www.e-vestnik.bg
Фийд за коментари Фийд за публикации
сряда, 18 октомври 2017
БългарияСвятМения и коментариЗдраве и наукаАрт и шоу

Гурбетчийското ни общество… (по повод случая с майката-музикант, чието дете стана жертва на насилие)

27 Юли 2015

 

Снимка: Невена Борисова

Ако решите да разпитате за своя си някаква социологическа цел учители извън столицата, в малки или по-големи български градове, почти всеки от тях ще сподели едно устойчиво наблюдение – че немалка част от учениците в класовете живеят с един родител, или само с баба и дядо, или дори сами.

А защо се случва така? Защото родителят или и двамата родители са в чужбина, на гурбетчийство. Гурбетчийство, което осигурява прехраната и вярата, че у нас може да се отгледа едно дете. Или две – за дръзновените.

Вече се има повече от едно поколение деца, обличащи се, хранещи се (и напиващи се) със средства, идващи от чужбина. Една част от родителите успява да вземе децата със себе си, но друга ги оставя тук – поверява ги на неподредената ни страна, закони и общество, защото друг избор няма. Затова и случаят с музикантката Невена Велинска и пребитото й малко момченце е шокиращ – както поради издевателството с 3-годишния Христо, така и поради процесите в обществото ни като цяло.

Медийният фокус е насочен повече върху двамата насилници, но той трябва да е и върху трудността на родителите, принудени да работят навън. Тук говорим не просто за изгубени поколения, а за изгубени навън поколения. И това се отнася не само за музикантите (да изпреварим бележката, че музикант къща не храни). Случва се и с архитекти, инженери, икономисти.  Случва се с всички нас, независимо, че не се стоварва върху някого непосредствено. И ако сме изгубили човешкия талант според Чеховия израз да съчувстваме на другия за нещастието му,  сме изгубили и съпътстващия граждански талант да осъзнаваме и да се борим с нещастието на обществото си.

Има един „индикатор на бедността”, който международните организации и богатите страни-донори обикновено отчитат при анализ на дадена държава. Той е свързан с паричните средства, изпратени до близките им от хора, работещи навън. Потоци грижа, придобила материален облик. Сред държави с високо ниво на такива потоци са страни като Бангладеш (там обществеността се радва на всеки един построен мост). И България, разбира се. Нали свикнахме по разнообразни параметри да медитираме на дъното на европейските класации.

Та международните донори са забравили един много важен показател – самотните деца в една страна, чиито родители работят някъде навън, за да могат да осигурят съществуването им. Евентуално и бъдещето. Наистина, те се връщат – по Коледа, Великден. После оставят бели следи със самолета, с който са отпътували. Мълвят думи по скайп или телефона, купуват скъпи шоколади от Италия, за да не лишат децата си от грижа и внимание. Те дори са досадни в своята грижа, но какво да правят – тази грижа е нескопосана, осакатена от километрите. Вземат си довиждане, за да мислят за децата си наистина отдалеч, от непреодолимо разстояние – това на икономическата принуда.

Така и цигуларката Невена е пътувала и свирела на борда на круизни кораби в Скандинавските страни, за да може после да се доближи отново до детето си.  (Бел. ред. – цигуларката е оставила детето си за две седмици да го гледа нейния приятел, а той зает с работа го оставил на сина си и негов приятел). Всяка вечер е търсила по скайп тригодишното момченце, мислено е оправяла е завивката му, придърпвала е някой стол, за да седне до леглото му. За да разбере една вечер, че нещо не е наред, да звъни по телефони на съседи и така да разбере, че детето й е пребито от гледачите си и е в тежко състояние.

На улицата в Италия - ниско квалифицирания труд на жените баданте е по-високоплатен от професията в собствената ми страна. Снимка: Невена Борисова

В Италия наричат “жени баданте” една категория домашни помощници, най-често източноевропейки. В повечето случаи те са леко възрастни жени, леко пълни също така, не сушат косата си със сешоар и не носят бижута. А дори да не изглеждат така сега, една част от тях неизбежно ще придобият този образ. Те често са напуснали по-висококвалифицирана работа в България, за да припечелят пари, грижейки се за болни, възрастни и - често умиращи хора.

Документалният „Градът на жените баданте” на Стефан Командарев разказва за живота на едно място, от което тези жени отсъстват – Вършец. Северозападният град е странен демографски продукт – населен предимно с деца и мъже. Повечето жени са навън, извън собствения си живот – своеобразна колония от трудещи се зад граница. Разбира се, съществуват различни съдби и различни цели. Но със сигурност една немалка част от тази армия жени има една цел, дори и недокрай осъзната или доизказана – да загуби своето бъдеще и да спаси това на близките си.





Етикет: , , ,

 


Коментарите под статиите са спрени от юни 2015 г. във връзка с решение на Европейския съд, според което собственикът на сайта носи съдебна отговорност за написано от читатели. E-vestnik.bg е обект на съдебни претенции и влиза в съдебни разходи по повод свои публикации, и няма възможност да модерира и читателски форум и да носи отговорност за него. Сайтът разчита и на дарения от читатели, за да се запази като място за мнения извън контролираните медии.






 Начало | България | Свят | Мнения & Co | Интервю | Писмо от | Здраве, Наука & Тех | ИStoRии | Малък коментар | Арт & Шоу | Спорт | Виното | Фотогалерия | Видео | Връзка с нас


  

ЗА АВТОРСКИТЕ ПРАВА В САЙТА | ЗА ВРЪЗКА С НАС | ЗА РЕКЛАМА

направен 2007-2017® с мерак design and develop by www.ljube.com 2007 w.ljube.com