Свещеникът от „Исихия“ Щони Кокудев: Забравили сме как да бъдем общност, как да виждаме и слушаме ближния

Свещеник Щони Кокудев. Снимка: личен архив

Името му се среща и в богословски дискусии в интернет. Това е свещеник Щони Кокудев, който е и един от музикантите на група за алтернативна етно музика „Исихия”. Роден през 1981 г. в София, той завършва културология и богословие. Свещеник и асистент в Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Семеен е, с две дъщери.  Свири на гайда и тъпан и пее в групите „Исихия“ и „Кайно Йесно Слонце“. Изненадващо е, че се занимава и с програмиране на свободна практика. Свещеникът говори за вярата и църквата у нас и изказва някои радикални възгледи против светската държава.

– В унисон с актуалния дебат, според вас трябва ли да се изучава предмет „Религия” в училищата?

– Може би най-голямото предизвикателство е свързано с масовото невежество за вярата. В обществото е изтрит цял пласт знание за църквата, за историята на християнството, осигуряващ минималната базисна християнска култура. Ако ще се въвежда предмет „Религия“, той непременно трябва да е културологичен, както впрочем предлага Св. Синод. Още по-важно за църквата е да се развие катехизацията (б.а.учение, наставление). До голяма степен трудностите са икономически. За това може да се развие енорийското образование чрез ресурса на информационните технологии, Фейсбук не е достатъчен.

– Какво бихте казали на българите, които са затиснати от ежедневните си проблеми и не намират лесно утеха в обкръжаващото ги?

Свещеник Щони Кокудев свири на гайда на етно фестивала „Трансфигурейшън“ в с. Долен в Родопите това лято. Снимка: личен архив

– Аз съм един от тези хора. На всички тях искам да кажа преди всичко: „Христос възкръсна, радвайте се“! Всички сме затиснати от ежедневни проблеми и понякога изглежда, че съвсем затъваме в тях. Сякаш сме парализирани във всекидневното „циклене“ на центрофугата на неотложните обязаности от понеделник до петък. После идва събото-неделния „шабат“, почивката. И после – пак.
Изобщо смятам, че трудно можем да намерим утеха в обкръжаващото. По-скоро трябва да търсим тази утеха в обкръжаващите. Ние можем да бъдем утеха един за друг. Животът в масово-колективното социалистическо „общество“ изглежда е изтрил важна памет в заедността ни – ние сме забравили как да бъдем общност, как да виждаме и слушаме другия, ближния.

– Може ли да поговорим повече за предизвикателствата пред българската православна църква днес?

– Адекватното присъствие в живота и реалността е най-голямото предизвикателство пред нас сега. Това е резултат от тежкото състояние, в което се намираше църквата по време на комунизма. Говорим за капсулиране, маргинализиране и гетоизиране на православната църква в България през комунизма, скъсването на връзките с другите поместни православни църкви, освен руската. Всичко това доведе до развиване на своеобразен „аутизъм“.  Това все още не е напълно преодоляно и проблемът е сериозен.

– Защо все още не е преодоляно?

– Защото в църквата нещата не се случват с революция, поне не ако желаем да постигнем нещо добро. Необходимо е да се създадат условия за промяна по веригата семейство-свещеник-Църква. Те са живи енории, здрави семейства, добро свещенство, мотивирани и образовани млади хора. Днес няма достатъчно монаси, от които се формира висшия клир и свещеници, създаването на свещенство трябва да включва мисъл за семейството на свещеника. Това е свързано с икономическия модел на свещеника и църквата изобщо. Важно е, според мен (без да съм специалист), да се преосмисли този ретрограден икономически модел, базиран на продажба на свещи и заплащане за „треби“ (панихиди, молитви и др. индивидуални „потреби“) за сметка на ролята на даренията…

– Какви тенденции наблюдавате спрямо българската православна общност?

– От една страна се забелязва формиране на енорийски общности в градовете, в села около тях. Понякога около тях израстват енорийски центрове, братства, неделни училища и др. Случва се израстване „отдолу“ на православни общности – процес, който не е иницииран институционално. По-важното е, че в центъра стои желание за възстановяване на общия литургичен живот. Това е много радостно, понеже води към единение във вярата. Освен това все по-често се случва мирянството да участва (реално и в медиите) във важни спорни събития, касаещи църковния живот. Формира се нещо като църковно обществено мнение, гарантиращо повече прозрачност на обществено значимите дела в църквата.

– Писал сте преди, че повечето кръстени днес българи не познават основни положения на вярата, богослужението не се разбира. Кой са най-важните неща, които масово пренебрегваме?

– Човек се кръщава с нагласа, че го прави „за здраве“, след което си тръгва и рядко се връща след това, за да остане в църквата, да е част от общността. Той просто не знае какво да прави с факта, че е кръстен, освен да представи свидетелството, когато дойде време за венчание или ако ще става кръстник… Повечето хора дори и не знаят, че след св. Кръщение могат и следва да участват в Литургията, да се причастяват.
Затова и в масовия случай богослужението се разбира като вид „духовна услуга“, а свещеникът като „жрец“-извършител на услугата. Липсва разбиране за църквата като общност. Пренебрегва се участието на мирянина в богослужението, особено в литургията.

– Като свещеник често общувате с хората „иначе”, в едно извънсветско пространство, в което може би те се разкриват откъм една недостъпна за света страна.
Това вероятно ви дава друг поглед върху човека, по-задълбочен. По-свободни и искрени ли сме хората “иначе”?

Свещеник Щони Кокудев. Снимка: личен архив

– Изповедта е онзи момент, в който искрено заставаме пред „огледалото“ на Христовата икона, всъщност пред самия Христос, който невидимо стои, за да приеме изповедта. Свещеникът е само свидетел на това стоене, на това обръщане, т.е. на покаянието. Само свидетел, не и посредник. Да се свалят маските е глътка свобода. Преди изповедта е доверието. Доверието ражда вяра, а изповедта – утехата.

– В практически план често свеждаме християнския живот до обредността, а в интелектуален – до християнската култура и т.н. Знаем ли днес какво собствено е вярата? Проявява ли се тя в начина ни на живот?

– Всекидневната вяра е продукт на „религията“, осъществяваща се в обредите. Тази вяра е преддверие на другата вяра – екзистенциалната, личната. Вярата като център на живота може да бъде осмислена единствено като лична връзка с Бога, т.е. с Христос. В този смисъл известни богослови казват, че християнството не е „религия“, а край на религията, защото религията е необходима, когато съществува пропаст между човека и Бога. Религията съществува до момента, в който Бог става човек. Христос слага край на религията. От нас зависи дали ще приемем този край и дали ще заживеем с Христос отвъд религията – в любовта.

– Какво стои от гледна точка на християнската вяра зад това „себе си”, което съвременният свят така ентусиазирано търси?

– Такова „търсене на себе си“ често се отнася към психологията и се свързва с някакви особени „техники“ на намиране. Тогава излиза, че нашето „аз“ е заложено в природата ни, а търсенето на „себе си“ е ровичкане в тази „природа“. Това често се смесва и с разни източни „духовни“ практики, предлагащи диаметрално противоположна спрямо християнството посока на търсене на „себе си“. Дълбоката християнска интуиция е, че това „себе си“, което търсим, далеч надхвърля природното и не е нищо друго освен личността ни, сътворена по Божий образ и подобие. По думите на бл. Августин Бог е „по-дълбоко в мен от мен самия“. Зад маските и ролите стои образът и разрушеното подобие. Колкото и парадоксално да звучи, тъкмо в Христос ние намираме себе си.

– Богословието възниква и се развива най-вече поради необходимост от утвърждаване и отстояване на автентичното християнство спрямо всевъзможни ереси, възниквали в хода на историята. В този смисъл какви цели и задачи стоят пред богословската мисъл днес?

– Ерес означава „избор“ (гръцки – αἵρεσις). За да бъдеш еретик трябва да си убеден, трябва да имаш екзистенциална вяра. Ако преди са спорели кой точно и какъв е Христос, то сега и вярващите и невярващите сякаш са изпаднали в униние. Мисля, че най-големият проблем е секуларизмът* и ценностния релативизъм: ако позволите да парафразирам: „няма истина –няма проблем“. Ако няма истина е страшно скучно в този свят. Това са разбрали и момчетата от Запада, които се записват за бойци на Ислямска държава.
Виждаме какъв е отговорът на тази Ислямска държава към войнстващия секуларизъм – войнстващ фундаментализъм. Нашият отговор трябва да е друг. Богословската мисъл трябва да е свидетелство, безкръвно мъченичество, воюващо със злото. Задачата пред нея е освен да анализира, също така да вдъхновява, да въплъщава Евангелието.

– Какво имате предвид, говорейки за секуларизма и ценностния релативизъм?

– Изглежда тъкмо този войнстващ секуларизъм (за този тип секуларизъм става дума) представлява сам по себе си атеистичен фундаментализъм, с което предизвиква отговора на религиозния фундаментализъм. Оттук и идеите за мултикултурализъм, културен егалитаризъм и релативизъм също поставят проблеми, свързани с невъзможността да бъдат подредени или „напъхани“ в един секуларен свод тези различни култури и религии, които са „несъвместими“ помежду си. Това не означава по никакъв начин, че „секуларното“ и „религиозното“ напълно си противостоят. Църквата живее в този свят, в този Saeculum (век),

––
*Секуларизъм е отделянето и независимостта на държавата от религиите и църквата.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.