Аз съм Ади и съм алкохоличка. Не пия от 8 години

Поне милион българи страдат от и заради тази болест

Снимка: alcoholic.org

Казвам се Ади и съм алкохоличка.
В ремисия съм от 8 години. Ремисия при моето заболяване означава, че не съм употребявала спиртна напитка под никаква форма и в никакви количества от декември 2006 г. Ако бях го направила, може би сега нямаше да пиша тези редове. Щях да съм или умряла от пиене или закопчана в някоя психиатрия в безпомощно състояние, а може би в затвора. Или в най-добрия случай щях да съм една сянка, въргаляща се на дивана в един нещастен дом, ако все още в него е останал някой, който да ми сменя памперса и да ми купува спирт, за да спре тремора ми поне за малко. Пиех всеки ден в продължение на 19 години. Накрая, преди да попадна в „Анонимни алкохолици”, не падах под 600 мл концентрат на ден. Бях загубила семейството си, работата си, приятелите, здравето, достойнството си, човешкия си облик, уважението към себе си – всичко, заради което си струва да се живее.

Алкохолизмът е болест, не порок

и аз съм болна не по свое желание. Алкохолизмът е тежко, хронично, прогресиращо и нелечимо заболяване. В последната редакция на класификатора с болести на Световната здравна организация – ICD 10 от 1992 г., алкохолната зависимост е включена в раздела „Психични и поведенчески нарушения, дължащи се на психоактивни вещества“ под номер F10.2. Естеството на моето заболяване е такова – ако пийна дори малко алкохол, в тялото и мозъка ми се задействат химически и психически процеси, които ме карат да не спирам да пия и да поемам още и още спирт. Това води до зловеща интоксикация. Понякога до безсъзнание. Много често – до смърт. В буквалния смисъл. Алкохолната болест (точната диагноза е разстройство вследствие употреба на алкохол, синдром на зависимост) покосява човека независимо от неговата възраст, пол, занятие, коефициент на интелигентност, имотно състояние, религиозни убеждения, начин на живот, социално положение, професия.

Хората с моята диагноза умират от: инфаркт, инсулт, цироза, задушаване (случва се при повръщане, когато са заспали по гръб, но са толкова пияни, че не могат да се събудят), катастрофират или ги блъска кола, автобус, влак, защото са неадекватни, самоубиват се, попадат в нелепи домашни злополуки, падат от високо, спъват се и си удрят главата смъртоносно, прострелват се от невнимание, давят се, изгарят в собствените си къщи, защото незагасеният фас в леглото е предизвикал пожар…Много са и жертвите на алкохолизма, които не са алкохолици – деца и жени, пребити или заколени от пияните си бащи и съпрузи, хора, премазани от пияни или абстинентни шофьори на пътя, майки, които умират от рак преди болните си синове и дъщери…Рак, получен от стреса десетилетия наред да се грижат за алкохолик, да тънат в срам, безпаричие, вина и безизходност.

В България като мен са поне 350 хиляди души

(Не забравяйте, че пораженията от алкохолизма са страшни и за близките на зависимия. Та ако сложим около всеки нелекуван алкохолик поне още трима от най-близкото му обкръжение, този социален проблем засяга около милион от гражданите на републиката). Съществуват данни, че 30% от мъжете и 20% от жените имат проблемно пиене, а от него до зависимостта крачката е половин.
Казвам „поне”, защото реална статистика колко сме алкохолиците в тази държава отдавна не съществува. По няколко причини. Първата е, че при социологическо проучване, анкетираният алкохолик никога няма да признае, че е алкохолик. Отричането на проблема е характерен симптом на заболяването. Втората причина, е, че отдавна никой не ни брои, защото държавата не иска да знае колко сме. А не иска, защото иначе ще се наложи да ни лекува, а това не влиза в сметките й.

Единственото място, където ни захвърлят за „лечение” преди да ни пратят в затвора, защото в пияно състояние вършим престъпления, е психиатрията. (В токсикологията попадаме понякога след тежък запой, но след няколко дни сме отново на улицата. Толкова болни, колкото сме и влезли там, защото алкохолизмът не се лекува за три дни, нито за пет, нито за месец. За да останем трезви е нужна дългогодишна терапия.) Държат ни за малко и ни пускат навън. Но заболяването ни е хронично и често ние се напиваме още в деня на изписването. В България, за която гордо твърдим, че е страна-членка на ЕС, няма клинична пътека за лечение от алкохолизъм. Не съществува нито една програма за нашите рехабилитация и ресоциализиране след излизането ни от болнично заведение. За сравнение – в Германия медицинските грижи и детоксът на зависимите са финансирани от 8 здравни каси, а рехабилитацията им – от 3 пенсионни фонда. Отделно има общински програми за ресоциализация и за работа с близките.
Ето какво казва

един лекар от „огневата линия”

Д-р Иван Добринов, завеждащ на Отделението за зависимости в Държавна психиатрична болница „Д-р Г.Кисьов” в Раднево:
„Когато чуем думите „наркоман“ и „алкохолик“, обикновено се сещаме за хора отблъскващи и непознати. По-добре би било да не ги виждаме и чуваме. След като те не искат да живеят като нас, трябва да ги порицаем и изолираме. Често изпитваме към тях отвращение, гняв, дори агресия. Хора без воля. Мръсни, вмирисани, плашещи…
…Какво е стигмата? Древните гърци са заклеймявали различните. Днес нещата не са се променили съществено. Вярваме, че тези хора са различни от нас, че ние сме по-добри, по-разумни, по-силни, по-интелигентни, по-волеви, по-перспективни. Резултатът е безгранично безхаберие и презрение. Липсват пари за толкова по-важни неща, че за наркомани и алкохолици ли да отделяме?! Както казваше мой познат: „Те сами са си го направили. Да мрат!”…
… При пълната абдикация на държавата, зависимите и техните семейства оцеляват на принципа, формулиран отдавна от Илф и Петров: „Делото за спасяване на давещите се е дело на самите давещи се“. Родителските сдружения полагат героични усилия, за да изпратят децата си на лечение. Групите за самопомощ и взаимопомощ „Анонимни Алкохолици”, „Анонимни Наркозависими” и „Ал Анон” (общност за взаимопомощ на близките на алкохолиците) са едни от малкото шансове за стабилизация на пациентите ни и подкрепа на техните семейства.”

Да се върнем на моя милост.
Аз съм Ади, и съм алкохоличка. И щях да съм умряла, ако преди 8 години в отчаянието си и с малкото си останал здрав разум, не бях написала в гугъл

„Анонимни алкохолици”

Отидох на сбирка. С огромно предубеждение. Смятах, че това е някаква измишльотина за подсилване на драматичния ефект в някои холивудски филми, които бях гледала.

За мое учудване срещнах на сбирката не вонящи клошари и фъфлещи дементни пияници, а усмихнати мъже и жени, които като мен са минали през всички кръгове на ада и са се спасили. Спрели са да пият. Имаше хора с по 3, 5, 13, 17 години трезвост. Работят, имат семейства, грижат се за близките си, помагат на други алкохолици. Възстановяват се заедно. Изобщо не изглеждаха болни. Всъщност в „Анонимни алкохолици” разбрах, че съм болна. Не покварена, не чудовище, не глезла и нищожество. Болна. И поисках да имам това, което имаха те.

Казаха ми, че единственото условие да стана член на АА (Анонимни алкохолици, виж тук) е желанието ми да спра да пия. Че няма такси и членски внос, общността се издържа от собствените си волни дарения. Че АА не е свързано с каквато и да е политическа, религиозна или право охранителна организация. Не се намира под ничие наблюдение. Разбрах още, че към АА може да се присъедини всеки, който желае да спре алкохола, независимо от възрастта си, националността си, пола, убежденията, религията, която изповядва или пък е атеист. Обясниха ми, че АА не се включва в обществени спорове; не подкрепя и не се противопоставя на каквито и да е каузи. Казаха ми, че 12-стъпковата програма, по която се възстановяват анонимните алкохолици, е духовна по своята същност и за да достигна дълготрайна трезвост е добре да следвам предписанията, дадени в Голямата книга. Така наричаме книгата „Анонимни алкохолици”. Главната цел на АА е да останем трезви и да помогнем на други алкохолици да достигнат до трезвост. От 1935 г., когато се създава първата група, състоящата се от двама души – борсов посредник от Ню Йорк и лекар от Акрон, щата Охайо, досега, в АА членуват над 2 000 000 зависими, а групи има в над 150 държави.

Жива съм, макар да бях затънала в блатото на безнадежността. Имам работа, събрахме се отново със съпруга ми, още когато спрях да пия. Ще женим дъщерята през януари. Синът ни е абитуриент догодина. Така че ни чака усилна година. И благодатна, надявам се.
Щастлива съм.
Благодаря, че ме изслушахте.

БългарияИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.