Девети май – кой победи?

Ветеран с правнучетата си на 70-годишнината от парада на Победата в Москва, 2015 г. Снимка: АП/БТА

Седемдесет години ни делят от края на Втората световна война, погубила между 60 и 80 милиона души или около 4% от тогавашното население на Земята. Числата и до днес ужасяват: почти 27 млн. съветски граждани, 10 или 20 млн. китайци, между 7 и 9 млн. германци, почти 6 млн. поляци, почти 3 млн. японци. Ще спра дотук с тази мрачна статистика, ограничавайки се само до най-чудовищните човешки загуби.

Главният виновник за войната – нацисткият режим в Германия – е сразен, победата постигат Обединените нации, антихитлеристката коалиция на Великобритания, СССР, САЩ, присъединилата се Свободна Франция и техните съюзници. Няма съмнение, че това е велико постижение – ако във войната беше победила Оста (коалицията на нацистка Германия, фашистка Италия и имперска Япония), светът днес едва ли би бил по-добро място за живеене. Затова никой разумен човек днес не поставя под съмнение историческото значение на тази победа.

Шествие с портрети на загинали във войната на Червения площад в Москва на 70-годишнината от Деня на победата, 2015 г. Снимка: АП/БТА

Но да се върнем към горните числа. Те показват, че победата е Пирова, толкова висока е била нейната цена, измерена с погубените човеци, както и с разрушенията. Победителят СССР е изгубил 30% от националното си богатство, освободената Полша – 40%. Исторически градове изчезват под бомбардировките: Ротердам, Варшава, Минск, Дрезден, Франкфурт-на-Майн. Европа в най-голяма степен е поразена и разрушена. Но в самия край на войната, след 9 май 1945, в Япония изчезват от лицето на земята два града – Хирошима и Нагасаки, след единствената в историята атомна бомбардировка, извършена от САЩ. Това също е част от печалната история на Втората световна война.

Когато днес отбелязваме тази годишнина, въпросът е: има ли още смисъл да говорим за победители. Защото победителите предполагат и победени – кои са днес победените? Въпросът очевидно продължава да стои, защото около честванията на 9 май се развихриха политически страсти. Държавни лидери отказаха да пътуват за Москва за участие в тържествата, други, обратно, ще идат. Светът е разделен, но дали по повод на 9 май? В никакъв случай – разделението е по повод на днешното отношение към президента Владимир Путин и неговата политика. Но символически разделението не изглежда добре, защото е по такъв повод.

Прелитащи изтребители над Червения площад в Москва на парада на Победата, 9 май 2015 г. Снимка: АП/БТА

България също е разделена, но не само и единствено по това, дали Путин има право или не. Има едно друго, по-съществено и по-старо разделение – то е за това, каква е ролята и оценката за тази роля на антифашистката съпротива в България. Една налагаща се теза гласи: след като в България не е имало фашизъм (всъщност фашизъм е имало, не е имало фашистки режим в тесния смисъл на думата), следователно не можем да говорим за българска антифашистка съпротива. Тази налагаща се идея се подхранва и от многото злоупотреби с признаването на статута на активни борци против фашизма по времето на комунизма – мнозина тарикати се възползваха от доста хлабавата система на признаване на заслугите, за да получат незаслужени привилегии.

Но не за тях става дума. Един британец, майор Франк Томпсън е спуснат с парашут в Македония, за да осъществява връзката между британското командване и партизанските части, ръководени от Славчо Трънски. След бой с жандармерията в края на май 1944 г. е ранен, пленен и разстрелян заедно с партизанина Лазар Атанасов и ятака Христо Гурбинов. Днес българското общество и власти признават несъмнения статут на майор Томпсън като част от антифашистката съпротива и затова на негово име има няколко обекта, включително улица и метро-спирка в София. Колкото до другите двама – те вече се третират като бандити, които за ограбвали мандри и т.н. Очевидно имаме проблем!

„Много английски герой“ – издадена в САЩ през 2012 г. биография на Франк Томпсън от известния литературовед Петер Конради

Този проблем е и във връзка с паметника на Съветската армия в София. Обичайно това е мястото на честванията на 9-ти май. Но от друга страна в софийския квартал Лозенец има мемориал на загиналите (не в боеве) съветски войници в България по време на войната. Паметникът на Съветската армия не е от такъв порядък, не е братска могила. Но пък в София иначе няма друго паметно място, където да се отбелязва изобщо победата на нацизма заедно с антифашистката съпротива. Последната не се ползва с официално признание. Братската могила в Борисовата градина е паметно място единствено и само за БСП и Антифашисткия съюз, там няма вече официални държавни церемонии. Признанието на антифашистката съпротива като един от приносите в победата над нацизма в България днес е превърнато единствено в частен въпрос.

Но да се върнем към победата на 9 май. Оставям настрана спора за това, дали е 8-ми или 9-ти, защото това различие беше важно по време на Студената война, но не и днес. Днес въпросът е, как Европа и светът отбелязват такова събитие и как днес трябва да го отбелязваме. Дали още трябва да го честваме като победа с подходящ военен парад, маршове, бойна техника, бойни знамена и т.н.? Днес, 2015 г., повечето церемонии по този повод в страните на Европа, имам предвид както Франция и Великобритания (победителки), така и Германия (победена), са в памет на жертвите и на героите, с чийто живот е платена тази победа над злото. Москва прави изключение – там има скъпоструващ военен парад, с демонстрация на най-новата военна техника. Това различие е показателно.

Роджър Уотърс на посещение на гроба на майор Томпсън, убит заедно с двама партизани. До него вдясно е зам.-председателят на БСП Янаки Стоилов. Снимка: Impact Press Group

Както е известно, голям военен парад на победата се е състоял в Москва на 24 юни 1945 г. И тогава това е било напълно очаквано и логично – в парада са участвали буквално победителите, с високото представителство на всички членове на Обединените нации. На 7 септември 1945 г., пет дни след капитулацията на Япония и края на войната, парад на победата се състои в окупирания Берлин при Бранденбургската врата, отново с представители на Обединените нации. Това също изглежда напълно логично – войната е завършила. На 8 юни 1946 г. парад има и в Лондон, с военни части от Британската общност, взели участие във войната и допринесли за победата. И това е логично.

Но дори в най-силно пострадалия от войната СССР, повторението на такъв парад на победата идва едва след 20 г. – през 1965, както и на следващата кръгла годишнина през 1985 г. От 1990 г. насам, за истинско учудване на света, паради на победата има всяка година на 9 май в Москва. Само ще припомня, че най-младите участници в Съветската армия от набора през 1945 г. през 1990 г. вече са на преклонните 73 години. И вече не са толкова многобройни. Очевидно обаче, за края на СССР и началото на независима Русия през 1991 г. тези паради се превръщат във важен инструмент за подхранване на националното самочувствие и знак за национална идентичност. Сякаш те трябва да покажат, че единственият носител на тази травматична и славна памет сред бившите съветски републики и народи е именно Русия и руския народ.

Владимир Путин днес се опитва да наложи именно това мнение, особено в контекста на конфликта в Украйна. Ако днешните управляващи в Украйна са имали неблагоразумието да почетат специално като национален герой такава спорна политическа фигура като Степан Бандера, значи те не биха могли да се наредят сред победителите във Втората световна война и украинците могат да бъдат отстранени от общия принос в борбата срещу нацизма. Разбира се, такава пропаганда няма много голям ефект, но и украинците от своя страна също се опитват да покажат, че историята на войната е и тяхна, дори много повече тяхна, отколкото руска. Тази делба на историческия принос е жалка и печална – загиналите руснаци и украинци, както и всички останали, едва ли биха били щастливи, ако днес някой ги разделя по такъв етнически признак.

В прекрояването на тази история, обаче, има няколко много любопитни, ако не бяха по-скоро жалки, тези. Първата, споделяна от активни в Източна Европа антикомунисти, отхвърля освободителната роля на Съветската армия, като посочва, че тази армия е донесла само ново, ако ли не по-страшно потисничество от нацисткото, за народите от тази част на Европа. Тази теза уподобява съветските войници на монголските орди от времето на Чингис хан или Тамерлан, носещи зловещ азиатски деспотизъм. Не съм сигурен, че освободените от Аушвиц през 1945 г. така са си представяли нещата. Преди години една руска историчка каза на международна конференция, че съветският войник несъмнено е донесъл освобождение за Европа, но не и свобода, защото самият той не е имал свобода.

Виж целия текст в блога на Антоний Тодоров

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.