Един ден на Бойко Методиевич* 1.

Бел. ред. – Ако търсите книгата „Един ден на Бойко Методиевич“, рисунки или откъс от нея, вижте тук.
Текстът по-долу е стар начален вариант, от който после идеята е развита в роман.

Карикатура: Христо Комарницки, в. „Сега“

В 7 ч. сутринта, както винаги, слънчевите лъчи проникнаха между дебелите завеси на мръсните прозорци. Прислугата бе малобройна и все не оставаше време за измиването на стъклата, пък и не беше важно. В стаята бе тихо. До Борисов лежеше позастаряла красавица, бивша фризьорка, чиято хубост беше завехнала. Тя все още спеше като похъркваше със звуци, които човек може да оприличи на мъркащо коте. Той си помисли: колко е сладка, от толкова време съм с нея, роди ми дете и така прилежно се прикрива, защото за нея и малкия знаят малцина много доверени хора. При толкова много медии, как никой не се бе добрал до тази „новина“?! Заслугите бяха и негови, но Той прекрасно съзнаваше, че тя полага неимоверни усилия, за да прикрие положението си, а и търпи всички несгоди от ситуацията.

Отиде в столовата и пусна телевизора. В това време се приближи момичето от НСО с чаша кафе на поднос. Кафето беше турско – шекерлия. Към него службата прибавяше и по няколко кифлички и кроасани, но те винаги оставаха недокоснати, защото Той не закусваше. И много други безсмислени неща се правеха понеже някой си така беше решил. Блестящото оправдание „така се прави“ служеше, за да обясни всички безумия, които службите-слугини извършваха спрямо хората, които обгрижваха. Това беше едно наследство от тоталитарното минало, но като цяло страната не се бе променила много, а и любовта към Тато не само не намаляваше, а се засилваше.

От телевизора изгря Анна, която много му се харесваше и той винаги я гледаше сутрин. С нея има един Виктор, който е особено нахален и тъп, та му разваля от време на време утрините, но другият вариант е Арменеца, който е прекалено скучен. Докато отпиваше от кафето, Бойко запали пура. Беше много ядосан и цяла нощ спа лошо. Гостът в студиото, много нагъл и безочлив человек, си позволи да го нарече „охранител“, а пък какви глупости плещеше само!? Бойко запокити по телевизора пепелника с пурата и се разкрещя мощно срещу говорещата глава, която остана в неведение за силните емоции, предизвикани у Лидера. Този месец НСО купуваше за 3-ти път телевизор, нищо ще купи още един. Много, ама много, го изнервяха някакви палячовци, които нивгаш не се бяха явявали на избори, а пък се надуваха сякаш за президенти ги бяха избирали. Гюрултията я разбуди и тя дойде при него с неизменната целувка и прегръдка.

Докато се бръснеше Той още усещаше топлите нежни устни, това беше най-добрата част от деня, едва ли не Той за този миг живееше, всичко след него, Методиевич извършваше машинално, без удоволствие. Ех, имаше някои ситуации, които силно му харесваха, дори го възбуждаха, но те бяха малко. Колко е тъжно! — възкликна. Внезапно отроненото изречение сякаш го смути, но единствен негов свидетел бе станал образът от огледалото. Този път мислите му не получиха гласно отражение: печеля сам-самичък 50 пъти избори, заемал съм най-големите постове в държавата – аз, сирачето. Приемат ме всички евроатлантически партньори с отворени обятия, искат да се снимат с мене, дават ме за пример, даже оня шантав Юнкер ми подписва писмата със сърчица, сякаш сме гаджета. И въпреки това не съм щастлив, ето на, чакам целувката на Малката. Само тогаз нещо трепва в мен. Дали не е това проклятието на великите личности? — замисли се той. Брей, хората как за нищо не се досещат, но бидейки такъв Той знаеше…

Мислите му изкривяваха много действителността. Имаше едни моменти, в които Той неизменно се чувстваше щастлив. Това бяха срещите с бизнесмените, онези, които строяха магистрали и пътища, жп линии и градинки, санираха, де що има за саниране, строяха метрото и разширяваха релсите на трамвай 7. Те му даваха черни куфарчета, които той предаваше на Сашо. Това беше ръчният му багаж до Швейцария. Е, те точно в тези моменти, Той вярваше, че може да лети, точно като R Kelly, макар че оня може и да е имал друго предвид. Твърде често отразяването Му на действителността се разминаваше тотално с реалността, но това едва ли имаше значение, защото действителността беше Той. Някакви загубеняци говореха нещо за волунтаризъм, но Той не можеше да се занимава с незначителни личности. Според собственото му мнение, на него Му се полагаше почти всичко, макар и да не Му се полагаше. Сравненията с държавните глави на САЩ и др. бяха съвсем неуместни, защото Територията и нейните управници, въобще не бяха от този мащаб. Но сините лампи, многобройната охрана, малобройната прислуга, поведението на пътя и на обществени места, зареждането на хладилника, дребните услуги, оказвани от услужливи люде, Той смяташе за „необходимо присъщи“. Напълно и без коментар.

Тато, на когото Той беше бодигард, го беше научил на някакви неща, които нечестивите наричат „селски хитрости“, а всъщност бяха „житейски мъдрости“. От него знаеше, че тези неща са свойствени за неговата персона и никакви кресливи протестъри няма да го убедят в обратното. Не че те пък са повдигали въпроса…

Палатинският хълм


Навън го чакаха запалени два кръстосвача, Той се вмъкна във втория. Нямаше желание да управлява тази сутрин, като всяка друга всъщност. Потеглиха към центъра, пилотката отбиваше пречещите автомобили, за да премине Той, необезпокояван и с голяма скорост. МВР си вършеше работата, по всички кръстовища имаше милиционер, който осигуряваше „зелена вълна“. Тя, разбира се, не можеше да бъде осигурена по друг начин, например с някаква система за управление на трафика, освен чрез „интелигентен милиционер“, защото Територията разполагаше с най-интелигентните милиционери на света.

Карикатура: Христо Комарницки, в. „Сега“

Минаваше 9 ч. и той трябваше да се чуе с Императора. Звънна му, от другата страна му вдигнаха веднага, обаждането беше очаквано. Имаше едни ритуални приказки за това как е, наспал ли се е и т.н. Ритуалът включваше още някакви коментари от типа „ама много гадна снимка си ми турил на 1-ва страница, бе!“, „абе, кво е това Бойко се бори с корупцията?“, трябва да е „Бойко се пребори! По негово време подкупничеството изчезна“ и „Румъния трябва да ни гони нас!“. Но това беше нещо като „въвод“ в същинския разговор, а той, естествено, е за пари. Императора му се оплаква за липса на плащания от държавата към фирмите му, което му създавало проблеми с подизпълнителите. Следват няколко твърди обещания за плащане и уговаряне на нови държавни поръчки. Затварят телефона.
Методиевич смята, че много евтино му продава държавата на този дебелак – само с някакви си медии му осигурява непрестанните победи и затулва животрептущите теми, което е твърде малко за оказваните от Вожда услуги. Императора се възмущава пред бодигардовете си: „не стига, че всичките медии на моето семейство го подкрепят тоя пожарникар, ами и шефовете на фирмите ми ходят на крака да му носят куфарчета с богато съдържание. Кво иска повече? Ще трябва да се видя с него, за да се разберем – веднъж завинаги“.

Всеки ден, докато се спускаше от Палатинския хълм, разговорите с Императора протичаха еднообразно, но и двамата знаеха, че не могат да се видят, освен в чужбина, както правеха напоследък. Онази среща на пияния финансист в кафене още им държеше влага. Не бяха много повярвалите за „случайната“ среща, а пък и оправданието беше малко тъпо: и единият, и другият отишли да пият кафе сами и като се съгледали, се събрали на една маса.

Този път събеседникът Му поиска още една услуга, за едно момиче, което го било „спасило“ в най-тежките му дни. Дай да я направим един Омбудсман, рече Императора с тон нетърпящ възражение. Методиевич веднага схвана това и просто изстреля едно „окей“. Тежка въздишка се отрони от гърдите му, но нямаше начин.

Включи огромния телевизор в кабинета си, имаше интересен мач по Евроспорт. Тенисът за него беше почти толкова важен, колкото футбола. Започна да привиква един по един директорите. Крещеше им като на уличници, докато гледаше телевизора с едно око. Понякога част от яда Му, който се изливаше върху държавните служители, се дължеше на някой аут, но дълбоката причина, може би, се коренеше в проведения телефонен разговор.

Персоналът нищо не разбираше и постоянно го проваляше. Не може Той да свърши работата на всички!? Физически не му е по силите! Тези негови изригвания никога не вземаха под внимание, че умственият Му проблем е значително по-голям. За себе си, отдавна бе решил философския въпрос, може ли милиционер да е велик държавник? Смяташе, че ченгелската школа е напълно достатъчна, а тва Оксфорд, Кембридж, МИТ и Йейл са само реклама и нищо повече. Даже беше сигурен за превъзходството си над всичките им възпитаници взети заедно. Кой е печелил сам-самичък 50 пъти избори? Кой, а? Като направят неговата кариера, тогава може да разговарят с него.
Така премина утринта – в крясъци и писъци срещу некадърността на подчинените, установена (за пореден път) от един безспорен авторитет.

При него се появи Ординареца. Също милиционер, който му носеше чантата докато беше Главсек, а сега командваше най-важната армия. Скудоумен, нахален и крадлив, но нямаше начин да не го търпи, не само заради „доброто старо време“, а защото бе посветен в много тайни. Не че не можеше да намери решение, ама беше прекалено радикално, пък и западните партньори щяха да разберат какво става. Напоследък Ординареца му създаваше много грижи, защото забъркваше невероятни кадрови каши. Слагаше глупаци като самия него за депутати, кметове, началници. Те понякога повече слушаха Ординареца, а не Вожда. Занима го, както обикновено, с дребнотемия. Да тури некой негов роднина тук, спонсор – там и т.н. Бойко разпореди на Ординареца да организира едно гласуване „за чудо и приказ“, за да изберат Момичето на Императора. Верният пес кимна съучастнически. Тези разговори ставаха все по-мъчителни, откакто се чудеше как да се отърве от опасния Ординарец. Неприятното чувство идваше и от това, че всичко се отнасяше до даване, никога не получаваше. Друго нещо си е Императора, въпреки неприятната си външност му беше някак си симпатичен, посвоему.

(Следва – виж тук част 2.)

––––
* Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Текстът е пародия на романа на Ал. Солженицин „Един ден на Иван Денисович“.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.