Разединението за Съединението

Възпоменателна картичка от Съединението на Княжество България и Източна Румелия.

сп. Либерален преглед

По-малко известни факти около паметта за едно събитие

При официалните чествания през последните двадесетина години, повече от столетие след акта от 6 септември 1885 г. остават скрити за широката публика, както и за немалко специалисти, редица факти и обстоятелства свързани с драматичните събития по осъществяването и защитата на Съединението, както и с борбите след това около неговото утвърждаване. Те скриват голямoто разделение, което провокира случилото се в Пловдив в тогавашното българско общество на север и юг от Балкана; символната борба и по-късно „за“ и „против“ 6 септември, запазила известна актуалност дори и през 30-те; бавното постигане на коненсус около отбелязването на деня; борбата между различните версии на позитивните истории за Съединението.

Единнни ли са всички около Съединението?

Набиваната в главите ни всяка година при отбелязването на празника представа за постигнато единение на 6 септември 1885 г. отговаря само донякъде на историческата реалност. Факт е наистина, че свалените от власт в Пловдив директори на Източна Румелия и водачи на управляващата тогава Народната партия (наричана от членовете ѝ „съединистка, а от противниците си „лъжесъединистка“) не са незабавно арестувани и затворени, с изключение на Михаил Греков – задържан първоначално само за няколко часа. Дори и виновникът за кръвопролитието и петте жертви дадени в Чирпанско поручик Жейнов не е съден. Факт е също, че във Временното правителство, макар двигател на Съединението да е БТЦРК начело със Захари Стоянов, влизат предимно представители на политическата класа. При това освен от опозиционната Либерална (казионна) партия и твърде много, – цели 5 представители – на свалената от власт Народна и 4 от военните в областта. От БТЦРК участва единствено З. Стоянов. Видимо политическият момент изисква да се привлекат и са привлечени веднага хора на бившите управляващи. На самия 6 септември сутринта, след свалянето на главния управител Гаврил Кръстевич, шефът на Народната партия Иван Ст. Гешов формално декларира, че одобрява акта и изразява желание като председател на Постоянния комитет Съединението да бъде обявено от името на комитета, но му е обяснено, че тази институция от няколко часа вече не съществува.Ала макар за известно време да изглежда, че всички са единни около обявеното сутринта на 6 септември 1885 г. Съединение, истината е, че веднага сред цанковистите в Княжество България и представителите на Народната партия в Източна Румелия са налице определено противници на случващото се. Не е случаен фактът, че все пак именно Ив. Ст. Гешов, Михаил Маджаров и Стефан С. Бобчев не са поканени за участие във Временното правителство. Заедно с М. Греков, те разглеждат току-що осъщественото Съединение като неподготвено и ненавременно, дело на „зломислени хора.“ Видният участник в движението Димитър Ризов след 6 септември предупреждава З. Стоянов, че цанковистите Антон Франгя и д-р Стоян Данев заминават от София за Източна Румелия и се пита дали не е добре те да бъдат арестувани. И макар срещу тях да не са взети особени мерки, все пак им е наредено да се върнат обратно в българската столица.

Оповестената на 9 септември, три дни след акта на Съединението, позиция на Русия и последвалото изтегляне на руските офицери още повече дава кураж на бившите румелийски директори и цанковистите русофили в Княжеството. Глухото първоначално недоволство и обида, водят вече до по-открити техни реакции срещу установената на 6 септември нова власт. Те започват да пръскат слухове за скорошно идване на турска войска, репресии срещу хората на комитета и възстановяване на „старото положение“ съгласно нарушения Берлински договор. По този начин шумно провъзгласяваното в наши дни единение между дейците по Съединението, източнорумелийските либерали или т. нар. „казионни“, военните и хората на свалената от власт Народна партия, трае едва броени часове и дни. Това от своя страна засилва русофобството в средите около БТЦРК, които вече гледат като успех дори самото оттърваване от руските офицери. Ожесточено Временното правителство настоява Бобчев и Маджаров да бъдат интернирани в Елена. Ревностни партизани на новата власт в Пловдив карат Константин Величков, Данаил К. Попов и други „лъжесъединисти“ подлежащи на мобилизация да товарят на гарата каси с патрони. На 24 септември М. Греков е повторно арестуван в Карлово.

През следващите месеци и след края на Сръбско-българската война, подписването на мирния договор в Букурещ (19 февр./3 март 1886), уреждането на проблемите около Съединението с Топханенския акт (24 март 1886 г.) и вдигането на военното положение (29 март 1886) противопоставянето и разделението ще стане още по-непримиримо и ожесточено. Цанковистите в Княжеството отправят обвинения към княз Александър Батенберег, че приемайки извършеното Съединение не се е съобразил с Търновската конституция, която изрично изисква съгласието на Велико народно събрание за да стане държавния глава управител на „друга държава“, на „чужда земя“. Представят го дори като „подчинен валия на една провинция от турската империя“. Заедно с това случилото се след 6 септември се представя от тях обикновено като унизително „присъединение“ на Източна Румелия към България, а Тракия се разглежда като „завладяна“ и „покорена“ страна. И за свалената от власт в Източна Румелия Народна партия бившата автономна област след „авантюрата“ на 6 септември също се явява „завоеван край“, с „най-нечутата тирания и подтисничество“.

Опитите да се стимулира и някакъв регионален патриотизъм насочен срещу Северна България и София също са налице. Съвсем неслучайно цанковистите се обръщат към населението на доскорошната „автономия“ като го наричат „румелийци“ описвайки извършените през последните месеци над тях „нечувани и неимоверни престъпления и злодеяния.“ Хората на падналата от власт Народна партия пък противопоставят пренебрежително и иронично Тракия на „шопите“ и „Шопландия“, видимо демонстрирайки интелектуалното превъзходство на Южна България в сравнение с района на столицата на Княжеството. Времето след 6 септември се определя като „възмутителний режим на беззаконията, произволите и терора“, управление на „всичките разюздани елементи, всичките развалени и деградирани натури“, епоха подобна на „кърджалийските времена“. Постепенно и темата за обтегнатите отношения с обявилата се срещу делото на 6 септември Русия като прекалено висока цена за Съединението трайно се подхваща както от цанковисти, така и от бивши „лъжесъединисти“.

Превратът на 9 август 1886 г. ще влоши още повече нещата. Емигриралите в Цариград след успеха на предвождания от Стефан Стамболов контрапреврат политически емигранти М. Маджаров, С.С. Бобчев, Данаил Юруков, д-р Георги Хаканов, Д. К.Попов и др. ще изпратят на 4 декември 1886 г. мемоар до Високата порта, с който открито ще настояват Турция да окупира България и да свали от власт регентството на Стамболов. В края на февруари 1887 г. и Др. Цанков в мемоар връчен на великия везир ще настоява за енергични мерки от страна на турското правителство за разрешаване на кризата, имайки предвид окупиране на България от турски войски. Южнобългарската емиграция от своя страна по-късно ще настоява и за руска окупация.

От упреците към властващите, че Съединението не е истинско и пълно, цанковисти и съединисти ще преминат към яростно отричане на акта от 6 септември 1885 г. и всичко произтекло след него, като ще го представят за една от най-черните дати в историята. Дори в самото начало и Д. Благоев (противно на по-сетнешното му разбиране) в брошурата си „Нашите апостоли“ е също против както БТЦРК на З. Стоянов и неговата дейност, така и срещу извършеното на 6 септември, смятайки, че по този начин „уж революционното знаме на съединението“ е било компрометирано.

Този разноезичен хор, открито насочен срещу стореното в Пловдив преди месеци чувствително се разминава с днешните умилителни описания за нашите предци, тогавашните политици, които надмогнали партизанските си пристрастия. Твърде често те се противопоставят на днешните политици, но като че ли в много отношения нямаме по-скоро „нищо ново под слънцето“. И това се отнася не само до така разгледаното небивало ярко разделение и ожесточение не толкова преди, а именно в месеците и годините след Съединението от 6 септември 1885 г. То засяга също и по-сетнешната символна борба „за“ и „против“ акта, бавното постигане на консенсус около отбелязването на датата; надпреварата между различни и понякога противоположни „разкази“ за случилото се, както и между разни версии на самите позитивни описания на събитието, признато за „великата дата“.

„Велика дата“ или време на „героите на кръчмите и затворите“

За стамболовистите през годините бързо 6 септември става важен ден за отбелязване, но най-вече като начало на оттърваването от „руския ботуш“ и доказателство най-вече за способността на българите за самостоятелен политически живот. Но и по време на Стамболовото управление (1887-1894 г.) денят не е официален празник и неприсъствен ден за чиновниците в страната. Отбелязва го с паради единствено войската, която с оглед на защитилата Съединението победа в Сръбско-българската война очевидно му придава особено значение. Възпоминания завършващи с народни угощения се организират предимно в Пловдив, Голямо Конаре (дн. Съединение) и Царацово, като видимо съпричастни са най-вече дейците по Съединението, както и бившите румелийски либерали („казионни“) и войската.

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.