Дали не сбъркахме, Иване?

С Иван сме израснали в една махала. Всичко, пред което може да се сложи определението „първо”, сме го правили заедно. Искам да кажа, че става дума за първата целувка, първата чашка, първата цигара… все такива „страшно интересни” неща, за които отначало си мислим, че правят живота, а по-късно се оказва, че страшно ни тежат. Но то и затова се казва първо, защото после идва второ, трето… И се случи така, че в тази уж подредена последователност на събитията пътищата ни поеха в различни посоки, ако и понякога да се срещахме на някое кръстовище. Е, я той минаваше на зелено, а аз чаках на червено, я обратното, но колкото и да е, оставаше време да си кажем как сме, що сме. И преди един ден се видяхме. Предавам с леки съкращения нашия задъхан разговор.

Аз: И к’во, остана ли ти време да идеш на море това лято?
Иван: Не, не, това лято направо го задрасках. Все едно че го е нямало в календара. Синът се върна за по-малко от месец, нямало време, трябвало да работи. Докато това-онова и пак замина.
Аз: Той нали учи?
Иван: Учи, де. Но за да учи, трябва да работи. В Германия е. Отначало давахме, давахме… но колкото и да даваш, все не стига. Почнал работа като шлосер и през лятото съвсем малко отпуска му дали, затова така за кратко…
Аз: Той какво учи?
Иван: Икономика. Сега нали всички икономика учат. И чакат, като завършат, веднага да се отвори чекмеджето с парите и да ги блъсне в шкембето. Хубаво… ама не става. Ако го питаш него, директор се готви да става… ха-ха…
Аз: От шлосерство разбира ли?
Иван: Амиии. Отде да разбира, нали досега го натискахме езици да учи. Казва, че някак се справял. Малко си поизгорил ръката, но се оправило.
Аз: Изпитите взима ли ги?
Иван: Криво-ляво. Колкото да не е без хич. Тук проблеми с немския нямаше, ама „там” не е „тука”. Колкото и да си чел, колкото и да си подготвен, друго се оказва. Пък и няма какво да си кривим душата, в чужбина всичко си е чуждо.
Аз: А приятели?
Иван: Събраха се там все от немската гимназия. От една страна добре, щото се знаят. От друга – зле, защото пък се затваря все в българска среда. А като ще е все сред българи, защо сме го пратили в Германия? Казва, че той искал да общува и с германци, и с всякакви други, но те се дърпали. Нали знаеш, българин не звучи особено гордо в ония земи. Не ги искат нашите и те щат, не щат, образуват само български кръгове.
Аз: И моят така разказва?
Иван: Той къде беше?
Аз: В Австрия.
Иван: Работи ли или вие…
Аз: А, ние… Учи политология и работи. Първо в една фабрика за замразени зеленчуци. Рязал моркови, карфиол, картофи… При минус незнамколко градуса. После пък във фабрика за кифли поливал отгоре шоколадовата глазура, която идвала от маркуч, горещ 95 градуса… На такива температурни разлики е подложено детето ми и аз все му викам: „Трай, така правят всички! Човек ще станеш!”
Иван: На черно работи, нали?
Аз: Пробвал нормално, но му казали, че не може, защото бил от България.
Иван: И на нашия тъй му казвали… А пък уж Европейски съюз… дръндъри!
Аз: Е, то е ясно, за някои е по-европейски.
Иван: Ами няма друг начин. Ще търпят.
Аз: Добре, Иване… хайде, те ще търпят… но ние защо ги пратихме там, да се мъчат? Може и да издържат и да станат хора. Но може и да ги смачкат, още преди да са се усетили. Ние защо ги подтикнахме да заминат?
Иван: Виж сега – тяхното не е като нашето едно време. Ние каквото и да се бяхме опитали да направим, все щяхме да изгубим. А пък те могат и да спечелят. България няма да промени Европа. Докато Европа ще промени България. Затова нека да идат, да видят… пък каквото излезе. Може и те да сред губещите, но както се казваше в една книга – поне ще са опитали. И ще разбират смисъла на парите.
Аз: А с дъщерята какво става?
Иван: Там май ние оплетохме конците. Искаше да следва медицина. Цялата минала учебна година всеки петък тя се качваше на влака във Варна и отиваше в София на уроци по биология и химия. Всяка седмица. Само по Коледа и Нова година не пътува. Това си е голям стрес. Питаме учителят как е. Той вика – чудесно, много добре върви детето. Добре, добре, но на всичките изпити, на които се яви, все тройки изкара. А ние си мислехме, че софийските учители са по-добри от нашите. Дръжки. Само дето повече пари взимат.
Аз: Е, пък вие сте го утрепали това дете!
Иван: Горе-долу… Ама и тя… амбициозна… иска. Обаче сега нищо не излезе.
Аз: И ще работи една година и после пак?
Иван: Чудим се. Познати ни казаха, че много родители прилагали следния трик: записвали децата си в Македония, където може без приемни изпити. Само се плаща – над 1000 евро било. Изкарва там една година и после идва в България като чуждестранен студент.
Аз: И пак се плаща?
Иван: Охо, и то как!
Аз: Много пари, бе, Иване?
Иван: Много, много… но нали българинът всичко правел за образованието на детето си… Само аз ли да съм изключението?
Аз: Тя на Запад не ще ли да ходи?
Иван: Уф, не питай, не знам, обърках се вече… Хайде, чао, че закъснявам… Пак ще се видим да обсъдим ситуацията…

Светофарът пред Иван светна зелено и той тръгна със забързана крачка към отсрещната страна на улицата. Тълпата скоро скри натежалото тяло и оплешивялото му теме. Ех, Иване, все децата, та децата… не остана време за нас по някоя дума да разменим. Как си, що си? След всичките „първи” неща, които вършихме заедно, дали не сбъркахме, дето не бяхме сред „първите”, които се изнесоха, както повечето ни приятели. Какво толкова ни дърпаше към България? Сега може би децата ни нямаше да се тормозят така? Пък знае ли човек…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.