www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
четвъртък, 14 декември 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Момиче с високи токчета в Ирак

2 Септември 2014

 

Амина. Снимка: Невена Борисова

Родена в южната част на Ирак, произхождаща от добре образовано семейство, Амина (името е променено) става активист на 18 години заради, по думите й, ежедневните проблеми на иракските жени и общество, с които се сблъсква фронтално. Според нея в Ирак има много жени, които са социално активни, осъзнати и неконформисти и тя се чувства една от тях. Със съзнание на модерно момиче, което постоянно пребивава и в интернет, тя обича да носи цветен хиджаб и обувки, както и токчета, което нерядко води до обидни подмятания из улиците на Багдад.

2012 година. Слънчев ден в Берлин. 22-годишно момиче с хиджаб пристига с куфара си на летището. Облечена в яркосиня дълга дреха, почти болезнено слаба, Амина носи багажа си по пътя към S-bahn-a, включващ и много стълби. Различни минувачи, сякаш по подразбиране, й се притичват на помощ. Амина е награждавана за работа по теми като трафик на хора и терористични атаки (на които често става свидетел в Ирак). Пише и за т.нар. убийства на честта (извършвани от роднини с мотив, че смъртта на жената може да компенсира за накърнената от нея „семейна чест“). Наскоро е отличена с национална награда в Ирак за журналистика, а престоят й в Берлин е свързан със стипендия, събрала млади журналисти от цял свят.

В следващите вечери момичетата от семинара се събрали в къщата, в която са настанени и се забавляват, а Амина дори решава да махне хиджаба си. Чувства се обезпокоена обаче, понеже момчета от групата, настанени в съседство, биха могли да влязат ненадейно в къщата им и да я видят без покрита коса. Затова и момичетата решават да запречат вратата със стол. По-късно започват да споделят момичешки истории и Амина през цялото време мълчи, изчервявайки се при споменаване на думи като „целувка”. Широко скроена в собствената си страна, сред европейските си връстнички тя се откроява като стеснителна и тиха.

Няколко години по-късно Амина е прекъснала журналистическата си работа, която по думите й е „твърде опасна в Ирак“ и работи в агенцията за бежанци на ООН. Често избирана за семинари и стипендии преди, тя би искала да пътува още повече, но напоследък все по-трудно успява поради многото работа и проблеми.

Разказано от нея
(разказът й е представен от друго име поради изложените й открито тук възгледи).

Трудно е да се опише какво се случва в Ирак точно сега. Наистина, в Багдад има тихи дни, но това често означава, че скоро ще настъпят големи експлозии. Не казвам нищо ново – тук всеки ден умират хора…

Когато излизам навън, си мисля как във всеки един момент мога да се натъкна на бомба, терористична кола или бомба. И няма гаранция, че това няма да се случи. Имам чувството, че никой не го е грижа, включително правителството. А и тук има голяма корупция, Ирак щеше да е богата страна, ако нямаше толкова богати хора.

Войната засегна много иракчаните – освен, че много от тях изгубиха близки хора, но също и промениха отношението си спрямо живота си като цяло. Имам чувството, че преди хората тук бяха по-мили и по-добри хора.

Ти питаш една млада жена дали може да е оптимистична за бъдещето. Имам надежда, тъй като, сигурно знаеш, че без нея бих била като мъртва (може би и буквално). Много пъти, след всяка една експлозия, чувствам, че няма никакъв смисъл в нищо и че нищо няма да се промени. Но все пак нещо вътре в мен иска от мен да се забавлявам, да се усмихвам и да ходя на работа.

В момента работя за Агенция за бежанците към ООН, като работата ми е да регистрирам бежанци в агенцията, поради което и често разговарям лично с тях. И няма гаранция за безопасността ми на тази позиция, но хубавият момент е, че тази работа вече започна да променя живота ми и мен самата по много положителен начин. Чувствам, че ставам по-добър човек, по-емпатиен и все по-добре умея да разбирам останалите хора и техните проблеми.

Веднъж, докато пътувах в автобус и имаше опит за терористична атака. Оказа се, че стоя до самия терорист, който, за мой късмет, не можа да активира експлозива. Армията впоследствие наложи контрол върху ситуацията и свърши добра работа. Това ми дава надежда, че военните все пак обръщат внимание на това, което се случва.

Баща ми е инженер, а майка ми е завършила електроника. Те се срещат през 1988 г. и той се влюбва в нея от пръв поглед. Те са голям пример в живота ми. И все още е болезнен и пред мен споменът за това как терорист стреляше в майка ми. Терористите често извършват нападения срещу образовани хора в Ирак – убиват лекари, инженери, професори. Един ден, през 2007 г., терористи влязоха в нашата къща. Един от тях искаше да убие баща ми и аз бях на път да го спра, когато той реши да стреля срещу мен. Майка ми се опита да ме защити и застана пред мен, така че простреляха нея. И тя все още страда от раната си.

Как минават дните ми?

Събуждам се в 5:30 часа всеки ден. Правя молитвата си и се приготвям да отида на работа с усмивка. Работата ми е единственото място, където мога да си прекарвам добре и да се усмихвам. Това всъщност е единственото място, където мога да отида. Иначе няма места, където човек може да е спокоен или да се забавлява, особено като се има предвид сексуалния тормоз, на който ние, момичетата, биваме подлагани по улиците. Понякога това не се изразява само в обидни думи или с хвърляни по нас листчета с телефонни номера, но и с посягания с ръце. Защо правят това? Аз просто не разбирам мъжете в Ирак. Те компенсират нещо с извършването на посегателства срещу жените. И когато някой ги съветва да не постъпват така, те просто казват: „Погледни я, виж как се е облякла!”. Обвиняват жените.

През уикендите спортувам, често става вкъщи, защото това не може да се случи в парковете например заради традиционното отношение към иракските жени. Има много фитнес зали в Ирак, които обаче не са предпочитани поне от мен, защото не са съобразени със стандартното работно време. Като цяло Багдад не е безопасно място, но какво да правя? Да се крия вкъщи? Това е мястото, където съм родена и израснала и е много трудно човек просто да си тръгне оттук. Чудя се защо полицията не прави нищо?

Нося по-дълги дрехи в някои райони на Багдад, но тъй като нося шал за глава, все пак не е невъзможно човек да се разхожда там. А може би казвам това, тъй като живея в такава една ситуация. Както и да, е човек трябва да се справя с тези неща сам. Понякога прикривам от другите това, което мисля. В противен случай това ще ми причини проблеми, дори ако хората, пред които съм споделила мнение, са добре образовани.

Човек може да забележи любимите ми дрехи в страни като Германия. Много е приятно всеки ден да сменяш шала си за глава, тъй като не се отегчаваш и в същото време, въпреки че носиш покривало, все още се чувстваш елегантна. Понякога следя ревюта или разглеждам модели на дрехи в интернет, за да знам какво и къде може да се намери и да съм в крак „с тенденциите”. И избирам дрехи, които подхождат на момиче като мен – момиче, което носи хиджаб. Това е на първо място така, защото ми се налага да крия тялото си, с изключение на ръцете и лицето. Как хората тук приемат това? Зависи от района, в който човек работи и живее. Понякога има много натиск от околните и, както стана дума, сексуален тормоз.




Етикет: , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com