Иван Андонов: Някои обичат изкуството, други обичат да се показват в изкуството

Аз не знам какво е вдъхновение, знам какво е работа, казва известният актьор и режисьор

Иван Андонов сред картините си, изложени в галерия ‘Арте’ . Снимки: авторката

Иван Андонов е от старото поколение кинаджии, чиито филми някога са се гледали в пълни салони, а днес влизат в графата „златна българска класика”. Роден е на 3 май 1934 г. в Пловдив, през 1956 г. завършва актьорско майсторство в тогавашния ВИТИЗ. Играл е в десетки филми, сред които „На малкия остров”, „Иван Кондарев”, „Отклонение”. Режисьор е на любими български ленти като „Дами канят”, „Опасен чар”, „Адио, Рио”, „Вчера”. През 60-те и 70-те години е единственият български актьор, който се снима в главни роли в чужди филмови продукции – на тогавашната Източна Германия – ГДР. Тази година получи наградата за цялостно филмово творчество на кинофестивала във Варна „Любовта е лудост”. През последните години обаче Иван Андонов се отдава на отколешната си страст – живописта. Вече има зад гърба си над двадесет изложби. 

Г-н Андонов, как решихте да преминете от света на киното в този на живописта?

Дълги години, докато бях ученик, съм се готвил да вляза в Художествената академия. Това работих, това исках, това мечтаех. Докато ме изкушиха и всъщност онова беше преориентирането ми – към Театралната академия, към театъра, към киното. За което, разбира се, не съжалявам, защото и то ми е дало точно такива радости, каквито и живописта. Много е хубаво, ако си актьор в театъра, да усетиш как е затихнал салонът и внимава какво ще кажеш, как ще го кажеш. Или в киното, когато вървят снимките и усетиш, че някак се „заразяват” актьорите, операторът, всичко тръгва, работата става. Това са едни много щастливи мигове, в които човек благославя професията си и всичките дни на тежък труд, който понякога изглежда непродуктивен и мъчителен. Но дава такива резултати.
Никога няма да забравя последния ден на филма „Дами канят”, например. Нямаше такова нещо, което е този финал. Трябваше тези дами да уловят инструктора в една мрежа заедно с рибите, които са там. Но стана така, че Стефан Данаилов се качи в мрежата заедно с половин тон риба, мрежата се скъса и полетяха в язовира и рибата, и Стефан Данаилов. Актрисите бяха толкова запалени в това, че всяка от тях трябва да го притежава, да го има – това е да си повярва актьорът, че нещо става – и решиха, че трябва да го хванат. И започнаха да скачат в този язовир, който беше 30 метра дълбок, и няма нищо, което да ги спаси. А три от тях не можеха да плуват. Но понеже другите скачат, скачат и те.

А това не е било предвидено в сценария…

Абсолютно, това беше абсолютно непредвидено. Затова казвам, ето в изкуството, това е импровизация, но тя е дълго подготвяна. Тоест, те толкова много бяха заживели с образите си, че за тях това беше нещо съвършено естествено. Те знаеха, че всяка една от тях е готова да отиде накрай света заради този автомобилен инструктор.

Снимки: авторката

Сегашните актьори като че ли не се справят толкова добре…

Нека да не ги делим така. Няма сегашни, няма минали, няма по-минали актьори. Има талантливи и даровити хора, има и недаровити. Има хора, които обичат изкуството, има и хора, които обичат да се показват в изкуството, да се нагласят към изкуството. Това няма нищо общо със самото изкуство. На този духовен олтар, наречен изкуство, трябва наистина да се служи с цяла душа.

„Дунав мост” е сред последните филми, които сте режисирали. Тогава критиците реагираха доста остро на сериала, според вас защо?

Това за мен не е серия, това беше един филм в седем часа. Аз така съм го мислил, така съм го приемал, така съм го правил. Който не го е гледал целия, как да му го доразказвам, да му го обяснявам, намирам го за безсмислено. Моята работа е да направя филма, не да го преразказвам. Това се получи – от мига, в който премина първата серия, всички вестници започнаха да пишат неща, които аз не бях чел… Защото ако тези, които пишат и говорят, не искат да уважат това, против което говорят, защо аз би трябвало да уважа техните писания? Така че, не знам какво са писали. Знам само, че всичката злина, ирония и насмешка, на която са способни тези хора, е била изсипана по повод филма. Но не са поискали да го догледат и да го разберат. Всеки има право да започне да гледа нещо и да не го догледа, защото не му е харесало. Но да анализираш нещо, което не си гледал, това е несериозно и смехотворно. При всички случаи обаче се случи един парадокс. Оказа се, че според рейтинговите изследвания 6 милиона българи са гледали последната серия. Тоест, всяка следваща серия е набирала повече зрители. И аз не мога да го броя за неуспех.

– Твърдите, че много от филмите ви, които и до днес се гледат, в началото не са били приемани добре?

– Всъщност всичките ми филми в началото са бивани приети невъзторжено. И „Дами канят” беше оплют като най-големия кич, филмът „Вчера” беше оплют, „Опасен чар” също… Всички те не са били харесвани. Но се случва, срещу това човек не може да се бори. Важното е човек да прави това и да се опитва да бъде честен към работата си, да прави това, в което вярва.

Как гледате на това, което се случи с българското кино през последните 17 години?

В началото на тези последни седемнайсет години някой, не знам кой, направи една много лоша крачка, като отряза изцяло българското кино. Никакви пари не се даваха за кино, а кино без пари не може да се прави. Уволниха всички хора, които правеха кино, разпродадоха имуществото, след това разпродадоха и киноцентъра. Нищо от базата за правене на кино не остана.

Защо стана така?

Трябва да се питат вече политиците. Поне аз нямам обяснение защо се случи. Според мен от недомислие, от неспособност да предвиждаш… Въобще, питайте политиците, които са допуснали това нещо. Те вероятно ще ви дадат отговор защо са сметнали, че това не е нужно на България. Или питайте защо смятат, че духът не е необходим на България повече. Не, те няма да го кажат. Но, както не го казват, защо си позволяват да се гаврят с учителите по този начин? Защо? Нали техните, нашите деца трябва да бъдат учени от тези учители. Защо трябва по телевизията онзи ден да чуя едно детенце, което вика: „Ами, много лошо е облечена нашата учителка, много по-лошо от нас…”? Коментира се кой как е облечен, а не колко струва, не как говори български език. И децата това чуват. Но го чуват, защото това, което се отнася до духовното им възпитание, е отпаднало….

– Българската действителност по принцип не е съвсем розова…

– Това, че не е розова, е напълно вярно. Но това, че не мога да я променя също е вярно. И в такъв случай, ако не се захвана да я променям, аз нямам вътрешното право да недоволствам. Имам право да недоволствам по повод съдбата на учителите, защото ми се струва, че тя е променяема, че ако повече хора надигнат глас, това ще се промени. Но срещу мошеничеството не мога да се боря. Аз го усещам, но не мога да го дешифрирам. Не съм икономист, не знам как стават тия неща. Само виждам резултатите.

– Въпреки всичко напоследък родното кино като че ли живна. Следите ли заглавията, които излизат?

– Убеден съм, че киното живна и съм сигурен, че ще живне още повече. Но не следя всичко. Спорадично. Ако ме поканят, отивам, понякога отивам и сам, без да ме поканят. Попадам на много добри филми и на не много добри. Не съм видял това, което е излязло на „Любовта е лудост” тази година. Но последното, което ми хареса беше „Обърната елха”, както и „Разследване” на Иглика Трифонова.

– Новото българско кино обаче все още не може да напълни салоните. Вие как успявахте да го направите?

Снимки: авторката

– Преди имаше, мисля, че около 3000 екрана, на които се въртяха филмите. Успоредно с няколкото чужди, основното бяха български филми. Сега май са останали 80 или 90 екрана в страната. Нали разбирате каква е разликата. Къде да ги гледат хората? Те изгубиха навика да ходят на кино. И особено на български филми. Всичко има две остриета. Дълго време всички искаха да видят забранения плод, американски филми, които преди това бяха забранени. Хайде, отначало добре. Но после взеха да не ги харесват хората. Като казвам, не ги харесват, аз не мога да генерализирам, защото има и много добри американски филми, великолепни и, Слава богу, идват у нас успоредно със световните им премиери. Ето това е много хубаво. Тоест българинът вече е много добре информиран. Може да избере какво да види. Само че той някак си, от това че навсякъде слуша само за пари, е спрял да се сеща, че може сам да избира, освен блузките, които да облече и чантата, която да си купи, че има и нещо духовно, което трябва да се научи да избира, да разбира, да има вкус към него. Да търси това, което ще му даде истинска наслада, а не само екшъна… Тези страсти също са хубави, но с тях не се стига много далеч.

– От друга страна, филми като „Опасен чар“ и „Оркестър без име“ все още са на почит, а новите продукции като че ли не успяват да грабнат зрителя, камо ли да се превърнат в класика…

– Може би има различни фактори, които влияят на това. Единият е липсата на средства. Защото не се знае, ако ти имаш проект за един филм, дали той ще успее. Той се явява на конкурс така или иначе. В този смисъл преди много автори се съгласяваха да правят сценарий, да работят с режисьорите, за да се направи филм и да получат своето неголямо възнаграждение. Но сега не им се иска да рискуват. И се оказва, че болните от желание за работа режисьори си пишат сами сценариите, от което невинаги нещата стигат до най-добър край. Друго е, ако боравиш само със себе си…. Хайде, в живописта – да. Но в едно изкуство като киното, което е екипно, ако ти правиш диалог единствено със себе си, ако си сам сценарист и режисьор, ами нещата рядко стигат до добър край. Например един Уди Алън също няма най-широката публика. Това е една личност, ти се интересуваш от нея или не. А иначе режисьорът би могъл да бъде интерпретатор на чужди идеи и да ги дообогатява, което лично аз предпочитам.

– Защо вече никой не прави филми като „Вчера”, в които има не само сюжет и динамично действие, но и послание?

– Не съм се замислял и не мога да ви дам отговор. Мога да ви дам най-просташкия отговор, например, че може би просто е сполучлив филм. Ако сега попитаме един скулптор, който може да прави чудесни неща, защо не направи „Давид” на Микеланджело. Ами, защото „Давид” е бил направен едно време, сега ще се направи нещо друго. Светът върви напред, движи се, има неща, които са постигнати и остават. Само че аз съвсем не мисля, че филмът „Вчера” ще остане завинаги. Това не е „Давид” на Микеланджело. Защото киното е едно изкуството, което е вързано за своето време. Имах преди доста години една среща с едни млади хора, и те ми казват: „Ами ние пак гледахме филма „Вчера” с децата си, само че те не го разбраха, трябваше да им го обясним”. Те не знаят какво е било онова време. И се оказва, че само филми, в които става дума за най-върховното човешко чувство, за любов, като една „Казабланка” може постепенно след толкова много години да стигне дотам, че да бъде един от най-предпочитаните филми в света. Защото става дума за любов, не за друго.

Снимки: авторката

– Получили сте доста награди, коя от тях смятате за най-голямо признание?

Сега, по въпроса за наградите, аз отдавна го казвам това нещо. Наградите трябва да се дават на млади хора, за да ги поощряват, да получават те самочувствие и да работят по-добре. Това е.

– Неотдавна сте претърпели злополука, при която сте оцелели като по чудо. Промени ли това житейската ви философия?

– Хайде оставете тези неща, паднах от балкона и голяма работа. (б. р. – Андонов оцеля по чудо без сериозни наранявания след падане от 5-ия етаж в двора на жилищната си кооперация). Нищо не е станало. Нищо не ми се промени, за секунда не ми се промени даже. Слава богу, че оцелях. Така се случи, вижте сега, тия работи човек не ги командва.

– Какво ви носи удовлетворение днес?

– Когато видя много хубава картина или изложба, което е доста рядко цяла изложба да ми хареса, или когато слушам много добро изпълнение на някое музикално произведение, това ме удовлетворява. А ме радва например това, да намеря хубави гъби…

– Откривате поредната си изложба, разкажете повече за нея.

Това е двадесет и третата ми поредна изложба. Картините са 25. Изложбата няма заглавие, не обичам заглавия на изложби. Понякога правя заглавия на картините си, които нямат нищо общо с тях. Примерно кръщавам една картина „Смесеният хор на Локорско на посещение в Япония”. Но заглавието може да се сложи под всяка една от картините тук, които нямат сюжет. Мисля, че сюжетът е нещо много хубаво, но то е важно за литературата, за филмите, за други изкуства. На мен ми се струва, че живописта трябва да борави с други средства, тя е по-близо до музиката, отколкото до литературата.

Какво ви вдъхновява?

Аз не знам какво е вдъхновение. Знам какво е работа. Започвам да работя, понякога става, понякога не става. Провокира ме желанието да работя, имам необходимост да работя, да направя нещо, да ми излезе нещо от ръцете, дали филм или картина. От събуждането, докато страшно много ми се доспи, имам нужда да работя. И това е, което правя. А вдъхновението… там аз не отговарям. Може би някои други трябва да попитате, които са по-сведущи по този въпрос. Аз никога не съм го усещал да ми кацне на рамото. Има дни или часове, в които може би нещо става, или се заблуждаваш, че нещо става, но това са най-сладките мигове. Точно заради тях човек иска да работи. Ето това ме провокира – очакването на мига, в който се заблуждаваш, че нещо май този път се получава….

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.