Невъзможната европейска мечта

Пол Кругман на корицата на сп. „Нюзуик“ със заглавие „Обама греши“

Наблюдава се леко затишие в новините от Европа, но ситуацията там си остава така страшна, както винаги. Гърция е в по-тежка криза от Голямата депресия и нищо от ставащото там не дава надежда за подобрение. Испания е сочена за история с успешен край, защото икономиката й най-накрая расте. Въпреки това безработицата в страната още е на равнище от 22 процента.

Стагнация е обхванала лидерите на континента: икономическият спад във Финландия е сравним с този в Южна Европа, а Дания и Холандия също се справят много зле.

Как нещата се объркаха толкова много? Отговорът е, че това става, когато политици, мислещи само за собствените си интереси, не обръщат внимание на аритметиката и уроците на историята. И не, не говоря за левичарите в Гърция или където и да било; говоря за достойните за изключително голямо уважение мъже в Берлин, Париж и Брюксел, които четвърт век опитват да управляват Европа на базата на една въображаема икономика.

За човек, който не разбира много от икономика или е избрал да пренебрегне неудобните въпроси, създаването на единна европейска валута звучеше като страхотна идея. Тя щеше улесни търговията през националните граници и да служи като могъщ символ на единство. Кой би могъл да предвиди тогава огромните проблеми, които еврото ще създаде след време? Всъщност доста хора.

През януари 2010 г. двама европейски икономисти публикуваха статия, озаглавена „Няма как да стане, това е лоша идея, няма да трае дълго“, в която се присмяха на американските икономисти, предупредили, че еврото ще създаде големи проблеми. Както се оказа, статията по случайност се превърна в истинска класика: точно в момента, когато тя бе написана, всички тези страховити предупреждения бяха на път да се сбъднат.

Статията съдържаше дълъг списък с икономисти, цитирани заради твърдоглавия си песимизъм, с което целеше да създаде своеобразна зала на срама. Вместо това тя се превърна в нещо като грамота, справочник с имената на хората, които са направили повече или по-малко верни прогнози.

Единствената голяма грешка на евроскептиците бе, че подцениха точно колко вреди ще причини единната валута. Изобщо не бе трудно да се предвиди още от самото начало, че валутен съюз без политически такъв е много съмнителен проект. Защо тогава Европа продължи по този път? Най-вече, бих казал, защото идеята за еврото звучеше много добре. Изглеждаше далновидна, прилягаше на евроманталитета, бе точното нещо, което се харесва на типа хора, които изнасят речи в Давос. Те не искаха недодялани икономисти да им казват, че очарователната им визия е лоша идея.

Действително сред елита на Европа изведнъж стана много трудно да се отправят възражения към валутния проект. Спомням си много добре атмосферата в началото на 90-те години на миналия век. Всеки, който поставеше под въпрос привлекателността на еврото, биваше на практика изключван от разговора. Особено ако американец изразеше съмнения, биваше неизменно обвинен в задни мисли – че е враждебно настроен към Европа или че иска да запази привилегированата позиция на долара.

И еврото се появи. Десетилетие след въвеждането му огромен финансов балон прикри свойствените му проблеми. Но сега, както казах, всички страхове на скептиците се оказаха истина.

При това историята не свършва дотук. Когато предсказаните и предсказуеми деформации на еврото се появиха, политическият отговор на Европа бе да наложи драконовски мерки за икономии на държавите длъжници. Отхвърлена бе простата логика и историческото доказателство, които показваха, че такива политики ще нанесат ужасяващи икономически вреди и едновременно с това няма да постигнат обещаното намаляване на дълга.

Дори сега е удивително колко безгрижно управляващите в Европа пренебрегват предупрежденията, че орязването на правителствените разходи и увеличаването на данъците ще предизвика дълбока рецесия, как те твърдят, че всичко ще бъде наред, защото фискалната дисциплина ще създаде доверие. Това не стана. Истината е, че никога не е проработвал опитът за справяне с големи дългове само чрез строги икономии, особено ако едновременно с това се следва парична политика с някакъв стандарт (б. ред.: например, златен).

Това не сработи за Великобритания след Първата световна война, въпреки че бяха направени огромни саможертви. Тогава защо някой очаква този път да сработи за Гърция? Какво трябва да направи сега Европа? Няма добри отговори, но причината за това е, че еврото се е превърнало в капан, от който е трудно да се избяга. Ако Гърция още разполагаше със собствената си валута, щяха да преобладават доводите за девалвация, подобряване на гръцката конкурентоспособност и слагане на край на дефлацията.

Фактът, че Гърция няма вече валута, че ще й се наложи наново да създаде такава, вдига залозите значително. Предположението ми е, че ще се окаже необходимо излизане от еврото. При всички положения ще бъде от ключово значение отписването на голяма част от дълга на Гърция.

Няма обаче открита дискусия за тези варианти, защото европейската реторика все още е доминирана от идеи, които елитът на континента би искал да бъдат верни, но те не са. Европа плаща много висока цена за това чудовищно самодоволство.

БТА

*Пол Кругман е Нобелов лауреат по икономика за 2008 г.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.