Резерватът Северозапад 2. – Верблюди шетат из Радичковата Калиманица, Боровци, Гаганица, Рашовица…

Продължение – виж „Резерватът Северозапад 1. – Старци на доизживяване – през Стояново, Долно Озирово, Черкаски, Слатина…

Черквата на селото на Радичков – Калиманица. Днес на това място са ливади и овощни градини, нарича се местност Калиманица. Снимка: Веселина Димитрова

Поемаме по пътя за несъществуващото вече село Калиманица. Това е селото на Радичков, чиято съдба той превърнал в сюжет за филма от 70-те години „Последно лято”. Във филма актьорът Григор Вачков играе ролята на корав българин, който отказва да се изсели от селото си, залято от водата на нов язовир. И остава да живее на островче, заобиколен от вода.

Истинската история на с. Калиманица е по-различна. То е разрушено, къщите са заравнени с булдозери, хората изселени в Берковица и Михайловград (днес Монтана). Но водата на язовир „Огоста” не стигнала до него. И досега водите се простират на около километър от някогашното село. Пътят за там минава през Берковица. Подминаваме я бързо, за да стигнем Калиманица преди да се е стъмнило.

На отклонението от пътя за Монтана минаваме през село Боровци. Шосето върви право, от едната му страна са къщи, от другата жп линията. Изведнъж изниква жълтата сграда на гарата, доста голяма за едно село. Сигурно и селото е било голямо някога. Отдалеч със старата си архитектура гарата изглежда красива, но наблизо ти се свива сърцето. Сградата е напълно изоставена. Прозорците изпочупени, вратите широко отворени, а на места липсващи. Първият коловоз го няма, релсите са извадени. На втори коловоз минава линията Бойчиновци – Берковица.

В празната чакалня се вижда табло с разписанието от преди години. На стената отвън е лепнат лист от пишеща машина с актуално разписание за 2014 г. Според него влак спира тук два пъти на ден за по 1 минута, но гара няма, само спирка. В стаите, изпочупени и мизерни се виждат бюрата на някогашните жп служители. На перваза на единия отворен прозорец се е настанило малко змийче, което уплашено избяга от присъствието ни. На перона между плочките е поникнала трева. Масивната сграда има и складова част, рампа за товари, втори етаж с канцеларии. Толкова е красива, че може да се превърне в мотел, заведение или къща за живеене. Но сега е изоставена и просто се руши.

Напълно изоставено се оказа и училището на Боровци. Огромен училищен двор, с  баскетболни кошове. Асфалтът се напукал и в процепите расте трева. А на тревата наоколо пасе кобила. Училището било затворено през 2008 г. Много от прозорците са отворени или счупени . Сградата е огромна. Отдалеч се забелязва, че вратите зеят широко отворени и притичваме натам нетърпеливи да я видим отвътре.

Изоставената гара в с. Боровци. Снимка: Веселина Димитрова

Изоставената гара в с. Боровци. Снимка: Веселина ДимитроваСпоред актуално разписание тук минава влака Бойчиновци - Берковица два пъти на ден и има 1 минута престой. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, класна стая в изоставеното училище. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставеното училище. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставеното училище. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, кабинет в изоставеното училище. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, в училището. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, табло в изоставената гара. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставената гара. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, плакат на стената на гарата, от времето, когато Калфин е бил кандидат на БСП. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставената гара. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, салон в училището. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, училището. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставената гара. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, училището. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, изоставеното училище. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, училището. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина ДимитроваБоровци, гарата. Снимка: Веселина Димитрова

Вратите са нови бели, ПВЦ, но стъклопакетите отгоре са изпочупени. Над входа виси табела с наименованието на училището, но надписа е избелял и олющен, нечетивен. В коридора след входа до стълбите стои нещо, което прилича на плакат с цитат от Левски „За отечеството работим, байо!“ Явно някога над думите е седял и портретът му. С тебешир отгоре е надраскано СССР, сърп и чук отстрани. По земята в коридора се търкалят боклуци – листове от тетрадки, празни двулитровки евтина бира, опаковки от храни, строителни отпадъци. Класните стаи са празни, тук-там счупени чинове и катедри. Чинове и разглобени шкафове има натрупани и в коридора. Черните дъски стоят с неизтрити надписи с тебешир – задачи по математика и ученически обиди от сорта на „Вяра е курва”. По стените тук таме висят стари плакати по съотвените предмети – таблици с падежните окончания в руския език, традиционни български носии в различните краища на страната, Менделеева таблица.Въпреки разрухата различаваме почти всяка стая като отделен кабинет – по математика, химия, биология. В кабинета по биология стоят още стъкленици с жаби, показващи ембрионалното развитие на видовете. Намираме и физкултурен салон – паркетът долу е в окаяно състояние, а вътре има всичко на всичко един лекоатлетичски уред – коза и няколко продънени дюшека.

Боровци, изоставеното училище. Снимка: Веселина Димитрова

В една от класните стаи пред дъската лежат портретите на Елин Пелин, Йордан Йовков и Вапцаров. На дъската отгоре пише „Тъпо”, има и няколко задачи по математика – събиране и изваждане на трицифрени числа. Някога тези стаи са били пълни с децата на боровичани, сигурно и от съседни по-малки села. Сега мястото е потискащо. Училищата по селата са изоставени, забравени, най-безкомпромистно потъпкани и сякаш примирени, с неуспял опит да наложат образованието като ценност.
Боровци и сега би трябвало да е към 700 жители, но изглежда доста запустяло, хора рядко се мяркат. Продължаваме напред.

За някогашното село Калиманица табела няма. Най-известният му жител Йордан Радичков тази есен щеше да навърши 85. От неговото детство до сега целият Северозападен край се е променил. Оживените някога села днес са пусти. А от Калиманица няма и следа. Впрочем, останала е черквата – нея никой не е посмял да събори навремето. Сега е полуразрушена, обрасла. През прозорците й се подават храсти. Вътре расте трева и бурени, покривът е отворен. Дори е страшно да влизаш вътре, има опасност да се срути всеки момент.

Към момента на изселването в родното село на Радичков са живели 470 души. На някогашния му площад е имало паметниче на загиналите в Септемврийското въстание, което още седи. Близо до него е вековен дъб. Бил е на площада, в двора на училището. Сега тук наоколо има ливади и новозасадени овощни градини. На дъба е закачена табела „Вековно дърво, 380 години”.

Цялата местност изглежда като населена единствено от Радичковите верблюди. Собственикът на овощните градини е турил на запустелия път бариера и фургонче за охрана. Наоколо обаче няма жива душа. Само кучка с две кученца и две котки. Наблизо е и навес с големи каси за ябълки.

Черквата на селото на Радичков - Калиманица. Днес на това място са ливади и овощни градини, нарича се местност Калиманица. Снимка: Веселина Димитрова

Черквата на селото на Радичков - Калиманица. Днес на това място са ливади и овощни градини, нарича се местност Калиманица. Снимка: Веселина ДимитроваЧерквата на селото на Радичков - Калиманица. Днес на това място са ливади и овощни градини, нарича се местност Калиманица. Снимка: Веселина ДимитроваФургон на пазача на овощната градина, на мястото на някогашния селски площад. Снимка: Веселина ДимитроваПаметниче на загиналите в Септемврийското въстание, останало на някогашния селски площад. Снимка: Веселина ДимитроваЧерквата на с. Калиманица. Снимка: Веселина ДимитроваСнимка: Веселина ДимитроваЧерквата на с. Калиманица. Снимка: Веселина ДимитроваЧерквата на с. Калиманица. Снимка: Веселина ДимитроваПаметниче на загиналите в Септемврийското въстание, останало на някогашния селски площад. Снимка: Веселина Димитрова

Овощните градини в някогашната Калиманица са от малкото парчета земя по пътя ни, която изглежда добре обработена и поддържана. Когато питаме местните дали в селата им се развива някакво земеделие, те клатят глави и сочат доматите в собствените си градини. Никой няма силите да се занимава с тежката земеделска работа, предприемачи по тукашните села също липсват.

Обратно по пътя от Калиманица недалеч е с. Гаганица. Бързаме да стигнем преди да се е смрачило съвсем. В Гаганица има около 200-300 къщи, но жителите са далеч по-малко. На улицата пред дома си срещаме бай Кольо, 78-годишен, но изключително жизнен и весел човек. Навремето е работил е 2 години в Либия, съседите му викали Кадафи. Там е бил сондьор и шофьор. Веднага се разприказва и започна със спомени от Либия. Как го пазарили да замине със заплата 400 либийски динара (около 3-4 долара за динар навремето), пък там взимал 100-200. Но бил най-добрият сондьор. Управлявал кранове и и сонди с бързина и точност, с каквато нито един чужд работник не можел. Един американец, бос на петролна сонда наблизо, като го видял как работи, един ден дошъл и го питал – „Колко работиш тук, до колко часа? Давам ти по 300 долара, да идваш при мен за една смяна след работа“. И така бай Кольо припечелил по нещо от извънредна работа при американеца.

Бай Кольо от с. Гаганица, по прякор Кадафито - работил е няколко години в Либия навремето. Снимка: Веселина Димитрова

Бай Кольо от с. Гаганица, по прякор Кадафито - работил е няколко години в Либия навремето. Снимка: Веселина ДимитроваПъметникът в центъра на с. Гаганица. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваС. Рашовица. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина ДимитроваКъща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина Димитрова

Бил е личен шофьор и на някакъв партиен шеф. Децата му са получили добро образование и двамата му сина са лекари в София. Сега се радва на внуци, които от време на време го посещават, а и жена му често ходи до града да ги наглежда и да им готви.

Сбогуваме се с него и се отправяме към площада в центъра. Там е мрачно и пусто. Има паметник в чест на борците за освобождение. Под него виси венец от изкуствени цветя. Някога е работило и малко фонтанче отпред – сега е пълно със сухи листа, а отстрани е обрасло с гъсти храсти.
Наблизо на площада, на фона на потъмняващото небе все по-силно светят лампите на кръчмата. Неколцина гаганичани по масите гледат към нас с любопитство.

Последната ни спирка е село Рашовица. Предварително за него знаем, че там живее един единствен човек. Не сме сигурни как да стигнем до там, нито дали ще го намерим. Пътят  минава през  Замфирово – значително по-голямо и живо село. По-късно се оказва, че Рашовица вече се води махала на Замфирово. Най-накрая ни упътиха в правилната посока и тръгваме бавно по нещо, което хората наричаха пътят за Рашовица. Дупките не позволяваха да развием повече от 40 км в час, асфалт на места липсваше, тесен, колкото да премине една кола. Натъкнахме се и на пропаднал участък, половината от пътя се бе свлякал с около половин метър. Личи си, че никой не отива и не си тръгва от Рашовица.

Къща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина Димитрова

След поредния завой на тясното пътче ни посрещат първите къщи на селцето – запустели и обрасли с бурени и храсти. Недалеч виждаме малко площадче, а в края му внушителна с размерите си къща. Тя е прясно боядисана в бяло.  Отгоре е нарисувана голяма червена звезда със сърп и чук, а надпис гласи “Дом на 5-ко Тодоров”. На портата е закачена охранителна камера. Решаваме, че най-вероятно това е обитаваният дом. Чукаме, звъним и викаме, но никой не се появява. Продължаваме нагоре по баира, докъдето има асфалтов път. За щастие отгоре виждаме приближаваща кола. На кормилото е мъж, около 65-годишен, който казва, че живеят с жена си в София, а в Рашовица са само “приходящи” – идвали като на вила през лятото. Малко по-нататък, на дълга улица с опустели къщи, е неговата. Жена му излиза на портата и ни разказва как токът спира за дълго, не им обръщат внимание. Как ухажват кметицата на общината да им поправи пътя. И двамата от скоро са пенсионери и им харесвало спокойствието на село.
Но макар да е тихо, а въздухът чист, в Рашовица не се издържало дълго. Огорчени от мизерията, двамата ни съветват да бягаме в чужбина колкото е възможно по-скоро. “Вие сте млади, а тука живот няма.”
Всъщност не успяхме да намерим единствения постоянен жител на Рашовица. Казаха ни, че гледал около 60 крави, запилял се някъде по баирите с тях. Взел пари по европрограма. Проблемът с тока му се отразявал тежко. Без ток хладилниците, в които държал млякото не функционирали и се разваляло. Трябвал ток и за електрическите доилки без които доенето на огромното количество мляко ставало невъзможно. Единственият жител е родом от Рашовица, семейството му и поколения назад пребивавали по тези земи, та не можел да напусне.

Къща в с. Рашовица, което има само един жител. Снимка: Веселина Димитрова

Благодарим им и продължаваме. Разхождаме се из рашовските къщи. Всичко е обрасло, разпада се. Влизаме в една от многото полуразрушени кирпичени къщи, в която не живее никой. Преобърнато старо метално легло, прах, и валящи се в нея парцали. В стария изтърбушен гардероб виси един единствен дрипав и прояден от молци вълнен елек. Вероятно принадлежал на някоя баба. От измъкнатото чекмедже стърчат мръсни конци и кълбо яркожълта прежда. Прозорците са изпочупени. Вместо полилей, в средата на тавана виси лястовиче гнездо. В късната есен, обаче, вече и лястовици не обитават къщата.
Старият “Смесен магазин” е пълен догоре с бали сено. На местата от стените, които не са закрити от сеното, още личат стари лозунги от времето на социализма. “Виното е велико средство за масовата агитация!”

В Северозападна България мирише на есен. Въздухът е хладен и чист, защото няма кой да го замърси. Слънцето грее все по-слабо и листата на растящите от всички страни дървета и храсти постепенно придобиват цвета на залеза.
Залязват и селата. Временните им жители се прибират в градовете за зимата. Имат ли бъдеще селата?
Няколко верблюда мирно си пасат край пътя…

(Следва – Резерватът Северозапад 3. – Боровица и Фалковица, скрити край Белоградчишките скали)

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.