Турската загадка

Джордж Фрийдман. Снимка: от тв екрана

В моята серия от анализи „Нетна оценка за състоянието на света“ аз посочих, че четири основни сегмента от европейския и азиатския континент са в криза – Европа, Русия, Близкия изток /от Леванта до Иран/ и Китай. Всяка криза е различна. Всяка е в различен етап на развитие. Взети заедно кризите заплашват да дестабилизират Евразия, Източното полукълбо и могат потенциално да породят глобална криза. Не е необходимо тези кризи да се слеят в една единствена криза, за да станат опасни.

Четири едновременни кризи в гравитационния център на човешката геополитика са сами по себе си дестабилизиращи. Но ако те започнат да се сливат и да взаимодействат помежду си, рисковете биха били многобройни. Възпирането на всяка една криза сама по себе си би било обезкуражаваща задача. А управлението на кризи, които са взаимно свързани, би подложило на изпитание пределите на кризисния мениджмънт.

Тези четири кризи вече си взаимодействат до известна степен. Кризата в ЕС се пресича с паралелния въпрос за Украйна и отношенията на Европа с Русия. Кризата в Близкия изток се пресича с европейските притеснения за управлението на имиграционния поток, както и с балансирането на отношенията с европейската мюсюлманска общност. Руснаците поддържаха връзки със Сирия и както изглежда изиграха значителна роля в последните преговори с Иран. В допълнение има потенциално пресичане на кризи в Чечения и Дагестан. Руснаците и китайците напредват в разговорите относно военното и икономическото сътрудничество. Нито едно от тези взаимодействия не заплашва да разруши регионалните граници. Нито едно не е особено сериозно. Нито едно не се е превърнало в нещо като невъобразима междурегионална криза.

Разположена в центъра на тези кризисни зони е една страна, която допреди няколко години поддържаше политика „на нулеви проблеми“ със съседите. Днес обаче цялата периферия на Турция е в пламъци. На юг се водят сражения в Сирия и Ирак. На север се водят сражения в Украйна и ситуацията в Черно море е все по-напрегната. На запад Гърция е в дълбока криза /заедно с ЕС/. Гърция е и исторически противник на Турция. Средиземноморският регион се поуспокои, но ситуацията в Кипър не е напълно разрешена и напрежението с Израел може и да е утихнало, но не е изчезнало. Накъдето и да се обърне Турция, все има проблеми. А и което е по-важно – има три региона в Евразия, с които граничи Турция – Европа, Близкият изток и бившият Съветски съюз.

В миналото аз изтъкнах две неща. Първото беше, че Турция е нововъзникваща регионална сила, нещо което в крайна сметка може да я превърне в местна голяма сила. Второто нещо беше, че това е регион, който дори и след заника и разпадането на Османската империя в първата четвърт на 20 век беше държан стабилен от външни сили. Решението на САЩ да изиграе второстепенна роля след дестабилизирането на Близкия изток, започнало с инвазията в Ирак през 2003 г., остави вакуум, който Турция ще бъде накрая принудена да запълни. Но Турция не е готова да запълни този вакуум. Това създава ситуация, в която продължава процесът на балансиране на властта, по-специално между Турция, Иран и Саудитска Арабия.

НЕПОСРЕДСТВЕНА ОПАСНОСТ

Най-пропитата с насилие и най-непосредствена криза за Анкара е тази в района, простиращ се от Средиземно море до Иран и от Турция до Йемен. Основният проблем за Турция е, че Сирия и Ирак се превърнаха в граничещи едно с друго бойни полета, в които се сражават разнородни сили, в това число сунитски, шиитски и кюрдски елементи. Тези битки се водят във водовъртеж, затворен между четири регионални сили – Иран, Саудитска Арабия, Израел и Турция. Този четириъгълник логично възникна в бъркотията и конфликтите между тях.

Всяка регионална сила има различни стратегически интереси. Най-важният интерес на Иран е оцеляването на Ислямската република в сегашния й вид и гарантирането, че една агресивна сунитска система няма да се появи в Ирак, за да повтори ситуацията, пред която беше изправен Техеран по времето на Саддам Хюсеин. Стратегията на Иран е да подкрепя антисунитските сили в региона. Тази подкрепа варира от насърчаване на Хизбула в Ливан до подкрепяне на алауитското малцинство на власт в Сирия, оглавявано – за момента – от Башар Асад, и подпомагане на иракската армия, която е контролирана от шиити и шиитски милиции.

САЩ гледат на Иран като на държава, споделяща за момента американските интереси, тъй като и двете страни се противопоставят на Ислямска държава и Техеран има важно значение, когато става дума за борба с ислямистката организация. Действителността на място направи този въпрос най-важен в отношенията между Иран и САЩ, които неотдавна сключиха споразумение за иранската ядрена програма.

Саудитска Арабия възприема Иран като основен враг. Рияд обаче възприема и Ислямска държава като заплаха, но в същото време се страхува, че един Ирак и една Сирия, доминирани от Иран, могат да бъдат екзистенциална заплаха за управляващата саудитска династия Ал Сауд. Саудитците гледат на събитията в Йемен от същата перспектива. В този контекст Рияд смята, че има общ интерес с Израел за възпиране на бойците „маши“ на Иран, както и на Ислямска държава. Не е ясно кого точно подкрепят саудитците в Сирия и Ирак, но кралството няма друг избор, освен да играе една тактическа и опортюнистична игра.

Израелците са в сходна позиция като саудитците. Те се противопоставят на иранците, но тяхната основна грижа е да се уверят, че хашемитите в Йордания няма да изгубят контрол върху страната и да отворят вратата на Ислямска държава към настъпване към река Йордан. Йордания изглежда стабилна за момента и Израел и саудитците гледат на това като на основна точка в тяхното сътрудничество. В същото време Израел чака да види какво ще се случи в Сирия. Асад не е приятел на израелците, но един слаб Асад е по-добре за тях отколкото едно силно управление на Ислямска държава.

Настоящата ситуация в Сирия задоволява Израел, защото гражданската война ограничава непосредствените заплахи. Но самият конфликт е извън контрол и рискът е в това, че някой ще победи. Израел трябва да подкрепя Асад и това го поставя до известна степен на страната на Иран, въпреки че Израел действа заедно със сунитски играчи като Саудитска Арабия, за да възпре бойците „маши“ на Иран в регионалните въоръжени конфликти. Парадоксите са много.

В този контекст турците отказаха да поемат ясен ангажимент както към традиционните си съюзници на Запад, така и към новите си потенциални политически съюзници. Донякъде това е така, защото нито един ангажимент – с изключение на иранския – не е ясен и необратим, и отчасти защото турците не трябва да поемат ангажимент, освен ако не го искат. Те са дълбоко против режима на Асад в Сирия и по пътя на логиката би трябвало да подкрепят Ислямска държава, която е също против сирийския режим.

Както казах и преди, има безкрайни слухове в региона, че турците покровителстват и подпомагат Ислямска държава. На тези слухове Турция отвърна с видими и сериозни удари срещу Ислямска държава в последните седмици, засилвайки значително контрола и дейностите си по границата и извършвайки широкомащабни въздушни нападения. Турците знаят, че бунтовниците, независимо от това какви са конфронтационните отношения между тях, могат да се превърнат от предимно арабска платформа в заплаха за Турция. Има хора, които казват, че турците гледат на Ислямска държава като на оправдание за турска намеса в Сирия. Слабото място на този аргумент е, че вече има предостатъчно оправдание, което Анкара отклонява, макар че подходът й към Ислямска държава става по-агресивен.

Това показва и колко са сложни отношенията на Турция със САЩ, които официално са неин голям съюзник. През 2003 г. турците отказаха да позволят на американските сили да нахлуят в Ирак откъм Турция. Оттогава отношенията със САЩ бяха сложни и смутни. Турция постави въпроса за американска помощ за разгромяване на Башар Асад като условие за по-голямо сътрудничество в Сирия. Вашингтон, обезпокоен от установяването на управление на Ислямска държава в Сирия и хранещ малко доверие, че онова бунтовническо движение, което различно от Ислямска държава, може да се окаже дълготрайна алтернатива, отказа да приеме условието на Турция. И макар че турците сега позволяват използването до известна степен на военновъздушната база на НАТО в Инджирлик за операции срещу Ислямска държава, те все пак не са поели някакъв по-общ ангажимент. Нито пък сътрудничат трайно със сунитската Саудитска Арабия.

Турският проблем се състои в това, че няма действия, които да не са свързани с риск за Турция. Анкара има на хартия голяма армия, но тази армия няма опит в битки, освен опита, натрупан в 30-годишния бунт в югоизточната част на страната. Турция също така видя резултата от намесата на американските конвенционални сили в региона и не иска да бъде изложена на същия риск. Има и вътрешни съображения също така.

Турция е разделена между светски и ислямски фракции. Светските фракции подозират ислямските фракции, че тайно са застанали на страната на радикалния ислям, и са източник на много от слуховете в тази насока. Управляващата, доминирана от сунити Партия на справедливостта и развитието беше сериозно отслабена на последните избори. Нейната способност да извърши единствената атака, която иска – атаката за свалянето на Башар Асад – би изглеждала като религиозна война в очите на привържениците на светската държава и няма да бъде подкрепена от партийния електорат. Това ще доведе до пукнатини, които могат да свалят партията от власт. Нападение срещу сунити, колкото и радикални да са те, ще усложни отношенията с бунтовническите фракции в Северна Сирия, които Турция вече спонсорира. Това крие също така риска като реакция на нападението да бъдат съживени антитурските настроения в една съседна на Турция арабска страна, която си спомня турското управление отпреди само един век.

Поради тази причина Турция, която е все по-променлива – за което говори неотдавнашното съгласие да позволи на американски безпилотни самолети Предътър да летят от Инджирлик – е ограничена в действията си, да не казваме дори парализирана. От стратегическа гледна точка, както изглежда, има повече рискове отколкото ползи. Позицията на Турция прилича на тази на Израел – гледай, чакай и се надявай, че няма да се налага да правиш каквото и да е. От политическа гледна точка няма твърда основа за подкрепа както на директна намеса, така и за предоставяне на подкрепа за американските въздушни удари.

Проблемът е, че най-лошият сценарий за Турция би бил създаването на независима кюрдска република в Сирия и Ирак. Подобно нещо би породило възторг у кюрдите в Югоизточна Турция и независимо от настоящите споразумения, може да дестабилизира всичко. Това е едно от нещата, което може да накара Турция да действа. Но историята е показала, че САЩ до известна степен могат да влияят на кюрдите в Ирак, а също и в Сирия.

И въпреки че това влияние може и да е преувеличено и че Вашингтон е зависим от кюрдските пешмерга, осигуряващи сухопътна подкрепа в битката му по въздух срещу Ислямска държава, то /влиянието/ все пак е важен фактор. Ако ситуацията излезе от контрол, то Анкара ще очаква от САЩ да контролират ситуацията. И ако Вашингтон пожелае и съумее да контролира ситуацията и поиска нещо в замяна, то цената би била турска подкрепа за американските операции в региона. Турците ще трябва да платят тази цена или да рискуват интервенция. Това е средството, чрез което може да се осигури ангажимент от страна на Анкара.

ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОЖНЕНИЯ

Турците не са чак толкова оплетени в руската криза, колкото в Близкия изток, но те все пак са засегнати и то по такъв начин, който крие рискове. В този случай имаме три измерения. Първото е Черно море и турската роля в него. Второто е Босфорът, а третото позволява на САЩ да действат от базата в Инджирлик в случай на засилена руска военна намеса в Украйна.

Кризата в Украйна неизбежно засяга и Черно море. Севастопол на полуостров Крим е руска база в Черно море. В този потенциален конфликт Черно море се превръща във важна сцена на операциите. Първо, при всяко движение на запад на руснаците, Черно море е техният десен фланг. Второ, Черно море е жизненоважен коридор за търговия с руснаците и руските военноморски сили ще трябва да се справят с всеки опит от страна на техните врагове да затворят този коридор.

Накрая американската/натовска стратегия спрямо украинската криза предвижда увеличаване на сътрудничеството с Румъния. Румъния има излаз на Черно море и САЩ посочиха, че имат намерение да работят с Букурещ, за да засилят румънските боеспособности в Черно море. Така че евентуални събития в Черно море могат бързо да ескалират при определени условия, което застрашава турските интереси и Анкара не може да игнорира този факт.

Черноморският въпрос е съчетан с въпроса за Босфора, тесният пролив, който заедно с Дарданелите свързва Черно море със Средиземно море. Босфорът е единственият пасаж от Черно море към Средиземно море. За руснаците това е критично важен търговски път и единственото място, през което руските кораби могат да преминат в Средиземно море. В случай на конфликт, САЩ и НАТО най-вероятно биха поискали да изпратят военноморски сили в Черно море, за да подкрепят операциите около периметъра му. Според Конвенцията от Монтрьо, споразумение подписано през 1936 г., Босфорът е под турски контрол.

Обаче конвенцията също така въвежда определени ограничения върху трафика в Босфора. Достъпът е гарантиран за целия търговски трафик, но Анкара има правото да откаже транзит на страни, които са във война с Турция. Всички страни с излаз на Черно море са свободни да извършват военни действия в Черно море. Нечерноморските страни обаче са подложени на ограничения. Само военни кораби под 15 000 тона могат да бъдат изпратени в Черно море и при това не може да има повече от девет военни кораба по едно и също време, като общият им тонаж трябва да е 30 000 тона. Освен това тези кораби могат да остават там само 21 дни или по-малко.

Това ограничава способността на САЩ да планират изпращането на сили в Черно море – авионосните бойни групи, ключови компоненти в американските военноморски сили не могат да преминат оттам. Турция е според международните закони гарант на конвенцията от Монтрьо, но с течение на времето тя изрази желание да бъде освободена от това задължение, така че да може да упражнява пълен суверенитет над Босфорския пролив. Но Турция също така е спокойна, като знае, че отказът да се разреши преминаването на военни кораби може да се обоснове с международното право, вместо да е само турска отговорност.

Но в случай на конфликт с Русия това няма да може да се игнорира повече. Турция е член на НАТО. Ако НАТО участва официално в подобен конфликт, Анкара ще трябва да избира дали да се придържа към Конвенцията от Монтрьо, или да отдаде приоритет на задълженията си към алианса. Същото може да се каже и за въздушните операции извън Инджирлик. Ще отдаде ли Турция приоритет на своите връзки с НАТО и със САЩ или ще използва конвенцията, за да контролира конфликта в Черно море? Дори преди какъвто и да е конфликт с Русия, тук може да възникне потенциално опасна дипломатическа криза.

И за да станат нещата още по-сложни, трябва да припомним, че Турция получава големи количества петрол и природен газ от Русия през Черно море. Но енергийните отношения се променят. Има икономически обстоятелства, при които продавачът е основно зависим от продажбата и обстоятелства, при които купувачът е зависим от продажбата. Това зависи от полето за маневри. Докато цените на петрола бяха над 100 долара за барел, Русия имаше финансовия вариант да спре доставките на енергия.

При настоящите цени на петрола, способността на Русия да направи подобно нещо намаля рязко. По време на украинската криза, прибягването до прекратяване на енергийните доставки в Европа би било рационалният отговор на санкциите срещу Русия. Руснаците не го направиха, защото те не можеха да си го позволят. Вече я няма предишната обсебеност от непостоянството на енергийния поток от Русия, а и Турция, която е голям консуматор, намали своята уязвимост, най-малкото по време на дипломатическата фаза.

САЩ изграждат система от съюзи, включваща балтийските страни, Полша и Румъния, която цели да възпре какъвто и да е потенциален напредък на Русия на запад. Турция образно казано е логична съединителна скоба на юг на тази структура от съюзи. Турците вече са много по-замесени, отколкото се вижда – те извършват военни учения с румънците и американците в Черно море.

Но също както в Близкия изток, Анкара предпазливо избягва да поема какъвто и да е ангажимент към този съюз и не внася яснота относно своята черноморска стратегия. И докато Близкият изток е по-загадъчен, руската ситуация е потенциално по-опасна. Ето защо двойнствеността на турската позиция и в двата случая е идентична.

Турция също така от дълго време иска да стане пълноправен член на ЕС. Икономическите постижения на Анкара през последните 10 години сочат, че Турция е спечелила от това, че не е член на ЕС. Въпреки това секуларистите по-специално продължават да настояват твърдо за еврочленство, защото чувстват, че присъединяването към ЕС ще гарантира светския характер на турското общество. Турската Партия на справедливостта и развитието е по-двойнствена в това отношение. Тя продължава да настоява за членство, но е доста доволна от факта, че Турция е извън ЕС. Тази партия не иска онези европейски структури, които искаха секуларистите, нито пък иска да споделя бремето на европейската икономическа криза.

Турция въпреки всичко е теглена в две посоки. Първо Анкара има неизбежни икономически връзки с Европа, която е обхваната от кризи и която е насочила по ирония на съдбата вниманието си върху отколешния неприятел на Турция – Гърция. Но по-важните кризи в Европа в момента са имиграционната криза и кризата, породена от тероризма на Ислямска държава. Много от мюсюлманите, живеещи в Германия например са турци и отношението към турците в чужбина е значим политически въпрос в Турция. И докато Анкара искаше да е част от Европа, нито икономическата действителност, нито отношението към турците и другите мюсюлмани в Европа говорят в полза на това искане.

Турция все повече се отдръпва от Европа в опит да избегне риска да бъде въвлечена в европейските икономически проблеми. Въпреки това в Югоизточна Европа преговорите относно турски инвестиции и търговия са нещо обикновено. Казано по-ясно, в момент в който Европа се разпокъсва, Турция – дълготрайна икономическа сила, която си дава сметка какви са краткосрочните проблеми – привлича Югоизточна Европа в своя икономически гравитационен център. По този начин Турция се превръща в друга разпокъсваща сила, само защото представлява алтернативен икономически благодетел за бедните страни в югоизтока.

Влиянието на случващото се в Близкия изток върху Турция е непосредствен въпрос. Евентуална намеса на Турция в кризата с Русия е по-далечен въпрос. А отношенията на Турция с Европа са още по-отдалечен въпрос. Отношенията на Турция със САЩ пък са въпрос, в който се пресичат останалите три въпроса. И по всички тези въпроси, пораждащи безпокойство, Турция няма ясен отговор. Турция следва стратегия за избягване на замесването и за запазване на възможно най-много варианти за действие. Анкара разчита на многопластова стратегия, в която тя е официално съюзник на някои сили и е почти отворена за връзки с други сили, които са враждебно настроени към турските съюзници. Тази доктрина с много оттенъци цели преждевременната намеса на Турция, като тук преждевременна означава намеса преди Турция да е достигнала до степента на стратегическа зрялост и способност, която ще й позволи да се самоопредели и да поеме съпътстващите я с това рискове.

В известен смисъл турската политика е сходна с американската. Американската политика във всички тези три района е такава, че да позволи регионалният баланс на сили да се запази, а Вашингтон да се намесва там където прецени, че трябва и то с ограничени сили. Турците общо взето приличат в тази насока на САЩ, но са по-малко ангажирани в сравнение със САЩ. Проблемът на турците обаче е, че тяхната география ги задължава да играят ролята на ос на три региона. За САЩ тази роля е въпрос на избор. Турците не могат да вземат последователни решения, а трябва да го направят. Ето защо стратегията на Турция е да бъде постоянно двусмислена, постоянно загадка. И тази стратегия ще действа, докато външните сили не направят така, че да бъде невъзможно тя да действа повече по този начин.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.