Канцлерът Вили Брант, моят баща

През изминалите две десетилетия непрестанно бях подканван да запиша спомените и размислите си за Вили Брант. Може би трябваше да наближи неговата 100-годишнина, за да преодолея възпиращата ме съпротива срещу такъв проект. Разбира се, като оправдание за тази книга не е достатъчно само да кажа, че бях помолен от други да я напиша.

Заглавието е достатъчно изразително – става дума за специфичния поглед на най-големия син, роден в едно силно политизирано и въпреки това в много отношения напълно нормално семейство. Самият аз доста рано се ангажирах политически, а по-късно като историк винаги съм се стремял да заемам професионално дистанцирана позиция по отношение на хора, които са ми близки, и към събития, в които участваха членове на фамилията Брант. Без тази способност би трябвало да се откажа от изследванията и публикациите върху най-новата история, които съставляват част от професионалната ми дейност. Така че тази книга се роди от напрежението между две гледни точки, които съжителстват успоредно в мен и взаимно си влияят. Дали този акт за постигане на равновесие е успешен, ще реши читателят.

Нека обаче подчертая изрично – нямам претенцията, че най-сетне ще разкажа истинските истории на Вили Брант и ще дам най-верните тълкувания. Недоверието на историка към булото на спомена се отнася и за самия мен. Възможните интерпретации са винаги повече от една, и то без да се насилват източниците. Поради което моля тази книга да се приеме като предложение за поглед към човека и личността Вили Брант „с други очи“. И въпреки че те са част от моята душевност, аз sine ira et studio – без гняв и пристрастие – искрено се стремя към ,азбиране. Тук и там поставям нови акценти или съобщавам детайли, които малко или изобщо не са познати. При това в процеса на писане нито за миг не забравях какви огромни очаквания бяха насочени към Вили Брант. Отчасти би могло дори да се каже очаквания като към спасител.

Стремях се да устоя на изкушението и според желанието си да извая идеализиран обекта на моите усилия. Помогнаха ми две неща – първо, още на осемнадесет години се изнесох от вкъщи и второ, между баща ми и мен имаше значим период на политически различия, които стигаха до принципни положения, без това сериозно да вреди на личните ни отношения.

От средата на 70-те години баща и син отново се сближиха политически, обаче пълно единодушие не бе постигнато. През последвалите четири десетилетия аз никога не проявих готовност да използвам авторитета на бащата за лична политическа изгода. Само приемах за сведение това, което твърдяха трети лица. В тази книга не е моя и мярата за успехи или грешки – от тогавашна или днешна гледна точка – а тя отговаря на съответните убеждения и цели на Вили, доколкото мисля, че ги познавам. Това се отнася преди всичко за последната глава.

Непрестанно ме питаха как се чувствам като син на Вили Брант. Какво да отговоря? Всеки, който размисли поне за миг, ще осъзнае, че семейното положение бе структурирано проблематично, а някои ситуации невинаги бяха забавни, още повече ако си решил да тръгнеш по собствен път и съзнателно не приемаш евентуални предимства, които биха могли да се появят поради поста на бащата. За братята ми и мен справянето с това положение бе едно от предизвикателствата на живота.

В зависимост от степента, в която вземеш съдбата си в свои ръце и постигнеш личен професионален успех (нещо, което естествено не може да стане на двадесет години) бремето става по-леко и общуването със семейството в най-добрия случай по-свободно.

Не бих искал да преувеличавам и с оплакванията. На света има много по-лоши съдби от тази да си син на водещ германски политик – и то именно на този водещ политик. Впечатлението ми е, че за моите колеги, сътрудници и приятели родството с Вили Брант скоро придобиваше второстепенно значение, а и не всеки веднага се досещаше, че еднаквите фамилни имена не са случайно съвпадение. Самото име не е толкова необичайно.

В Хаген, където преподавам в Университета от 1989 г., хората най-напред свързваха „Брант“ с известната марка сухари и нейния баскетболен отбор и едва след това се сещаха за държавника. Междувременно фабриката за сухари се премести в Тюрингия и баскетболният отбор на Хаген фалира.

Много рано братята ми и аз трябваше да разберем, че бащата и името на бащата не принадлежат на семейството. Далеч съм от мисълта да възпрепятствам употребата на името Вили Брант дори в случаи, когато юридически това би било възможно. По правило никой не ме пита дали да назове на негово име улица, площад, къща или летище и това е в реда на нещата.

Един-единствен път се обърнах към съда като негов родственик по молба на Социалдемократическата партия, когато Германският народен съюз на издателя на в. „Националцайтунг“ д-р Герхард Грей, който беше отявлен противник на Вили Брант, си позволи по време на предизборната кампания за Ландтаг в Брантенбург да навърже на един плакат като „велики социалисти“ и патриоти Фридрих Еберт, Курт Шумахер и Вили Брант. Както е известно, мъртвите индианци са добри индианци. Дори и в този случай бях склонен да реагирам по-скоро с ирония и подигравка, но осъзнах, че акцията на господина вреди на предизборната кампания на ГСДП, още повече в една източногерманска провинция, и трябва да й се сложи край.

Тази книга е не толкова биография, колкото „опит“ в класическия смисъл на думата. Въпреки това взех под внимание излезлите междувременно обхватни научни публикации и индиректно се съобразих с тях, а така също и с източниците от „Берлинското издание“ на статиите на Вили Брант и обширната мемоарна литература. Поради характера на книгата се отказах от бележки под линия. В случай на необходимост цитатите могат да се проверят на интернет страницата на издателството. Тъй като канавата на книгата се състои от моите лични спомени и разбирания, неизбежно в нея често се говори за мен.

Това служи изключително на целта да се разберат по-лесно моите думи за Вили Брант, да станат те по-прозрачни. Същото се отнася и за „второстепенните актьори“ в тази книга, без чийто принос главният герой не би могъл да бъде описан по този начин. В зависимост от това, коя роля се оказва централна в даден момент, пиша „(моя) баща“ или „(Вили) Брант“.

Превод Майя Стефанова

*Предговор към българското издание на книгата „С други очи. Опит за представяне на политиката и личния живот на Вили Брант“ (Verlag J.H.W. Dietz Nachf.), подготвена от Издателската програма „Световният гамбит“. Автор на книгата е най-големият син на Вили Брант. Проф. д-р Петер Брант e ръководител на Катедрата по най-нова история на Университета в Хаген и директор на Института по конституционноправни науки. Той си спомня за своя баща и политик, който през 80-те години е една от най-оспорваните личности в Германия. Той пише и за сърдечните, но не лесни отношения между двама „опърничави“ мъже. Заедно с Конрад Аденауер и Хелмут Кол, Вили Брант е един от най-големите германски канцлери.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.