските на САЩ и съюзниците напуснат страната, тя няма да бъда разкъсана на части от талибаните и враждуващите племенни вождове, които управляват териториите извън столицата. Опитите на Запада да наложи демокрация изглежда бяха безсмислена загуба на живот и на пари.

Извън хората, които използват настоящите размирици в Ирак, Афганистан, Египет и Украйна за вътрешнополитически цели, сред американците е разпространено усещането, че след водените две войни през последните десет години е време САЩ да се отдръпнат от света. Неоизолационизмът – съвременното повторение на популярното схващане, оставило Америка в продължение на три години извън Втората световна война – е във възход и лидери отляво и отдясно са готови да яхнат тази вълна.

Ако можеше онези, които изоставят стремежа към демокрация в чужбина, да влагат същата енергия, за да гарантират доброто здраве на демокрацията тук. Но вместо това често се случва същите хора, които призовават Америка да се отдръпне в собствените си граници и да остави на мира останалия свят, да спомагат за отстъпленията от демокрацията у дома. Един от най-добрите показатели за демокрацията е колко граждани участват в нея. На президентските избори през 2012 г. едва трима от петима американци си дадоха труда да гласуват. Защо? Демокрацията в Америка е подложена на атака.

Манипулации с границите на избирателни райони, за да се осигури еднопартийно управление; масови опити за промени в правилата за това кой и кога може да гласува под претекста от несъществуващи избирателни измами; решение на Върховния съд, което разрешава на корпорациите да дават големи сума на предизборни щабове на онези, които ще отстояват техните интереси в Капитолия – всичко това е подигравка с американската демокрация.

Но това невинаги е било така. Преди 70 години храбри американски и съюзнически войници щурмуваха плажовете на Нормандия, за да освободят Европа и света от нацизма. Те не се бояха да налагат демокрацията, да я възстановяват за онези, които са я загубили при окупация или анексиране, и да я разпространяват из колониите на своите съюзници.

Само заради идеята, че демокрацията е под риск си струва да се припомнят думите на Уинстън Чърчил, който в продължение на шест дълги години е призовавал свободните хора да се вдигнат срещу тиранията. „Никой не претендира, че демокрацията е съвършена и всеобхватна“, казва той. „Всъщност се твърди, че демокрацията е най-лошата форма на управление, като се изключат всички други форми, които биват опитвани от време на време.“

Демокрацията, подобно на брака, изисква труд, за да оцелява и просперира. Въпреки виковете да зарежем усилията си да помагаме за процъфтяването на демокрацията по света, тя трябва постоянно да бъде обгрижвана както у дома, така и в чужбина. Няма по-ефективен начин за вдъхновяване към демокрация в чужбина от това да посочиш разликите с живота на обикновените американци.

Ако анкетите сочат, че американците не желаят намеса в помощ на изпадналите в беда демокрации, най-лесното за политиците и особено за бъдещите президентски кандидати е да следват общественото настроение. Но при пресния спомен от честването този месец на годишнината от Деня Д си струва да си припомним, че преди 70 години имаше едно смело и находчиво ръководство, вдъхновено от благородните мотиви на поколението от времето на Голямата депресия, което остави настрана собствения си интерес и се втурна към освобождаването на света от тиранията.

БТА

* Британският журналист и външен сътрудник на Ройтерс Никълъс Уопшот готви за публикуване книгата си „Сфинксът. Изолационистът Франклин Рузвелт и пътят към Втората световна война“. Изразените мнения са негови собствени. бел. на Ройтерс

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.