Европа след гръцката дългова криза

Каква форма ще придобие Европа след трилъра с гръцката криза? В каква степен „токсичната“ атмосфера, възникнала на преговорите за гръцката дългова криза ще повлияе на бъдещетго и единството на европейската конструкция?

В статия в американското сп. „Форин афеърс“ професорката от Джорджтаунския университет Катлин Р. Макнамара пише, че „Европейският съюз е уникален исторически експеримент на управление, уникален опит в съвременната история на едно толково интензивно усилие за установяване на мирна, просперираща политическа общност извън националната държава“.Според публикацията проблемът не е, че ЕС се срива: независимо от това какво ще се случи в Гърция и еврозоната, европейските институции, законите и политиките ще останат стабилни в близко бъдеще.

„Но схващането, че Германия е предприела една жестока демонстрация на сила, за да задължи Гърция да приеме катастрофалните условия за спасението си в замяна на членството й във валутния съюз, предизвика реакции срещу страната и изостри различията между Северна и Южна Европа. Гръцките преговори ограничиха склонността на много европейски граждани да обединят политическото си бъдеще“, посочва Макнамара.

Но за да се разбере как гръцката криза ще повлияе на ЕС, трябва да се проучат източниците на европейската интеграция.

Европейската конструкция е стъпила и следва два различни пътя. Единият е този, наричан от академиците „междуправителствен“. С течение на годините редици преговори на високо ниво донесоха половин дузина сложни договори за функционирането на ЕС като политическа институция, като се започне от Римския договор през 1958 г. /по силата на който бе учредена Европейската икономическа общност/ и договора от Маастрихт през 1992 г. /въз основа на който бе създадено еврото/ до Лисабонския договор през 2009 г. /издигнал на по-високо ниво присъствието на външната политика в ЕС/.

Тези договори разшириха политическите възможности на Съюза, реорганизираха институциите и увеличиха членовете му на 28 от шест, колкото бяха в първоначалния им вид. Германия и Франция имат значима роля в определянето на пътя на европейската интеграция. Балансирайки между различните икономически и геополитически реалности, френско-германското ръководство през последните десетилетия даде възможност за ефикасна реализация на различните национални визии за Европейския съюз.

Вторият път се отнася до растящото институционално развитие. Академиците наричат този път „функционалност“ и той намери израз в европейските практики чрез прилагането на норми и програми. По този път правителствата не са главните действащи лица.

Роля там е отредена на т.нар. еврократи, които в партньорство с националните бюрократи и социални групи чертаят специалните правила и програми за постигането на общите цели, заложени в договорите, изпълнявани от цяла мрежа от институции и практики по цяла Европа, отбелязва Макнамара.

И обяснява: „от законите за движение на автомобилите до безопасността на храните, от правата за здравеопазване до киберпространството, ЕС все повече и натапрачиво формира публичния и частен живот в 28-те държави членки и извън тях…“

Но тъй като ЕС се зае с много амбициозни планове, като въвеждане на общата валута, стана ясно, че на тези два пътя е невъзможно да се изградят здравите темели на европейската конструкция. Кризата в еврозоната показа пределите на междуправителствения подход и финкционалността като начини за управление, но и липсата на политическо развитие на Съюза.

Например настойчивостта, с която германското правителство се придържа към рестрикциите /въпреки критиките от страна на разумни наблюдатели, като МВФ и в. „Файненшъл таймс“/, доведе до разпад на първоначалната солидарност на ЕС.

Междуправителствените преговори за условията на финансиране доведоха до крайно политизиране на дебата за това дали богатите северноевропейски държави трябва да помогнат на „разточителните“ южноевропейски страни.

Преговорите в рамките на еврозоната по теми като преразпределение и „колективизация“ на дълга са в противовес с това как да се подходи на национално ниво. Мечтата за една постнационална, космополитна политическа общност, която някога бе неоспорима цел на ЕС, сега се намира в опасност, преценява професор Макнамара.

Тази мечта пострада сериозно от катастрофалната трансатлантическа икономическа криза, от една недостатъчно планирана еврозона, от една клиентелистка гръцка икономическа политика, от една Германия, която не желае да отстъпи, за да задържи обединена еврозоната и от една Франция, която не съумя да изиграе историческата си роля в балансирането на Германия.

Събитията от миналия месец отдалечиха ЕС от ролята му на политическа идентичност, обладан от обща цел. „…Въпросът е дали политическата общност на ЕС ще може за сетен път да открие себе си, за да се заеме с изискванията, пред които е изправена“, пише Макнамара в своята статия.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.