10 ноември 1989 г. – от Тато до Боко (за тези, които не помнят онова време)

Първата страница на българския официоз от 11 ноември 1989 г. обявява, че е на 10-и е избран нов генерален секретар на БКП – Петър Младенов.

Датата 10 ноември 1989 г. е доста неясна за поколенията на българите под 30-40-години.
Някакво актуално представително проучване на социолози, публикувано сега, точно преди 25-годишнината от падането на Живков и режима, показва, че 94% от хората под 30 години не знаят почти нищо за онова време. По-възрастните, поживели в онзи период, знаят и спорят, а по-младите просто нямат ясни представи. Чули нещо от разкази на родители, дядовци, прочели нещо, видели някой клип с Тодор Живков в тубата. В интернет сега можеш да прочетеш за онзи период само идеологизирани коментари, филипики, спорове. За обективната истина ще чакаме да минат още 25 години. Сега няма да се появи. Което значи, че просто ще минем без обективна оценка за онова време, защото тя е най-нужна за първите години след промяната, а не в някакво историческо бъдеще след още 20-30 години. Тогава ще е без значение.

А сега е трудно е да се каже каква е поуката от историята. Мненията са диаметрално разделени. В същото социологическо проучване се оказва, че одобрение към Тодор Живков заявяват 55% от анкетираните. Няма в най-новата българска история държавник или политик с такова високо одобрение. В някакви временни периоди отделни политици са получавали доверие и доста над неговото, но от дистанцията на годините – никой друг.
Например генерал Добри Джуров, член на Политбюро на ЦК на БКП и един от хората, свалили Живков, в първия месец след 10 ноември получи одобрение над 90 процента – непостигнат от никого рекорд. Дължеше се на това, че Джуров като военен министър удържа свалянето на Живков и прехода в първия момент, като гарант на промяната с армията, без тя да се намеси, без да се стигне до кървави сблъсъци.

Днес малцина от младите знаят кой е Добри Джуров въобще.

Но Тодор Живков се оказва с 55% одобрение

А той беше диктаторът на България. С желязна власт, облечена в кадифена ръкавица. Гъвкав и лукав режим. Живков беше върхът на пирамидата в продължение на 33 години. Тази продължителна власт не може да се сравни с нищо в съвременния свят, освен с властта на Ким Ир Сен в Северна Корея (премиер и партиен лидер от 1948-1949 до 1994 г.) и властта на Фидел Кастро в Куба (премиер от 1959, партиен лидер от 1965 до 2006-2008 г.).

Царуването на Живков надминава това на римските императори, с единствено изключение – първият император Октавиан Август, преди 2000 г., властвал 41 години. В следващите 4 века, дори в най-стабилните периоди на империята, няма нито един, който да е царувал по-дълго от Тодор Живков, чак до император Теодосий Втори в 5 век. Българският комунистически владетел има по-кратък престой на престола само от няколко европейски царе от Средновековието и от българския цар Петър I, царувал от 927 до 969 г.

Момент от пленума на 10 ноември. На трибуната говори членът на Политбюро и външен министър Петър Младенов, който става генерален секретар на БКП, в средата е членът на Политбюро и премиер Георги Атанасов, вдясно Тодор Живков. Снимка: БТА

Когато у нас се говорят за комунизъм и за режим, често забравят, че това беше едноличен режим на Тодор Живков. Лична власт, облечена в комунистическа идеология, лицемерни приказки за демократичен централизъм, грижа за народа, възход и социална справедливост. Зад всичко това основната грижа на властта беше да не би да се разклати личния режим на Живков, заобиколен на висши партийни и държавни постове със своите правешки роднини и приятели.

Живковия режим беше създал стройна система за привилегии, която, в тогавашните условия на пазарен дефицит дори за елементарни стоки, осигуряваше с всичко партийния елит и специално семейство Живкови. Докато хората чакаха ред за руски автомобил лада по 14-15 години, синът му Владко Живков се возеше на спортно БМВ, а непълнолетната дъщеря-внучка Жени Живкова – на бял мерцедес. Докато мнозинството софиянци живееха в панелки, за партийния елит строяха специални блокове и вили. И т. н.

Когато Живков беше отстранен от власт, народът ликуваше. За сравнение, при социологическо проучване от НЦИОМ от март 1991 г., едва 16% от българите са имали положителна оценка за Живков, а 76% са били с отрицателна.

Онези, които не са живели тогава или са били в несъзнателна възраст, нека си представят, че от момента в който са се родили, докато навършат христова възраст, все един и същи човек управлява държавата, като цар самодържец.

Нещо като Бойко Борисов, но с абсолютна власт,

без опозиционни партии, без парламент, който да му пречи, без съдебна власт, която с нещо може да го застраши (не че сегашният е много застрашен, но…). Без медии или личности, които да го изобличат с някоя статия, предаване, с някоя книга, изказване. Пълно мълчание и официално одобрение, дитирамби, поеми и речи във възхвала. Само чуждите радиостанции казват по нещо грубо против него. И след всичко това още има 55% одобрение… Нещо се случи през прехода, което обърна общественото мнение.

В интерес на истина, ако се сравняват Тодор Живков и бодигардът му Борисов (който се прекланя пред него в неколкократни изявления през годините), сравнението ще бъде в полза на Живков. Защото той, при все че е бил абсолютен властелин, разпределяше власт и отговорности в йерархията. А Борисов се опитваше да командва еднолично в условията на демокрация. Аз, аз, аз… Вторият му мандат се очаква с интерес, защото правителството му вече не е еднопартийно. Живков, с дебелашките си шеги, специфичен говор и диалектни думи, никога не повтаряше аз, аз, аз… И никога не постигна толкова гафове като Борисов, никога не прекрачи брутално закона, никога не показа демонстративно невъзпитание.

Живков беше диктатор, но лукав и хитър, макар и без висше образование. Отнасяше се почтително с авторитетите, за разлика от пожарникаря инженер, доктор на науките, генерал Борисов. Ухажваше писателите, професорите, флиртуваше с интелигенцията. Крахът на комунизма го помете, но това беше крах и на личния му режим, който завърши с фалит на държавата. Буквален. Фалитът лъсна през 1990 г., когато правителството обяви мораториум върху изплащането на външния дълг, достигнал 12 милиарда долара.

Лозунги на първия неформален митинг на 18 ноември 1989 г. Снимка: Иван Бакалов

С падането на Живков дойде свободата. Но с нея дойде бедност и разпад на държавата. Носталгиците по онова време свързват сигурността на живота, гарантираната работа и доходи (всички бяха еднакво бедни, но осигурени), с Живков. Но той имаше противници и сред твърдите комунисти. Един от тях, генерал Цвятко Анев, лежал в затвора заради организиране на преврат срещу него, казва: „При Живков беше добре не благодарение на него, а въпреки него“.

Днес споровете за и против социализма са превзели интернет

Във Фейсбук няма много пенсионери, които изразяват предпочитанията си към онзи период, но соца си има поддръжници и сред по-младите. Същевременно основни разобличители на социализма в интернет се оформиха писатели, блогъри и журналисти на възраст около 40-45, които имат бегла представа за онова време, но се отдават на публицистична страст и теоретични разсъждения.
Така се оформят две противоположни фронтови позиции, изкривени откъм истината за онзи период.
Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка по 15-20 дни, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н.
Другата отговаря: тогава страната е била затвор, оградена с телени мрежи, ДС, лагери, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.

Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици по онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане.

На първия неформален митинг на 18 ноември 1989 г. народът гласува вот на доверие на Петър Младенов за 1 година. Снимка: Иван Бакалов

Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ. Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и износител на лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма.

Разобличителите на социализма, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били доносници, дегенерати и пияници, страхливци и слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.

Сега малцина знаят

какво е „Кореком“ и ролята му

в българския живот тогава. Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки.

Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-оборотните магазини. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчисляваха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак при падането на комунизма скочи рязко до 6-7 лв.

До към началото на 70-те  в „Кореком“ пазаруваха само чужденци и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“. А средната класа беше доста по-широка от сега.

18 ноември 1989 г., пл. „Св. Александър Невски“. Снимка: Иван Бакалов

Мнозина по онова време ходеха с дънки, дори като официално облекло. Защото беше въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 10-ина долара докъм 1980, после станаха 12-14. Работещите по чужбина също внасяха. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит…

Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава

един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати

Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци. Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха избраните квартали и по-качествено строителство.
Но, ако питаш по-старите хора, повечето ще кажат, че са живели по-добре. Ясно и просто го каза пред пишещия тези редове 80-годишен дядо в троянско село, в началото на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра.“ Дядо Мичо цял живот е живял на село, не е бил облагодетелстван по някакъв начин от тогавашната власт, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си.

След 10 ноември отвратените от социализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото, без носталгия по младостта…

В края на 80-те режимът на Живков го закъса. И изведнъж

реши да прогони стотици хиляди от българските турци

зад граница. Преименуването беше поводът. Живков се появи в едно телевизионно обръщение и призова Турция да отвори своите граници „както България направи това“. И тръгнаха потоци от хора, близо 400 хил. се изселиха. В големи райони селското стопанство остана без работна ръка, нямаше кой да обере реколтата. Режимът пращаше бригади от войници и студенти. Сегашният премиер Борисов, тогава каратист и студент в милиционерската школа в Симеоново, е изпратен като командир на някаква част уж да охранява реколта в турските райони. Сам го разказва в свои интервюта. Но не казва всичко. Тогава властта е изпратила всички налични биячи в районите, където се бунтуват. Така че каратистът Борисов може да се предполага дали е бил по-полезен като каратист или като събирач на реколта.

Компютърен монтаж, разпространяван в социалните мрежи показва политическата еволюция в България. Колаж: Владимир Дойчинов – Ладо

Резултатът от това масово изселване, наречено „голямата екскурзия“, е, че освен загубите на работна ръка, пада и потреблението – още един удар по икономиката.
Живков започва да внася с пари от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи. След многото селскостопански реформи и „голямата екскурзия“, продукцията е закъсала.

Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват само след няколко години. Още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.

Какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?

Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет.
България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари. Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно милиони гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове.

Арт инсталация от соц атрибути пред Националната художествена галерия. Снимка: Изгубена България – lostbulgaria.com

Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило, е по плана „Ран – Ът“ (план за икономическия преход в България, написан от американски експерти, с участието на български представители икономисти и др. от БСП, СДС, учени от БАН). Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, коопериране със западни фирми, за да не се закрива производството. И т. н. Почти нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение.

Наричат свалянето на Живков „дворцов преврат“. Формално изглежда така. Но хората, които го свалиха, откриха пътя към реална демокрация. Седнаха на Кръглата маса с току що появилата се опозиция и договориха условията на прехода, направиха отстъпки и …спечелиха първите избори през 1990 г. Сега мнозина твърдят, че всичко е било нагласено, сценарий, хора на ДС инфилтрирани в опозицията и т. н.

А къде е била истинската опозиция?

В България нямаше многохилядни демонстрации срещу режима, както преди да падне стената в Берлин, нямаше дисиденти като Вацлав Хавел по затворите, нямаше синдикати като „Солидарност“ в Полша. Имаше един изключен от БКП и въдворен на село философ (Желю Желев), който седял там  и писал на спокойствие книгата си „Фашизмът“, в която прави (не толкова оригинално) сравнение на тоталитарните системи. Книгата е издадена и после забранена, и той се превръща в най-изявения дисидент. През 1988 г., по време на перестройката, започва открито да критикува режима по чуждите радиостанции.

Който сега е недоволен от лидерите на т. нар. опозиция през 1990 г., да каже къде са били „истинските“ дисиденти. Няма такива. Има неколцина политически затворници и неколцина арестувани за кратко, които така и не получават международно признание и известност. България няма своите дисиденти като руските Сахаров, Солженицин, Буковски, Зиновиев и др.

Френският президент Митеран при посещението си през януари 1989 г. кани на закуска 12 интелектуалци, повече или по-малко неудобни за Живков и критици на режима. Така Митеран им създава статут на дисиденти и дава тласък на демократизацията в България. Много от тях в онзи момент са преследвани от режима или изключени от комунистическата партия за критичните си позиции. Митеран става своебразен гарант за тяхната безопасност, след срещата с него режимът е принуден да внимава в отношението си към тях.

Но френският печат подлага на унищожителна критика Митеран и описва с ирония поканените от него на закуската. В. „Фигаро” пише: „Събралите се около него 12 интелектуалци и художници се изказваха един след друг нюансирано, почти византийски, и в техните думи Митеран не намери нито точните отрицания, нито убийствения хумор на чешките дисиденти, приети от него в Прага. …Дали те са действително опозиционери? По-скоро са обновители, стараещи се да говорят и да действат в рамките на законността.” В. „Либерасион” пише от от София: „В Прага чешките дисиденти представиха на френския президент списък с хуманитарни случаи. В София вчера 12-те умерено критични интелектуалци, поканени на закуска от Франсоа Митеран, предпочетоха да споделят с него своето възхищение от Михаил Горбачов.”
Но други, достойни да бъдат поканени от Митеран, няма. Това са реалностите. Всички приказки, че някой подменил опозицията, дирижирал нещо си, са преувеличение. Просто друга опозиция няма.

Сега България е пълна с антикомунисти и декомунизатори. След дъжд качулка. Много сегашни писатели и интелектуалци се изказват радикално срещу комунизма, но са закъснели с 30 години. Пропуснали са шанса да станат българския Хавел, българския Сахаров…
И поради антикомунистическа параноя нанесоха поражения, вместо да сътворят нещо добро.

Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство

Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви, до трийсеина декара. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента (парадокс, но при комунизма по Гергьовден агнешкото беше дефицитно – всичко отиваше за износ, да носи валута, за да покрива харчовете). Сега в страната има по-малко от 1,5 млн. овце. Но на Гергьовден агнешко има, дори вносно от Нова Зеландия.
Сега, ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та.

И за това е писано в плана „Ран – Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана пишат за преобразуване на собствеността, като предупреждават, че не трябва да спре производството, защото това ще е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени, пустеят ниви и пасища. А закритото селскостопанско производство закрива след себе си консервна промишленост и съпътстващите я производство на хартия, стъкло, тенекии и др. Още работни места…
За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.
И в тази каша избуява носталгията по Живков. По силната държава, силната ръка, която да въведе ред. И на мнозина им се привидя като спасител Бойко Борисов, харизматичен популист и демагог, излязъл от средите на биячите и криминалния преход.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.