Балансът на силите в Близкия изток се оформя

Джордж Фрийдман. Снимка: от тв екрана

Миналата седмица коалиция от преобладаващо сунитски арабски страни, предимно от Арабския полуостров, организирана от Саудитска

Арабия, започна да нанася в Йемен въздушни удари, които продължиха и тази седмица. Мишена на тези атаки са хусите (подкрепяно от Иран движение, което изповядва клон на шиитския ислям) и техните сунитски партньори, сред които по-голямата част от военните сили, верни на бившия президент Али Абдула Салех.

Това, което правеше въздушните удари особено интересни, бе липсващото: американски самолети. Въпреки че САЩ оказават разузнавателна и друга подкрепа, продължителната въздушна кампания срещу хусите бе започната от коалиция на арабски страни.

Три неща правят този факт важен. Първо, той показва новата регионална стратегия на САЩ в действие. Вашингтон се отказва от стратегията, която следваше от началото на века – да бъде главната военна сила в регионалните конфликти, и прехвърля основната тежест на боевете върху регионалните сили, докато самият той играе второстепенна роля. Второ, след години на купуване на модерно оръжие, Саудитска Арабия и останалите арабски монархии от Съвета за сътрудничество в Залива са способни да изпълнят сравнително сложна операция, поне в Йемен.

Кампанията започна с неутрализиране на противовъздушната отбрана на противника (хусите се бяха сдобили с ракети земя-въздух от йеменската армия) и продължи с атакуване на техните системи за командване и контрол. Това означава, че макар регионалните сили открай време с радост да прехвърлят бойната тежест върху Вашингтон, те са напълно способни да поемат бремето, ако САЩ откажат да се ангажират.

И най-важното, атаките срещу хусите извадиха на показ очертаващата се ситуация в региона: война между сунитите и шиитите. В Ирак и Сирия се води пълномащабна война. В Тикрит се води битка между сунитската „Ислямска държава“ и нейните съюзници от една страна, и сложна комбинация от иракска армия, доминирана от шиити, шиитски милиции, сунитски арабски племенни групи и сунитски кюрдски сили, от друга. В Сирия, борбата е между светския режим на президента Башар ал Асад (въпреки това доминиран от алауити – шиитска секта) и сунитски групировки.

Сунити, друзи и християни обаче също застанаха на страната на режима. Не е резонно сирийската опозиция да се нарича коалиция, защото има значителни вътрешни вражди. Всъщност, напрежение има не само между шиити и сунити, но и вътре в шиитските и сунитските групи. В Йемен, една местна борба за власт между враждуващи фракции беше издигната в ранг на междурелигиозен конфликт в изгода на регионалните играчи. Това е нещо много по-сложно от просто една шиитско-сунитска война. Същевременно то не може да бъде разбрано без сунитско-шиитския компонент.

Стратегията на Иран и отговорът на Саудитска Арабия Една от причините, поради които случващото се в Йемен е толкова важно е, че то представлява ход на Иран за спечелване на важна сфера на влияние в арабския свят. Това не е нова стратегия. Иран се е стремял към по-голямо влияние на Арабския полуостров още от времето на шаха. Напоследък той се бори за сфера на влияние, простираща се от Иран до Средиземно море.

Оцеляването на режима на Асад в Сирия и успехът на едно проиранско правителство в Ирак биха създали такава иранска сфера на влияние, имайки предвид силата на Хизбула в Ливан и способността на Сирия на Асад да налага властта си на съседите.

За известно време изглеждаше като че ли тази стратегия е блокирана от почти пълният срив на режима в Дамаск през 2012 г. и сформирането на правителство в Ирак, което изглеждаше сравнително успешно и съвсем не иранска марионетка. Тези събития, съчетани със западните санкции, поставиха Иран в отбранителна позиция и идеята за иранска сфера на влияние сякаш се беше превърнала просто в мечта.

Парадоксално обаче, възходът на „Ислямска държава“ вдъхна нова сила на Иран по два начина. Първо, макар че пропагандата на „Ислямската държава“ е ужасяваща и цели да я накара да изглежда не само още по-страшна, но и страшно силна, истината е, че макар да не е слаба, групировката представя само част от иракската сунитска общност, а сунитите са малцинство в Ирак. В същото време пропагандата мобилизира шиитската общност да се съпротивлява срещу „Ислямската държава“, позволи на ирански съветници на практика да управляват шиитските милиции в Ирак и (до известна степен) иракската армия, и принуди САЩ да използват въздушната си мощ в тандем с ръководени от Иран сухопътни сили.

Предвид американската стратегия за блокиране на „Ислямската държава“ (дори ако за това се изисква сътрудничество с Иран), без да се изпращат войски на терен, това означава, че докато скритата слабост на групировката става все по-важен фактор, в Ирак „служебна победа“ ще спечели Иран.

Донякъде подобна ситуация съществува и в Сирия, макар и с различна демография. Иран и Русия исторически са подкрепяли режима на Асад. Иранците бяха по-важните поддръжници, особено защото хвърлиха в битката своя съюзник, Хизбула. Каузата, която някога изглеждаше загубена, сега далеч не е такава. САЩ бяха изключително враждебни към Асад, но предвид текущите алтернативи в Сирия, Вашингтон е станал най-малкото неутрален към сирийското правителство. Асад несъмнено би искал американската неутралност да прерасне в пряк диалог с Вашингтон. Независимо от крайния изход, Иран разполага с необходимите средства, за да поддържа своето влияние в Сирия.

Когато човек погледне картата и се замисли за ситуацията в Йемен, започва да разбира защо саудитците и останалите араби от Съвета за сътрудничество в Залива е трябвало да направят нещо. С оглед на случващото се по северната граница на Арабския полуостров, саудитците трябва да вземат предвид възможността победа на хусите да създаде проиранска шиитска държава и на юг.

Саудитска Арабия и останалите монархии от Съвета за сътрудничество в Залива биха били изправени пред възможността за шиитско или иранско обкръжаване. Това не е едно и също, но двете неща са свързани по сложен начин. В полза на саудитците работи фактът, че хусите не са шиитски марионетки като Хизбула, а саудитските пари, съчетани с военни операции, целящи да прекъснат иранските снабдителни линии за хусите, биха могли да смекчат цялостната заплаха. И в двата случая саудитците трябваше да действат.

По време на Арабската пролет един от почти успешните опити за сваляне на правителство беше в Бахрейн. Въстанието се провали най-вече защото Саудитска Арабия се намеси и наложи волята си на страната. Саудитците се оказаха изключително чувствителни към появата на Арабския полуостров на шиитски режими с близки връзки с иранците. Резултатът бе едностранна интервенция и потушаване на бунта. Независимо от моралните въпроси, ясно е, че саудитците са уплашени от нарастващата иранска и шиитска мощ и са склонни да употребят своята сила. И точно това направиха в Йемен.

В известен смисъл, за саудитците въпросът е прост. Те представляват гравитационният център на сунитския религиозен свят. В това си качество те и техните съюзници заложиха на стратегия, която е отбранителна от стратегическа гледна точка и нападателна от тактическа. Целта им е да блокират иранското и шиитското влияние и средството, което прилагат, е коалиционна война, която използва въздушна мощ в подкрепа на местни сили на терен. Освен ако не се стигне до пълномащабна инвация в Йемен, саудитците следват американската стратегия от началото на века в по-ограничен мащаб.

Позицията на САЩ Американската стратегия е по-сложна. Както съм писал и по-рано, САЩ са заложили на стратегия, фокусирана върху поддържане на баланса на силите. Подобен подход винаги е неудобен, понеже целта е не да се подкрепя която и да било конкретна сила, а да се поддържа баланс между многобройни сили.

Затова САЩ предоставят разузнавателна информация и помощ за планиране на полетите на саудитската коалиция срещу хусите и техните ирански съюзници. В Ирак, САЩ осигуряват подкрепа на шиитите (и чрез тях на съюзниците им), като бомбардират обекти на „Ислямска държава“. В Сирия, американската стратегия е толкова сложна, че трудно се се поддава на ясно обяснение. Така е, когато се отказваш от мащабна интервенция, а търсиш баланс на силите. САЩ може да се противопоставят на Иран на едно бойно поле и да го подкрепят на друго. По-опростенческите модели от Студената война тук не са подходящи.

Всичко това се случва в същото време, когато преговорите за иранската ядрена програма изглежда вървят към някакъв край. САЩ всъщност не се тревожат истински от иранските ядрени оръжия. Както съм казвал много пъти, слушаме от средата на миналото десетилетие, че Иран до година-две ще се сдобие с ядрено оръжие.

Всяка година фаталната дата се отлага. Построяването на боеспособно ядрено оръжие е трудно нещо, а иранците дори не са извършвали ядрен опит – важна стъпка за целта. Това, което бе важен проблем преди няколко години, сега е част от съзвездие от теми, по които американско-иранските отношения си взаимодействат, подкрепят и противоречат. Сделка или не, САЩ ще бомбардират „Ислямска държава“, което ще помага на Иран, и ще подкрепят саудитците в Йемен, което няма да му помага.

Истинският проблем сега е същият като преди няколко години: Иран изглежда гради сфера на влияние до Средиземно море, но този път тази сфера на влияние потенциално включва и Йемен. Това на свой ред създава заплаха за Арабския полуостров от две посоки.

Иранците се опитват да го хванат в менгеме. Саудитците трябва да реагират, но въпросът е дали въздушните удари са способни да спрат хусите. Те са относително „нискотарифен“ начин за водене на война, но често завършват с провал. Първият въпрос е какво ще направят саудитците тогава. Вторият е както ще направят американците. Сегашната доктрина изисква баланс между Иран и Саудитска Арабия, като САЩ клонят ту на едната, ту на другата страна. Съобразно тази доктрина (и това е военна реалност) САЩ не могат да си позволят пълномащаБно сухопътно ангажиране в Ирак.

Ролята на Турция Сравнително мълчалива, но абсолютно жизненонеобходима за тази история е Турция. Тя има най-голямата икономика в региона, както и и най-голямата армия, въпреки че може да се спори точно колко е добра тази армия. Турция наблюдава хаоса по южната си граница, нарастващото напрежение в Кавказ и конфликта в Черно море. От всички тези неща, Сирия и Ирак, както и потенциалния възход на мощта на Иран, са най-обезпокоителни. Турция говореше малко за Иран напоследък, но миналата седмица внезапно се нахвърли върху Техеран и го обвини, че се опитва да доминира в региона. Турция често казва някои неща, без да прави каквото и да било, но това събитие все пак е достойно за отбелязване.

Не бива да се забравя, че президентът Реджеп Тайип Ердоган се надяваше Турция да бъде лидер на региона и лидер на сунитския свят. След като саудитците поеха активна роля, а турците не правят нищо особено в Сирия или Ирак, Турция изпуска момента.

Такива възможности идват и си отиват, така че историята не се променя. Турция обаче си остава голямата сунитска сила и третата опора на регионалния баланс наред със Саудитска Арабия и Иран.

Еволюцията на Турция ще бъде критичната стъпка в оформянето на регионален баланс на силите, при който местни сили, а не Великобритания или САЩ, определят резултата. Ролята на Америка, също като британската преди това, ще бъде не да води директно война в региона, а да предоставя помощ, целяща да стабилизира баланса на силите. Това може да се види в Йемен или в Ирак.

Изключително е сложно и не се поддава на опростенчески или идеологически анализ. Но е факт, налага се и ще представлява следващото поколение в близкоизточното развитие. И ако иранците загърбят хипотетичните си ядрени оръжия и се съсредоточат върху него, това ще въвлече турците и ще оформи баланса на силите.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.