Резерватът Северозапад 1. – Старци на доизживяване – през Стояново, Долно Озирово, Черкаски…

Село Стояново, баба Вълкана, 86-годишна, очаква да мине микробус от социалната служба да й остави храна. Снимка: Веселина Димитрова

Северозападът бил най-изостаналият и беден район на България. Онзи малък свят, описан от Радичков, населен с хора и животни, пълен с верблюди и тенци… Останало ли е нещо от него?
Товарим раници и фотоапарати и тръгваме посока Монтана, някогашен Михайловград, още по-някогашен Фердинанд. До Ботевград е магистрала, после пътят забива из тесни дефилета. Малко преди Монтана завиваме към редица от села.

Първата спирка е село Стояново. Пътят до там минава край огромни ниви с изоставен, неприбран слънчоглед. Защо са го зарязали така да изсъхне в нивите, няма кой да каже.
Преди селото шосето завива по металния мост над река Ботуня. Край него се извисява изтърбушена триетажна сграда без покрив и без прозорци. Оказа се, че някога е била мелница. Селото изглежда пусто – обрасли дворове, напукани къщи, на единствения магазин виси катинар. Все пак има живот. На пейка пред малка варосана къщичка под октомврийското слънце седи баба Вълкана – 86-годишна старица със забрадка, домашни вълнени терлици и гумени галоши. Наметната е с дебел вълнен елек. Чака. До нея на пейката е оставен комплект от 3 метални канчета, хванати със скоба и дръжка. Ще мине микробус, ще вземе канчетата и ще остави същите, пълни с три яденета. Всеки делник баба Вълкана получава храна от социалните служби. Срещу 25 лева месечно. Цената е според пенсията. В следващи села научихме, че за някои пенсионери същата храна е срещу 50-60 лева. Пак излиза евтино.
Бабата живее сама. Децата й са във Враца и София. Идват чат-пат. Не се оплаква.
“Нас навремето никой не ни е жалил. Живото сега е по-лек”, казва. Обяснява как някога не е имало транспорт и е ходила в дълбок сняг пеш до съседното село, откъдето е родом, да види майка си. А лятото са се скъсвали от работа по нивите.

На влизане в с. Стояново. Снимка: Веселина Димитрова

На влизане в с. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваПътят преди с. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваКрай с. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваСело Стояново, баба Вълкана, 86-годишна, очаква да мине микробус от социалната служба да й остави храна. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваС. Стояново. Снимка: Веселина ДимитроваСело Стояново, дядо Михал, 81-годишен. Снимка: Веселина Димитрова

Няколко къщи по-нататък изниква дядо Михал – весел и жизнен 81-годишен старец, но, както се оказа, голям песимист. В обезлюдените села по-нататък дядовци се виждаха много по-рядко от баби. Очевидно мъжете живеят по-малко. Дядо Михал възкликва “Аз съм прост човек, не мога да ви кажа нещо научно. Но слушайте – живото е доде си млад. Здрав съм, децата ме уважават, но това на стари години не е живот, а мъка.” Не се чувствал самотен. Всяка седмица в събота идвали по някой от двамата му синове с внуците му. Те работят по София и Враца. В селото няма поп, идва от съседното село, само за да опее поредния умрял, обяснява дядото. И дядо Михал му викал “Ма ти мен ме забрави, бе!” и го приканвал да опее и него по-скоро.
Упътва ни към местното кафене. Описва стопанката му като “една мацка”. Тя може би е най-младият жител в селото, около 60-годишна. Магазинът, покрай който сме минали по-рано, не работел отдавна, но заведението поне е отворено.

Кафенето е на пътя към края на селото, а срещу него е гробището. Всъщност то е и кръчма, и магазин. Кръчмарите (Младен и Мария) се оказват наскоро пенсионирало се семейство от София. Дошли тук, защото на село животът е по-спокоен. Казват, че ако заведението е било направено на друго място, а не край пътя, най-вероятно не би имало почти никакъв оборот. Докато говорим, от време на време по шосето профучава по някоя и друга кола. На описанието “мацка” от дядо Михал, Мария се смее: “Под 60-годишни тука няма. Ние минаваме за млади.” От нея и Младен разбираме, че в Стояново живеят за постоянно едва 29 жители. Още около двайсетина идват през лятото от градовете. Или за да гласуват. За кого гласуват?  “Който плати, за него се гласува.” Училището е затворено от 1969 и вече се използва само при избори. То не е и необходимо за друго, защото деца няма никакви.

С. Долно Озирово, 66-годишната Виолета оцелява със социални помощи 91 лева и каквото отгледа в двора на къщата. Снимка: Веселина Димитрова

С. Долно Озирово, 66-годишната Виолета оцелява със социални помощи 91 лева и каквото отгледа в двора на къщата. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, училището. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, училището. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, училището. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, дворът на 66-годишната Виолета. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, 66-годишната Виолета. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Улиците нямат номера. Наречени са Първа, Втора и т. н. до 20 и някоя. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово, училището. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Долно Озирово. Снимка: Веселина Димитрова

За разлика от село Стояново, съседното на него Долно Озирово има доста повече жители. И в него обаче се усеща обезлюдяването. Там живеят около 200 души, но поне 300 от общо около 500 къщи са пусти. Училището тук го затворили преди 7-8 години, когато останали само няколко деца. Сега лъскав жълт автобус минава през Долно Озирово и съседните села, събира децата и ги кара на училище във Вършец. Вършец е малък град, някога прераснал от голямо село в град. Но и там цеховете и предприятията са затворени, няма работа.
Долно Озирово се оказва едно от онези български села, в които в последните години са се заселили англичани – двама пенсионери. Пристигнали през 2011 и очаровани от природата и ниските цени, останали.

66-годишната Виолета любезно ни описва положението в селото и ни въвежда вкъщи да снимаме тиквите й. Виолета от 1996 г. е безработна. Навършила е възраст за пенсия, но не й стигнал трудов стаж. Затова сега е на социални помощи – 91 лв. месечно. Съпругът й починал отдавна, а двете и дъщери били омъжени във Видин и Враца. И те безработни.
Из двора на Виолета свободно кълват няколко кокошки – щастливи по европейските нормативи. Къщичката е от кирпич, мазилката напукана. Вратата е широко отворена и се вижда вътре в стаята. Само старо легло с метални решетки и прокъсан дюшек и черна печка. “Пустиняк! Всичко се троши!” – ядосва се Виолета – Ако не е 5-6 кокошки и 2 козички да си отчувам, сигурно ще си умра от глад.” Изхвърлила стария си хладилник преди години и оттогава кара без. Въпреки очевидната мизерия, Виолета прави впечатление на образован човек. Разказва, че години наред е работила в поликлиниката във Вършец, в местния цех за компютърни части и в общината. Сега живее и оцелява с каквото отгледа в селския двор.

В монтанските села младите хора са рядкост. И изведнъж виждаме двама – в описаното от Радичков село Черкаски. В разказите си писателят го пише със „з” – Черказки. В света на Радичков Черказки е място, където живеят митични същества – верблюди. Верблюдите имат разрушителна сила, където минат, остават руини и скандали.

На влизане в Черкаски край една от първите къщи старица, прегъната на две, като буквата Г, мете листата пред портичката. Баба Гинче е родена 1925 г. Питаме сама ли живее и тя обяснява „А, не със синовете, внуците, майка ми и баща ми и те са тука…” След малко идва синът й, мъж, прехвърлил 60-те, и казва – „Няма какво да я питате, вече не я слуша главата.”

С. Черкаски. Снимка: Веселина Димитрова

С. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски, Найден, 30-годишен, е един от малкото млади хора в селата около Монтана. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваУчилището на с. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Найден и съпругата му. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Баба Гинче, 89-годишна. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Найден показва снимка на футболен отбор от архива си. Селото някога е дало много футболисти, включително в професионалната група. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Паметничето на княз Черкаски и кметството. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски. Снимка: Веселина ДимитроваС. Черкаски, пощата. Снимка: Веселина Димитрова

От съседната къща любопитно ни наблюдава 30-годишният Найден. През прозореца се показва и съпругата му, също около 30-годишна, закръглена жена. Двамата са безработни и се грижат за двегодишната си дъщеричка. „За последните 20 години в село са родени само 4 деца”, казва с известна гордост Найден – едното е неговата дъщеричка. Найден преживява от дърводобив и дребни услуги срещу заплащане – да нацепи дърва на местните старци, да помогне при някой ремонт. В селото обаче няма много възможности. Найден е роден в Черкаски и от тогава е живял все там. Със съпругата му смятат да се преместят в някой град, когато наближи времето дъщеря им да тръгне на училище.

В Черкаски къщите са близо 600, но обитаващите ги са под 300 души по избирателен списък. На последните избори гласували обаче 160 души. Найден сочи обрасла, порутена постройка срещу неговата къща. Принадлежала на някаква баба, която починала на 102 години. Нямала нито деца, нито внуци. Без стопанин, къщата се разпада. Въпреки това Найден се шегува, че можело да е и по-зле. Упътва ни към близкото село Рашовица, което останало с един-единствен жител.

С. Черкаски. Баба Гинче, 89-годишна. Снимка: Веселина Димитрова

В центъра на Черкаски е затвореното училище – масивна сграда с двор с борове и заковани с дъски прозорци на най-долния етаж. Преди години го купил някакъв италианец, женен за българка и …нищо. Само заковал прозорците. До училището е малка кръчма-магазин, като павилион. Кръчмарят е бивш футболист с прякор Тинтарелата. Черкаски се слави с много футболисти, играли и в професионални отбори. Наден дори ни извади снимки с местни футболисти.
От другата страна на улицата стара къща също има вид на кръчма, с маси отвън, но няма хора.

Площадът е голям, пред ремонтираната сграда на общината е паметничето на княз Черкаски – командир от руските войски по време на Освобождението, на когото е кръстено селото, след като той влязъл в него с войниците си.
Край общината се издига внушителната за селските мащаби сграда на пощата, която е затворена и не се знае дали и колко пъти в седмицата някой я отваря. Площадът е пуст, както и селските улици.

Пътят напред криволичи из красиви хълмове около показваща се тук-там рекичка. В съседното село Драганица край пътя е построено футболно игрище, с ограда и голям плакат с надпис „ФК Барса БГ”. Срещу игрището ремонтирани стари къщи са превърнати в малко хотелче с големи дървени порти. Но и тук няма жива душа.

Село Слатина е по-голямо и по-живо. На пейка на малка уличка седят цели четири баби на седянка. Всичките вдовици, всичките с деца и внуци по градовете. Оплакват се, че тази година не им станали доматите.

Четири баби на малка уличка в с. Слатина. Рядко срещана гледка при обиколката по селата. Снимка: Веселина Димитрова

Четири баби на малка уличка в с. Слатина. Рядко срещана гледка при обиколката по селата. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваЖена в с. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваФутболно игрище край с. Драганица. Снимка: Веселина ДимитроваСтопанката на хотелчето в бившето училище в с. Слатина. С. Слатина. Веселина ДимитроваС. Слатина, хотелът, в който е преустроено бившето училище. Снимка: Веселина ДимитроваФутболно игрище край с. Драганица. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваКрай с. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваБаби на улицата в с. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваС. Драганица. Снимка: Веселина ДимитроваС. Слатина. Снимка: Веселина ДимитроваДядо пасе козичката си край с. Ягодово. Снимка: Веселина ДимитроваНа пътя край с. Ягодово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Ягодово. Снимка: Веселина ДимитроваС. Ягодово. Снимка: Веселина Димитрова

В село Слатина, обаче, училището не е запустяло. Двама братя, родом от селото, които живеят във Франция, имат свой бизнес там, купили училището и го превърнали в хотел. В големия двор с добре окосена трева има и басейн. В единия край има маси и бар. В двора се виждат скулптури от различен материал – дърво, камък. Както се оказа, собствениците няколко пъти вече организирали в хотелчето пленер за художници. Баща на двамата братя съсобственици бил дърворезбар, вътре в хотела има парапети на стълбища, изработени от него в арт-форми, стъклописи, картини по стените. Стопанката на хотела е роднина на собствениците. Сервира скара и домашно сготвен ориз с гъби и зеленчуци. Обяснява, че години наред е работила като готвачка в детската кухня в селото. Сега деца няма, само старци, за които карат храна веднъж на ден от социалната кухня във Вършец.

От балкончетата на горните стаи на хотела се вижда връх Тодорини кукли в Стара планина. Планината изглежда величествено сред облаци разкъсващи слабата светлина на залеза. Хотелът e празен, но стопанката обяснява, че се пълни през уикенда. Идват цели групи, компании. За празниците също се събирали хора – от близки и далечни краища на страната.

(Следва  – Верблюди шетат из Радичковата Калиманица, Боровци, Гаганица, Рашовица…)

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.