www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
четвъртък, 29 юни 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Редакторе, къде си?

8 Ноември 2014

 

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

40-годишнината на Факултета по журналистика и масова комуникация и смъртта на легендарния редактор на “Вашингтон пост” Бенджамин Брадли ни карат да се питаме къде изчезва една професия, следите от която у нас все по-трудно се откриват…

Естествено, заглавието леко подвежда: редактори у нас все още дал господ, и главни, и не толкова, и талантливи, и не чак дотам. Но дори и един бегъл поглед върху сегашното състояние на българската журналистика кара много хора да се питат какво всъщност става във “втората най-древна професия в света”, както често ни казваше нашият любим професор Дафин Тодоров, когато още бяхме студенти и искахме да променим света. Или, както може би намекваше Дафин със заглавието на прочутия си тогава учебник, възходът на петата велика сила беше отминал и идваше падението й?

Преди броени дни на 93 години си отиде най-голямата легенда на редакторския занаят в наши дни: Бенджамин (Бен) Брадли, който цели 26 години ръководеше един от двата най-влиятелни вестника в света - “Вашингтон пост” ( известен още като “WaPo”).

За голямата журналистика от световен мащаб смъртта на Бен Брадли е като смъртта на Маркес, Хемингуей или Стайнбек за литературата. (И тримата видни нобелисти за литература прекарват половината си живот като журналисти). Брадли беше гигант сред заобикалящите го колеги и загубата му идва да ни подскаже колко ценни за обществото и неговия напредък са редакторите на големите медии; колко голяма е тяхната отговорност за информирането, образоването и поведението на едно общество, което наричаме гражданско.

Името му ще остане завинаги в историята на американската журналистика: редакторът, който дръзна да публикува всичко за аферата “Уотъргейт” и да свали от власт президента Ричард Никсън. И най-вече като човека, който даде криле на десетки млади, напористи и талантливи репортери. Двама от тях - Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн надушиха “Уотъргейт”, Бен Брадли им даде кураж и така се написа една от най-славните страници от историята на журналистиката.

Бенджамен (Бен) Брадли. Снимка: Уикипедия

Израсъл в аристократично семейство от Бостън, младият Бен  е 52-ият мъж от 1795 г насам  от  фамилията Брадли, който влиза да учи в Харвард. Пак през тези младежки години се сближава с бъдещия президент Джон Ф. Кенеди, което ще му е от изключителна полза по-късно, когато стане редактор.

Но армията е тази, която формира характера на бъдещия редактор: едва завършил Харвард с диплома по английски и древногръцки, той отива във флота да се бие срещу нацизма през Втората световна война. Според близките му приятели (един от които е покойният вече Арт Бъкуалд), армията научава младия Брадли на две неща: да взема бързо решения и да псува като стар моряк. Цветистият му език впоследствие ще бъде обект на много шеги както в редакцията, така и във висшите политически кръгове на Вашингтон.

Естествено, Бен Брадли не се появява на празно място. Още в зората на новоизгряващите Съединени американски щати друг един Бен (Франклин) очертава контурите на бъдещата журналистика на бъдещата свръхсила. След него мнозина храбри мъже и жени на перото (камерата и микрофона) ще продължат визията на Бен Франклин и на бащите-основатели, които предвидливо създават първата поправка към Конституцията на САЩ. Вече 223 години след приемането й тя все още стои като

солидна защитна стена пред свободата на словото

и са много малко случаите, когато стената се е поддала на политически натиск отвън. Благодарение на нея новоизграждащата се тогава държава намира един от ключовете към бъдещия си просперитет: свободната, демократична и граждански отговорна журналистика, която ражда блестящи репортери и редактори. Талантите на Марк Твен, Томас Пейн, Х. Л. Менкен, Ърнест Хемингуей, Джон Стайнбек, Дейвид Халбърстам, Том Брокау, Уолтър Кронкайт, Питър Арнет, Питър Дженингс и много други процъфтяват, както поради благодатната почва, гарантирана от Конституцията, така и от наличието на също толкова солидни редактори зад гърба на авторите си, на издатели със силно чувство за гражданска отговорност (Катрин Греъм от “Вашингтон пост”), така и на наличието на достатъчно “критична маса” от националноотговорен елит, който да поддържа свободата на медиите, разбирайки добре, че това е една от гаранциите този елит да се радва на дълголетие и добро здраве. (Процесът е описан отлично от Проф. Милко Петров от Факултета по журналистика и масова комуникация.)

Отляво надясно: издателката на “Вашингтон пост” Кетрин Греъм, репортерите Кърл Бърнстейн и Боб Удуърд, редакторът Хауърд Симънс и главният редактор на вестника Бен Брадли, 1973 г. Снимка: “Вашингтон пост”

И ако е вярно, че зад всеки успял мъж стои по една умна жена, вярно е също, че зад всеки успял редактор стои умен издател; а зад всеки успял репортер стои непоклатим в гражданските си корени редактор. Това накратко обяснява феномена Бен Брадли, както и съзвездието от талантливи репортери около него, започвайки с “купуването” на Дейвид Броудър от “Ню Йорк таймс” през 1966 г. за огромната тогава годишна заплата от $19 000, през брилянтните Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, разкрили аферата Уотъргейт, до днешните Дейвид Игнейшъс и много други. Подобна е картината и в “Ню Йорк Таймс”, другият световен вестник, също семейна собственост (засега). Фамилията Сулцбъргър направи много, за да има редактори като Бил Келър, който на свой ред откри, моделира, мотивира и запази звезди като днешните Томас Фридмън, Пол Крyгмън, Николас Кристоф и Морийн Даут.

Изглежда традицията в американската журналистика

редакторът да брани репортерите си,

когато е убеден, че прави добро на цялата нация, започва още в зората на младата република: от Том Пейн, Бен Франклин, през Марк Твен и до наши дни. Когато младите репортери Дейвид Халбърстам и Нийл Шийън изобличаваха от Сайгон дивотиите на амерканската армия във Виетнам, редакторите им в “Ню Йорк таймс” им вярваха и твърдо стояха зад момчетата си в неравната битка с Белия дом на Линдън Джонсън. По-късно същото се случи и по време на първата война в Ирак (1991), когато “момчетата на CNN”, главно Питър Арнет, Джон Холиман и Бърнард (Бърни) Шоу предаваха директно от покрива на хотел “Ал Рашид” в Багдад, а думите и картините от камерите им улавяха всяка лъжа на Пентагона до такава степен, че най-десните в САЩ ги нарекоха “антипатриоти”. Но зад тези момчета, и особено зад устатия и непокорен Питър Арнет (с първи Пулицър още от Сайгон…), стояха както шефът на Си Ен Ен (СNN) Дон Джонсън, така и самият собственик (тогава) и неин основател Тед Търнър. (През моите скромни двайсетина години като журналист - 16 в стария “Поглед” и още 4-5 в Женева, съм сменил 8 главни редактори - 6 в “Поглед” и 2 в Женева, и горе-долу знам какво е да имаш главен редактор зад гърба си.)

Та именно тези храбри мъже и жени на Америка, било репортери, издатели или редактори, направиха някои от най-големите услуги на своя народ, казвайки му истини, които правителството не желаеше да излязат наяве. И не случайно по-късно властта се опита да “озапти” журналисти като Арнет и Брадли, измисляйки във втората война в Ирак (2003) ефектната формула “еmbedded”, т.е. прикрепвайки кореспондентите към войсковите части на Пентагона, така че те да получават само филтрирана информация. Но и това нямаше кой знае какъв ефект. По-скоро опитът да се вкарат журналистите “в леглото на властта” доведе до ескалацията на

бунта срещу контролирането на информация,

важна за обществото. Така се стигна до Уикилийкс, Джулиън Асанж, ефрейтор Брадли Манинг и Едуард Сноудън. Очевидно Уотъргейт не е бил достатъчен на властимащите.

Преди да оглави “WaPo”, Мистър Брадли минава през няколко други вестника, през славния тогава “Нюзуик” (убеждавайки фамилията Греъм да го купи,  а Греъм на свой ред го правят шеф на вашингтонското бюро на списанието); през двегодишна дипломатическа кариера в Париж (където се сближават с Арт Бъкуалд) - кариера, която никак не е по вкуса му с чиновническата си същност. Брадли “пада на мястото си” когато през 1965 му поверяват кормилото на вестника, който от дремещ полупровинциален всекидневник ще се превърне в еталон за гражданска журналистика и ще получи 17 Пулицъра за времето, през което той е главен редактор.

Обикновено се смята, че смесицата от чар, лидерски качества, агресивно репортерство, финес в писането, чист и разбираем език, дълбоко ровене в обществените “ями” и гражданска ангажираност са качествата, които са най-присъщи на Брадли. Умението му да открива и вдъхновява млади таланти също е негов приоритет. Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн са само върха на този дълъг списък. Но близките му твърдят, че основното му достижение е издигането на журналистиката на качествено нови висоти; създаването на стандарти в професията, които за десетилетия напред остават мерило за майсторство, смелост, доблест, гражданска позиция, обективност и безкомпромисно репортерство. Дейвид Халбърстам, друга легенда от времето на Виетнам и носител на “Пулицър” (от конкурента “Ню Йорк таймс”) писа за Брадли:”Той направи вестника място за радост”, докато Робърт Кайзър, друг ветеран-редактор добавя: “Вестникът беше огледало на неговия характер. Той превърна “Вашинтон пост” в магнит за младите репортери”. Халбърстам знае какво говори, защото сам той имаше зад гърба си редактора на “Таймс”, когато като кореспондент от Сайгон воюваше с министъра на отбраната Робърт Макнамара и с главнокомандващия американските войски във Виетнам генерал Уестморланд.

Дъстин Хофман и Робърт Редфорд в ролите на журналистите Карл Бърнстейн и Боб Удуърд във филма “Цялото президентско войнство” (1976) на режисьора Алън Пакула.


Дългата сага от успехи на Брадли започва преди Уотъргейт, с публикуването на т.нар. “Пентагон пейпърс” - разкрития на държавния служител Даниел Елсбърг за мръсотиите на Пентагона във Виетнам. “Ню Йорк таймс” и “Вашингтон пост” едновременно започват да “дълбаят”. Администрацията се опитва да им попречи. Лично Ричард Никсън се заема да потули следата. Но Върховният съд на САЩ застава на страната на двата всекидневника и те продължават с публикациите.

Това е първата спечелена битка на Брадли срещу политическата върхушка, част от една доживотна война с всички, които се опитват да сложат намордник на печата. Следва Уотъргейт (1972-1974), когато хора от Републиканската партия на Никсън се опитват да монтират подслушвателни устройства в щаба на демократите в комплекса Уотъргейт, знакова сграда в американската столица почти на брега на  река Потомaк. Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн надушват следата. Източникът им, известен като “Дълбокото гърло”, ще остане неизвестен почти до смъртта си преди няколко години. Единствено главният редактор (Б. Брадли) и издателката (Катрин Греъм) знаят името на “Дълбокото гърло”, но никога не го разкриват, за да не изложат на риск както източника, така и младите си репортери, по-късно

изиграни на екрана oт Робърт Редфърд и Дъстин Хофман

в прочутия филм “Цялото Президентско войнство”, режисиран от Алън Пакула (1976).

Цели две години редакцията, и най-вече Бен Брадли, е под натиск, заплахи, шантаж и “юридически мизерии” от страна на Никсън и правителството му. Катрин Греъм също е атакувана. Опитват се да торпилират цялата й национална империя от вестници, списания, радио и телевизионни станции. Но тандемът редактор-издател не се огъва. Публикациите на “младите лъвове”  Уудуърд и Бърнстейн продължават да излизат и кулминацията е през август 1974, когато Никсън е толкова притиснат и публично “разголен”, че не му остава нищо друго, освен да подаде оставка.

Бен Брадли пред печатната форма на първа страница на в.”Вашингтон пост”, със заглавие “Никсън подава оставка”, 1974 г. Снимка:”Вашингтон пост”

Паметна остава черно-бялата снимка на Бен Брадли от ранното утро на 9 август 1974: сам в стаята си, замислен пред металната “каса” на първа страница на “Вашингтон пост”, чийто ротомашини ще се завъртят след минути, за да съобщят на Америка и на света, че Никсън подава оставка. Лъжливият президент е OUT, журналистиката в лицето на Бен Брадли е победител. Светът настръхва от мъжеството на този човек, дръзнал да предизвика, и да победи, една огромна мачкъща всичко под себе си държавна машина.

Едва по-късно Боб Уудуърд ще каже:”До гуша ми беше дошло от инквизицията на Бен. Винаги скептик, той ни питаше едно и също: “Доказваме ли го? Още нямаш доказателства, момче…” Преди да застане с широкия си гръб пред тях и да ги защити, Брадли е искал да бъде 1000% сигурен, че репортерите му са си свършили добре работата и че фактите им са неопровержими.

Както и готовността му да поеме отговорност за провал във вестника, когато е считал, че грешката е негова. През 1981 г един от Пулицърите на “Пост” е на младата репортерка Джанет Кук, която в поредица от статии описва дрогирането на малко момче от родителите му. Цялата история се оказва изфабрикувана и скандалът е огромен, наградата - върната. Брадли поема изцяло отговорността като редактор, който се е провалил в мисията си да иска проверка на фактите и доказателства, каквито е искал от Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн по време на Уотъргеит.

Годините в Харвард са го научили на дълбочинно мислене. Армията - на добра преценка на ситуацията и на хората около него.  “Назначи си хора по-умни от теб и им дай възможност да разцъфтят!” - това е била мениджърската му философия. Енергията му е била заразителна, смехът му също, а когато е бил във върховно настроение, е събуждал късно през нощта Катрин Греъм, за да й разкаже някой пиперлия виц. Тиражът на вестника става главоломен, печалбите - също, интернет е още далеч, никой и не подозира, че един ден нещата ще вземат друга посока, че Джеф Безос от Amazon.com ще купи вестника и приказката ще се развие по друг начин. Но за това е още рано. Славата на Брадли продължава. Откриват се нови рубрики; назначават се нови таланти; получават се нови Пулицъри. И така до пенсионирането му през 1991. След което продължава с безброй дейности, написва две книги (едната автобиографична). И двете стават бестселъри. Влюбва се за 3-ти път и се жени за последната си любов (значително по-млада от него); събира десетки милиони долари за лекуване на болни деца, продължава да се бори за величието на една професия, докато накрая алцхаймерът го победи.

През 2006, 32 години след Уотъргейт, Стивън Сакър от Би Би Си го попита в инквизиращото си предаване “Hard Таlк” дали и сега би направил същото? Дали не би се уплашил, когато президентът на най-могъщата държава в света го заплаши, че застрашава националната сигурност? Достолепният Брадли с вид на патриций и глас като Йерихонска тръба без колебания отсeче: “Същото. Никаква заплаха за националната сигурност нямаше.” Заплахата, подсказваше Брадли, беше единствено за пълния с лъжи живот на политиците. Тогава и сега.

Старите вестникари знаят, че талантът един човек да бъде еднакво добър редактор и “писач” е рядко срещан. За мнозина това са две съвършено различни професии. “Все едно да сравнявате злато и платина”, пише на шега самият Арт Бъкуалд и е трудно да се разбере дали се шегува, или не. Ако Букуалд е ярко платинено перо, Брадли е вероятно златният редактор. Само Дейвид Ремник от “Вашингтон пост” и Бил Келър от “Ню Йорк таймс” имат славата на еднакво добри автори и редактори. След много успешно кореспондентство в Съветския съюз, увенчано с Пулицър,  Дейвид Ремник стана също толкова успешен редактор на списание “Ню Йоркър”, един от диамантите на американската интелектуална журналистика. Сигурно има и други примери, но те едва ли ще оборят правилото.

Междувременно, който поне за малко се е докосвал истински до тази професия знае, че едно от качествата на Главния редактор е

да оформи отбор от репортери и редактори,

които да функционират хармонично, дръзко, елегантно, коректно и винаги в служба на гражданите, които си купуват вестника или гледат/слушат предаването. Тук Брадли наистина успя. Когато в края на кариерата си неговата “съотборничка, съидейничка” и издателка Катрин Греъм застана на трибуната да благодари на журито за наградата Пулицър, с която я удостояват за автобиографията й, г-жа Греъм каза горе-долу следното: Изключително съм благодарна. Но честно казано, очаквах да ме наградите не за книгата ми - хубава книга може да напише всеки талантлив репортер. Очаквах награда за това, че дълги десетилетия ръководих най-успешния вестник в Америка, с 4000 репортери, редактори, коментатори, печатари, юристи - един отбор, който не загуби нито една битка, Очаквах награда, че можах да направя екип.”

Далеч съм от мисълта, че всичко в американската журналистика е “първа класа”. Нищо подобно. И там има много жълта плява, включително и таблоидите в Ню Йорк. Но за разлика от страните от югоизточна Европа, чийто медии почти тотално потънаха в тинята на евтините сензации, безобразния език и нискокачествена продукция, произвеждана до голяма степен от полуграмотни журналисти, в САЩ, Англия, Франция, Италия, Испания и скандинавските страни политическият и икономическият елит запазиха прилична част от медиите в добро здраве, знаейки, че без свободна журналистика нито една държава не може да се развива и да върви напред.

Двата вагона книги, които разделят

хора от типа на Димитри Иванов-Джимо, Тома Томов, Валери Найденов и още няколко последни четящи мохикани в журналистиката от масата новоизлюпени политици, новобогаташи и новожурналисти е тъжна гледка в днешния български обществен пейзаж.

Да, покойният Дафин Тодоров обичаше да се шегува, че “хората се делят на журналисти и други”, но той нямаше предвид таблоидните репортери и редактори, нито телевизионната помийна лавина от шоу-предавания, която трийсетина години след смъртта на професора, образован във Виена, щеше да помете и последните останки от цивилизованост в едно национално медийно простраство. Ако Дафин беше жив днес сигурно щеше да попита къде са редакторите от типа на Бен Брадли, къде отиде тяхната роля на “санитари на обществената сцена”; на пазачи на чистия, звучен и сочен български език? Същият Дафин, който ни учеше, че преди да напишеш 30 реда трябва да прочетеш 30 книги!!! (Тогава още нямаше Google and Copy&paste).

Той, с виенския си шарм,  щеше да попита още какъв урок сме научили от Бен Брадли, при когото журналистиката трябва да имунизира обществото срещу лъжите на властта. Именно това качество имат редица големи национални журналистически школи. Ваксинирането, имунизацията на обществото срещу мутиращата “Ебола” в медиите там не спира, докато в други страни вирусът на пошлостта става все по-заразен. А ваксина има открита, и едно от имената й е Бен Брадли.

Давам си сметка, че тези редове са глас в пустиня, че реалностите днес са такива, че както повечето репортери, така и редактори са новите крепостни селяни на една жестока политико-икономическа планета, в която като в Камбоджанска джунгла на поредния телевизионен фарс се разиграват сцени достойни за перото на Джонатан Суифт или Арт Бъкуалд. В която младите репортери често са беззащитни пионки в ръцете на безправни или безхарактерни редактори, които гледат да оцелеят сред хищниците на същата джунгла, съградена с мълчаливото участие или плахото бездействие на “мнозинството”. В съседна Сърбия реалността не е по-нежна, но там все още има редактори с достойнство. Отишлият си преди година Александър Тиянич беше един от тях, лека му пръст. Нещо като Балкански Бен Брадли.

И понеже стана дума за Дафин, за 40-годишния ни Факултет по Журналистика (и Масова комуникация), за Джимо и двата вагона книги между него и голяма част от новия ни “елит”, можем с оптимизма на Дафин само да се надяваме, че ще дойде ден, когато зад всеки достоен редактор ще има и по два вагона достойни, образовани, коректни, с будна гражданска съвест млади (и не толкова млади) репортери, кoито ще стоят високо на мостика на националния кораб и ще му показват пътя напред, както Бен Брадли правеше цели 26 години.
Мир на праха му.





Етикет: , , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.
  1. 1) svako
    За да се получи ефектът "Уотъргейт" са необходими не само главни редактори и журналисти с топки, но и общество в което, измамите и аферите на облечените във власт са изключение и предизвикват отвращение, а не безразличие и тайна завист за висшият тарикатлък на негодниците озовали се във власта.
  2. 2) Chavo
    Тия бяха великани на свободното слово. И не имахме проблясъци, но нашата действителност ги задуши. Пеевската свикЯ и подобни, смачкаха в зародиш всичко читаво по комунистически маниер.
  3. 3) П.Петров
    Добра смесица от размисли за американската мечта с балкански привкус. Не публикуваха ли в същия вестник пасквили за Сергей Антонов и за България? Изфабрикувани лъжи на ЦРУ срещу невинен човек? Къде пратиха лъжите им дребния служител от ДС С. Антонов? Апропо Chavo и той твори журналистика в реално време. Само дето не можах да разбера какво е написал. Дали е било на български?
  4. 4) Chavo
    Ми България не бе организирала атентата срещу Папата. Но, но Антонов бе резидента под прикритие на ДС в Рим, Агджа бе приет в България и получаваше подкрепа и логистична помощ от външно разузнаване на ДС. Та това написаха тогава журналята, няма лъжа. Виж изводите ......,, е изводите!!!!
  5. 5) На журналистиката – с любов и омерзение (Как да пишеш без да пишеш) | Двойна измама / Double Delusion
    [...] Журналистика?! Какво беше това? Това е професията, която изчезна. Няма я. Назовавана като “втората най-древна професия” от Дафин Тодоров (вж. “Редакторе, къде си?” от Енчо Господинов) вече просто не съществува. Явно стремежът към първата най-древна професия е надделял. Разбира се, трябва да се развиваме и да се стремим да сме първи. Макар и това да означава първи по глупостта! [...]






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com