Черният и белият петък на Шермин

Още за мълчанието на архивите 18 години по-късно

Шермин днес, осемнадесет години след онзи черен петък. Снимка: авторката

18 години по-късно Шермин вярва, че е превъзмогнала болката и че може да разказва за лятото и есента на 89-а без вълнение, все едно я изпитват по история, а пък тя е научила урока за шестица. Днес Шермин Мустафова има своето стабилно положение в град Лозница, работи като старши специалист в отдел „Местни данъци и такси” в общината и така погледнато мелодраматичните спомени не са й присъщи. През октомври 1989 г. заедно със семейството си тя е интернирана от родния си дом. Миналата година е подала молба да бъде призната за репресирана. До този момент не е получила отговор от Централната комисия. Шермин започва да говори бавно, сигурно, без запъване, но и без вътрешно участие. Гледа на събитията отстрани, сякаш не е сред героите им. Думите й, послушни и смирени, застават в кротка редица и се опитват да извикат миналите събития обективно и безпристрастно.

„… Първо ни казаха, че трябва да подадем молби за напускане на работа. Аз бях по майчински, иначе работех в АПК-то. Мъжът ми беше стругар. Това се случи през месец май на 89-а. Викаме си, щом ни гонят от работа, значи сме нежелани, значи трябва да се махаме. Къде да се махаме? И ние не знаехме.

После съседите почнаха да се изнасят за Турция. Всички тръгваха. Ние да останем ли? Страшно стана, особено вечер. Излезеш на улицата и цялата махала тъмна. Няма жива душа. Тук-таме светят една-две крушки и то само у комшии българи. Другите бяха заминали. Къщите наоколо пусти. И в душите пусто.
След туй ни казаха, че за да влезем в колоната за границата, трябва да си продадем къщата на общината. Продадохме я. Събрахме багажа и уж вече и ние ще тръгваме, но не сколасахме.
Август затвориха границата. Какво да правим? В Турция вече не можем да идем. А къщата ни продадена. Цял месец изкарахме тъй – покъщнината събрана в чували, не смеем ни напред, ни назад. В собствената си къща чужди бяхме. На земята спяхме – ние двамата с мъжа ми, две малки деца, и двама възрастни, като свекърът беше с току-що изкаран инсулт.
Поискахме да си вземем къщата обратно. Не дават.

Един ден през октомври ни казаха да се съберем в общината. Аз не отидох. Къде да ходя с дете на годинка? Мъжът ми отиде. Били все такива като нас – или дето не могли да заминат за Турция, или от другите, дето бяха отишли, постояли малко и се прибрали пак в Лозница. Наредили да се върнат червените паспорти на цялото семейство. Казали им: „Досега лентяйствахте, от утре ще работите от изгрев до здрач.”

И тогава дойде онзи петък… Петък, тринайсети октомври на 1989 година. В пет часа сутринта камионът ни чакаше пред дома. Натоварихме багажа и след това всички се събрахме до пожарната край гората. Прочетоха ни имената по списък. Качиха ни в един автобус – над 13 семейства да сме били. Шофьорът, човекът от общината със списъка в ръка и милиционер с автомат. Питах къде ще ни водят. Не казват. Потеглихме и не знаем накъде ни карат. И да гледаме през прозорците, пак няма да разберем. Седим в автобуса и мълчим. Косите ти да настръхнат от тишината. Бях само на 27 години. Какво щеше да стане с мен, с мъжа ми, с децата? Не знаех, не можех да си представя, не смеех да си помисля дори.
Стигнахме Бяла. Минахме Бяла. Влязохме в Полски Тръмбеш. Там вече почнаха да ни разпределят. Нас с още четири семейства ни откараха до село Иванча на трийсетина километра от Търново. Към четири следобед ни посочиха една къща и казаха, че там ще живеем. Къщата изоставена, мизерия, сигурно е била на АПК-то. Две легла и един дюшек имаше. Нищо друго. А ние, нали казах, с две малки деца и двамина старци.

Голямото ми дете беше на година и четири месеца. Още като влязохме вътре и се разрева. „Искам вкъщи!” – вика. Не мога да го успокоя. Приспивам го навън, унася се, внасям го вътре, като види, че не е у дома, пак се разплаква. Така цяла нощ. Пък и през следващите нощи. Най-трудно свикна.
Не мога да си кривя душата, хората наоколо ни приеха радушно. Носиха картофи, лук… Жените още на другия ден ги взеха на бригада в АПК-то. Мъжът ми започна работа като стругар. Животът уж тръгна, ама като болни го живеехме. От милицията ни предупредиха никъде да не ходим, ако идват хора при нас, да ги записваме в МВР-то, и помежду си също да не се събираме. Само на работа и обратно. Кметицата на селото каза, че очаква още към 40 семейства от Кърджалийско. По същото време разбрахме, че след нас интернирали и други от селата край Лозница, от Разградско и Търговищко, само че ги изпратили в други краища на България.
Не мина и месец, когато дойде другият петък – 10 ноември. Влизаме вкъщи, пускаме телевизора, помня – Лили Ванкова беше, съобщи, че Тодор Живков паднал. Споглеждаме се с мъжа и не знаем какво да си кажем. По едно време той вика: „Колегите нещо си шушукаха, но аз не им вярвах. Пък то истина било.”
От МВР-то казаха, че можем да се връщаме по краищата си. И повече никой не ни потърси.
В Лозница се върнахме няколко дни след Нова година. Къщата ни беше продадена на работници от Търговище. Заедно живяхме към двайсетина дена – по един коридор ходим, по едни стъпала слизаме и си говорим, какво да правим? После на тях им дадоха друга къща и ние най-сетне си останахме в нашата.”

Шермин вече не се опитва да сдържи мъката. Няма и защо. Сълзите й капят свободно и размиват уж ясните очертания на историята. Защо е било всичко това? Шермин няма отговор. „ Как сме живели ли? Ей така сме живели… Ние тук добре се разбирахме с хората, турци, българи, няма значение. Разликата между нас е колкото ципата на лука. Други нещо искаха да объркат, тия там горе, нас никой нищо не ни каза, за нищо не ни пита. Пък и както се оказва, по документи интернирането изобщо не се е случило.”

След излизането на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица семейството на Шермин Мустафова заедно с още други интернирани от Лозница семейства пробва да си потърси правата. Признаването им за репресирани им осигурява еднократно обезщетение плюс добавки към пенсиите на възрастните хора. Първите опити да се докаже интернирането са от 1994 г. Още тогава обаче се разбира, че нито в архивите на общината, нито в тези на МВР има каквото и да писмено доказателство за разселването на българските турци. Миналата година отново „групата от Лозница” се мъчи да събере необходимите документи и изпраща молбите си до областната, а оттам до централната комисия, която се занимава с приложението на закона.

„Някои комшии, които изпратиха молбите си през септември, вече получиха отказ. Първо – няма никакъв документ, който да показва, че нас са ни интернирали – нито писмена заповед, нито ония списъци, по които ни проверяваха. Събрахме свидетелски показания, но помежду си – на тия, дето сме били в един автобус, или после сме били заселени на едно място. Нито едно от длъжностните лица, които тогава са били на работа в общината или в МВР, не се съгласиха да свидетелстват. Мълчат и вдигат рамене. Най-много да чуеш, че такова било времето и че са изпълнявали заповед. Добре, ама къде е тази заповед?! И второ – в отговорите от централната комисия пише, че не се събира един месец интерниране, затова нямало как да се изчисли обезщетението. В нашия случай, за да стане месец между единия и другия петък, между 13 октомври и 10 ноември, липсват три дена. Изпратихме молбата си декември миналата година, още нямаме отговор, но предполагам, че и на нас същото ще пишат. Заради тия три дена. Така и тази история ще потъне, сякаш никога не е била…”
18 години след лятото на 89-а питам Шермин дали съжалява, че тогава не е успяла да стигне по-рано до Турция, да замине, да се раздели с държавата, в която са приели месеца за единица мярка за човешкото страдание.

„Де да знам – отвръща Шермин. – Ами че аз в Турция изобщо не съм била, за да мога да сравня. Преди година ходих там за седмица и това е. Тука съм се родила, тука ми е къщата, доволна съм, че живея в нея, че около мен е семейството ми. Друго не искам. И през 89-а друго не исках, чак толкова не напирах да се изселвам, исках само да има работа и да живеем спокойно. Пък ако държавата имаше намерение да ни изплати обезщетение, досега щеше да го направи. Явно някой не иска, явно пак сме неудобни, затова са направили такъв крив закон. Всичко да остане скрито-покрито.”
Почти цяла година Шермин Мустафова чака отговор от комисията, без да се надява, че той ще бъде положителен. „Ние сме пречупено поколение – казва тя. – Мълчим си, но не сме забравили. Белязани сме, ако и да не сме отбелязани в нито един документ.”

Списъците на интернираните български турци от есента на 89-а са изтрити от архивите, но това не означава, че тяхната история може да бъде изтрита от историята на България.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.