Затваряне на лятото в буркани

janina3.JPGОня ден ходих до Балчик, съобщи ми по скайпа приятелката ми Нина от Варна. – За последно на българско море. Да затворя лятото. Всяка година така правя. Майка ми консервира чушки, аз спомени. На варненския плаж не отидох. То, първо: плаж няма и второ: това, което е останало, е ужасно мръсно. Не исках из летните ми спомени да се мотаят найлонови пликчета, бирени капачки, фасове, хартийки от банички и други гадости. В Балчик е още запазено. Чисто и не чак толкова бетонно. Просто да не повярваш, че е България!

Нина е от малцината ми приятелки от езиковата гимназия, които не се пробваха в чужбина. Сякаш на инат и напук на всички тя каза, че не мърда не само от България, ами и от Варна. Защото там било бъдещето, там се случвали „нещата”. За купона да не говорим. С години обаче сякаш почна да съжалява, без да си го признава. Трупаше своите „консерви с летни спомени” и все повече потъваше в мълчание. Измисляше си някакви най-вече напълно безумни и съвсем неоснователни поводи, само и само да не присъства на обичайните срещи със завърналите се в отпуска у дома съученици, които бяха успели да хванат последния влак и кой на специализация, кой със стипендия, кой по незнамкаква си програма, да се измъкнат в чужбина. Не че срещите бяха изключително интересни, но тъй като се бяха превърнали в традиция, изискваха нужното уважение. Нина обаче явно ги бойкотираше. Може би имаше право.

Отначало интересът един към друг на останалите тук и отишлите там беше бурен и взаимен. Съизмерването, състезанието се извършваха с хъс. Постепенно любопитството замря, а на въпроса „Как я караш?”, и едните, и другите отвръщаха: „Нали знаеш, като се завърти шайбата… Напрежение, бачкане… нищо особено. Живот!”
От интонацията при произнасянето на думата „живот” можеше да се разбере много повече, отколкото от дългите обяснения. Но напоследък и за двете групи тя сякаш означаваше едно и също: ами той, животът, изтича. Да, успяхме да преминем от социализма в капитализма, да ние бяхме поколението, което износи прехода, да благодарим ли на съдбата или да я псуваме, още не знаем, но това сякаш сега в момента няма нищо общо с нас. Просто така ни се случи. Лошото е, че заедно с прехода, минава и личният ни живот, отива си… И какво като едните са тук, а другите там, когато ние еднакво остаряваме. Дали си заслужаваше движението?

Това лято по изключение Нина дойде на традиционната ни среща. За да ни съобщи, че един от съучениците ни починал. Само на 45. Ей така, както си стоял. Изведнъж сърцето му спряло. Беше лекар, пък не разбрал за себе си.
Никой нищо не каза. Поклатихме глави, погледнахме се тъжно. Всеки се замисли за себе си. И тези тук, и онези там.

Няколко дена по-късно Нина ме помоли да излезем заедно из Морската градина. Изведнъж бръкна в чантата си, извади фотоапарат, натика му го в ръката и заповяда: „Снимай!”
Хората се снимали обикновено, когато са в чужбина, на екскурзия. Тя се чувствала така – като дошла на екскурзия в родния си град, града, който не пожела да напусне. Може би пък и тук да имало някои забележителности, които тя като местна никога да не бе забелязала, обясняваше Нина. Ето, например детските люлки. На тях са я люлели като дете, на тях се е целувала с гаджетата, после на тях е люляла децата си… Все едни и същи. Очукани, олющени… вечни люлки. Никаква промяна. Снимка пред Казиното. Там била сватбата й. Сега е западнало, някаква обикновена пицария, лишено напълно от блясъка на младостта. Тези, които си идвали само през лятото, сякаш усещали града повече като роден. А пък на нея, дето в него живеела, й бил все по-чужд. „Всичко тук става все по-грозно, все по-нечовешко! – извика тя. – Защо? Нали щяхме да го правим друго! Къде е другото?” После почти проплака, че още само морето и небето не са бетонирали и добре, че поне едно лято ни остана. Снимала се, за да се почувства по-добре – нали човек винаги бил по-добре като турист, отколкото като местен.

Вече като видя нещо хубаво – продължи Нина сегашният ни разговор в скайпа – си казвам, ама това е толкова хубаво, че не може да е България! Какво се случи през тия години, че вече не вярвам, че в България може да има нещо хубаво, а?

Питам Нина дали е чула за двугодишният отчет на правителството.
Моля ти се, не ме занимавай с глупости – отвръща тя. – По принцип се интересувам от това, на като прочетох само, че отчитат, че сме били най-бързоразвиващата се страна в ЕС, се отказах да следя по-нататък. В какво се развиваме? В бетониране на страната ли? Техните отчети нямат нищо общо с моя живот. Нека си ги пишат, да си ги четат, да им се радват и да си ръкопляскат. Всичко това е нещо съвсем различно от гледката пред прозореца.

Само на теб ще кажа, не ме издавай на другите, че ще ми се смеят – продължи Нина. – Записах се за почивка на море в Гърция. След 15 септември. Едва намерих свободно място. Оказа се, че всичко е запълнено, българите са се втурнали масово да почиват в Гърция. Вече на никой не му харесва у дома. Но вече е късно да си тръгваме. Към малката си лятна консерва от Балчик ще добавя гръцки мидички и пясък. Какво пък – човек остарява, стряска се, че болестите идват, а животът си отива и почва да се пита къде си е пропилял времето. В тази схема място за патриотизъм просто няма. Като се върна, ще ти изпратя снимки от морето в Гърция. Да си имаш и ти море и лято в буркан. Хайде, чао!

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.