Гръцки остров, залят от блокирани бежанци и отчаяние

Асошиейтед прес

Бежанци на остров Лесбос. Снимка: от тв екрана

Предполагаше се това да бъде първата стъпка от
пътуването им към Западна Европа. Но сега хиляди мигранти са
потънали в отчаяние, гняв и безсилие на живописния гръцки остров
Лесбос.
След опасно плаване по море от съседна Турция те са
блокирани тук от дни, някои от близо две седмици, без пари и без
надежда да стигнат до континентална Гърция и да продължат пътя
си.
Островът с около 100 000 жители бе променен след
неочакваното ново попълнение на населението с около 20 000
бежанци и мигранти, повечето от Сирия, Ирак и Афганистан – и
напрежението докарва всички до ръба.
Сред мигрантите избухват свади, докато чакат с часове на
дълги опашки в летните горещини и влага, след като с дни не са
се къпали. Семейства спят на улиците, бродят по крайбрежната
улица на столицата на Лесбос Митилини, молейки се в луксозните
кафенета и ресторанти да използват тоалетните им или да си
заредят телефоните. Малкото на брой полицаи, претоварени от
работа, при всеки признак за проблем, се спускат да бият с палки
тълпите, за да ги разпръснат.
„Избягахме от съсипия, за да бъдем съсипани още повече
тук“, казва Мохамед Салама, 45-годишен сириец. Той е избягал от
предградията на Дамаск, където от години бушуват боеве, търсейки
убежище, за да прибере четирите си дъщери и бременната си жена,
които е оставил там.
„Не съм дошъл тук да правя пари. Дойдох, за да мога
по-късно да прибера децата си и да им осигуря живот в
безопасност“, каза той в неделя.
Лесбос е един от няколкото гръцки острова в
непосредствена близост до турския бряг, които са първата спирка
за много от хората, опитващи се да стигнат до Западна Европа.
Тук те трябва да се регистрират в полицията и да получат
официален документ. Без него не могат да си купят билет за
ферибота до континента, за да продължат по суша през Балканите.
Службите за регистрация са претрупани, всичко се бави.
Под безжалостното слънце и висока влажност стотици хора чакат
пред службите с часове. Често избухват скандали сред
разгорещената и уморена тълпа, нерядко посрещана от полицията с
размахани палки и крясъци „писо“, което на гръцки значи „махайте
се“.
Нервите на местните жители също са обтегнати.
„Не ги искам тук, но не защото ги мразя. А защото
гледаме толкова много страдание и не можем да им помогнем по
никакъв начин“, казва Панделис, местен жител, който иска да бъде
идентифициран само с малкото си име.
Признаците на нетърпението на местните жители се
проявяват по различен начин. Шофьорите натискат клаксоните,
ядосани на мигрантите, които вървят по средата на улицата на
пристанището в Митилини. Някои случайни минувачи въртят очи
неодобрително. Мнозина си слагат медицински маски, когато
минават през района, обвинявайки новодошлите, че донасят
болести. В събота двама старци вървяха сред гъстата тълпа
мюсюлмани мигранти, раздавайки библии на арабски език.
Други роптаят срещу бутилките, пластмасовите торбички и
хартиите, хвърлени в морето или покриващи улиците около
пристанището.
„Защо, хора? Защо?“, вика един общински работник,
сочейки бутилките в морето на няколко млади иракчани, които
седят край водата и хвърлят трохи на рибите.
Има също и прояви на внимание и любезност. Около
60-годишна гъркиня, която седи пред хотел и си пие сутрешното
кафе, посреща безкрайна върволица от минаващи сирийци, иракчани
и афганистанци, които я питат „Къде е аптеката?“, „Къде продават
карти за телефон?“, и учтиво отговаря на всички.
Някои ресторанти позволяват на жените и децата да
използват тоалетните им. Полицаите понякога помагат на
възрастните хора, като им предлагат столове да седнат, а когато
няма напрежение, внимателно отговарят на безкрайните въпроси на
мигрантите.
Бъркотията сред бежанците и мигрантите нараства. Опашки
се оформят неочаквано и хората тичат да се наредят и чакат с
часове, за да установят накрая, че опашката се е образувала
заради някакъв слух и те са чакали за нищо.
В събота пред една от караваните, служещи за регистрация
на пристанището, се събра тълпа. Нетърпеливи афганистанци
скочиха на покрива и започнаха да блъскат по него, а после
започна бой между тях и сирийците на опашката, докато не ги
разтърва полицията. Оказа се, че караваната е празна.
„Признавам, ние може и да не сме организирани, но
полицията не трябва да ни удря толкова силно“, оплаква се Халед
Газал, сириец, пътуващ с 10-годишния си син, който страда от
болест на кръвта. Майса Мустафа, сирийски еколог, показва
натъртванията на рамото си и казва, че са от полицейски палки.
Друг сириец, Ахмед Тавил, е с насинено око.
Личат националните, класовите и сектантските различия.
Повечето от афганистанците са бедни хора на около 20-годишна
възраст, докато сирийците и иракчаните са от средната класа и
пътуват със семействата си и често се оплакват, когато млади
афганистанци ги пререждат на опашките. Да не говорим за това, че
повечето афганистанци са от шиитското малцинство в страната си,
за разлика от повечето мюсюлмани сирийци, които са сунити и
бягат от кървавата война с противната секта.
В събота около 300 души, предимно афганистанци,
протестираха на улицата пред пристанището, настоявайки да им
разрешат да си тръгнат. „Атина, Атина!“, викаха те, за да
покажат, че искат да стигнат до гръцката столица, преди
полицията да ги разпръсне с палки.
Денят на мигрантите започва на разсъмване, когато се
стичат към службите за регистрация, надявайки се този ден да
успеят. Но денят се проточва с опашки, боричкания, безпорядък –
и изтощението и безнадеждността ги налягат. Мнозина седят
отчаяни на тротоарите, мълчаливи и втренчени в морето.
Непрекъснато плачат бебета. Родителите се опитват да успокоят
децата, хленчещи от глад и жажда.
Два или три пъти дневно пристига ферибот и тези, които
са получили документи и са си купили билети, хукват към
пристанището. Всеки ферибот качва около 2000 души за пристанище
Пирея край Атина.
Вечерта тези, които още чакат, бродят по улиците да си
търсят място за спане. Извън Митилини са създадени лагери, но
малцина искат да ги използват, защото предпочитат да стоят близо
до пристанището.
„Не съм съвсем готова да понеса такива изпитания“, казва
Бараах, 40-годишна сирийска вдовица, пътуваща с трите си деца
и сестрата на покойния си мъж. Тя моли да бъде споменато само
малкото й име, за да спести проблеми на семейството си, останало
у дома.
Учителка, завършила английски език, тя е избягала от
сирийския град Алепо, едно от най-ожесточените бойни полета. „В
Алепо имах къща с климатик, микровълнова фурна и хубава печка“,
казва тя. „Напуснах всичко това, за да мога да дойда тук и
децата ми да бъдат в безопасност.“
Сега Бараах, което означава „невинна“ на арабски, е
блокирана на Лесбос от 10 дни, парите й свършват, спи на
тротоара на пристанището, за да има шанс да получи документи.
В неделя сутринта тя се обръща към минаваща сирийка и
пита „Как е опашката?“
„Проклета да е опашката“, изсъсква жената, преди да
отмине нататък.
БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.