Белгия замисля „нежен развод“ по чехословашки
Разделянето на Чехословакия на две държави преди 15 години беше наречено „нежен развод“ – без скандали, с мир и толкова приятелски, колкото е възможно. Сега франкофонската и фламандската половини на Белгия изучават тази раздяла, за да видят дали и те могат да разцепят страната си и всяка половина да поеме кротко по пътя си.
Три месеца след изборите Белгия все още няма правителство. Разговори за разделяне на 177-годишната федерация с население от 10,5 милиона души се чуват все по-често от двете страни на езиковата граница, която разделя страната на по-богат Север и по-беден Юг.
В броя си от миналия понеделник френскоезичният вестник „Соар“ посвети три пълни страници на разделянето на Чехословакия на 1 януари 1993 година. Той го нарече „цивилизована и благородна сделка“ с благотворен ефект върху отношенията между чехи и словаци и разгледа възможните сходства с Белгия.
Филип Девинтер, водач на националистическата партия Фламандски интерес (Влаамс Беланг), пренебрегвана от всички други партии в Белгия, каза пред парламента на северния район Фландрия, че е време за „нежен развод“ по чехословашки. Въпреки че неговата партия е единствената, която открито защитава разделянето – другите фламандски политически формации отхвърлят призива му за референдум – въпросът вече не е табу сред политиците от традиционните партии и сравненията с Чехословакия не спират. В момента ключовите политически играчи в севера на страната, като християндемократическия премиер Крис Петерс и предшественика му Ив Льотерм, засилват призивите си за по-голямо самоуправление на заможния регион с 6,5-милионно население, говорещо фламандски.
В Словакия това звучи познато. По-голямата част от трите години, в които Чехословакия продължи да бъде едно цяло след падането на комунизма през 1989 година, преминаха в кампании за прехвърляне на пълномощия от Прага, столицата на 15-милионната федерация, към двете съставни републики.
В Чехословакия инициативата за разделянето беше подета от по-бедната от двете части – Словакия, която от векове беше лишена от всякаква форма на национална идентичност. В Белгия движещата сила е Фландрия, най-богатата част, която отдавна се е отърсила от някогашното подтисничество на френскоговорещите. Фламандците искат конституционни реформи, които да делегират на Фландрия и на Валония повече власт в сферата на здравеопазването, правосъдието и транспорта – някои от оставащите области, в които Брюксел, все още официално единственият двуезичен регион, има централизиран контрол.
Този сценарий е сходен на случилото се в Словакия. Там през 1992 година популисткият лидер и кандидат от националистическата листа Владимир Мечиар беше избран за министър-председател. Мечиар подкрепяше конфедерация с минимална обвързаност на двете части, в която общи да останат само основните елементи – валутата и армията.
Много фламандци се оплакват, че тяхната по-богата икономика, основана на обслужващия сектор, субсидира Валония. Говорещите фламандски смятат, че порутените градове на френскоговорящите и 14-процентната им безработица – двойно по-голяма от фламандската – са наследство от твърдолинейното социалистическо управление.
Чехите също недоволстваха и накрая, когато стана ясно, че желанието да живеят заедно се е изпарило, се съгласиха бързо да се разделят със словаците.
„Определено има сходства. Белгия е федерация от две държави, които често са нестабилни, особено ако едната нация има икономическо надмощие“, казва Иржи Пехе, чешки политически анализатор и директор на филиала на Нюйоркския университет в Прага. „Разликата е, че Чехословакия беше млада демокрация, където традициите не бяха пречка за разделянето“, посочва той. „Разделянето беше наложено и ръководено отгоре и беше извършено много бързо.“
И наистина, след изборите през юни 1992 година на 74-годишната федерация от две републики с близки езици и сходна култура бяха нужни само шест месеца, за да се раздели. След избирането на двете регионални правителства – подчертано различни по стил и цели – не се проведе референдум.
В Чехия премиерът Вацлав Клаус искаше да извърши пазарно ориентирани реформи и беше твърдо решен да изведе републиката с 10-милионно население до западните стандарти възможно най-бързо. В Словакия Мечиар свиреше на националистическата струна, обещаваше на петмилионната си република по-добро бъдеще без чехите и по-бавен ход на реформите, за да бъдат по-малко болезнени. Докато в не така далечната Югославия се водеше кръвопролитна отцепническа война, чехи и словаци се споразумяха мирно да разделят активите на бившата си държава в съотношение 2 към 1, стиснаха си ръцете и всеки тръгна по своя път.
Но Чехословакия никога не е имала Брюксел, основният неразрешим проблем. Всеки се чуди какво ще стане със столицата на държавата, а и на Европейския съюз. Засега нито фламандците, нито валонците изпитват особено желание да се впуснат в задълбочен дебат по въпроса. Трудно е да си представим, че Фландрия ще се откаже от Брюксел – едномилионният град, където мнозинството говори френски. Но също толкова трудно е да си представи някой, че Валония може да оцелее без него.
„Всъщност въпросът с Брюксел би могъл да попречи на процеса на дезинтеграция,“ казва Пехе. „В крайна сметка, този проблем може да се окаже твърде труден за решаване.“