Сирия – последният отбранителен вал на Москва

Дойче веле

Протест срещу Путин и Асад в Ню Йорк. Снимка: нпр

Имам спомен от сирийското пристанище Тартус. Типично
средиземноморско градче – мръсновато, но хубавичко, с плаж и
крайбрежна улица. В началото на 70-те там изградиха
товаро-разтоварен пункт за нуждите на съветския, после и на
руския флот. Дори в разгара на Студената война той не играеше
кой знае каква роля в противопоставянето между СССР и САЩ.
Защото като присъствие в Средиземно море съветските
военноморски сили, дори в разцвета на своята мощ, не можеха да
се мерят с Шести американски флот, дислоциран в региона.

Разширяване на руското присъствие в Сирия

Днес Тартус се появи във водещите международни новини.
Защото се множат доказателствата (неофициални засега), че там не
само има руски военнослужещи, но и че те стават повече с всеки
изминат ден. Изявленията на външното министерство и на
президентската администрация не го потвърждават официално, но са
съвсем прозрачен сигнал: да, Русия изпрати войници и офицери в
Сирия и е готова да се сражава решително за режима на Башар
Асад.

Военната техника се превозва през Босфора на открити палуби
– Москва явно няма особено желание да крие този факт. Нещо
повече, ако ситуацията в Сирия поне относително се стабилизира,
Русия най-вероятно ще получи шанс сериозно да разшири военното
си присъствие в страната. Причините трябва да търсим в събитията
от последните години.

„Днес – Дамаск, утре – Москва“

„Арабската пролет“ и най-вече свалянето на режима на Муамар
Кадафи в Либия бяха възприети от Кремъл като голяма смяна на
режимите в Близкия изток, зад която стои Вашингтон. Крахът на
либийския полковник съвпадна по време с тогавашните протести в
Москва. Руското ръководство сметна, че трябва дейно да се бори с
тази тенденция.

За Владимир Путин Сирия на Асад има значение не само и не
толкова като военен съюзник, клиент на руския военнопромишлен
комплекс (и едното, и другото впрочем е истина), а главно като
символичен последен рубеж на отбраната срещу американската
политика. В Сирия Кремъл брани не само Асад, но и принципа за
суверенитет в класическото му разбиране от началото на 20-и век
– като право на правителствата да правят с гражданите си,
каквото пожелаят.

След разпадането на Югославия и балканските
войни през 90-те Москва гледа вече скептично на новите принципи
в международното право, например „задължението да защитаваш“.
То предполага, че суверенитетът не е само привилегия, но и
задължение на държавата да брани своите граждани и да не изполва
насилие спрямо тях. Руското ръководство винаги е виждало в тази
постановка инструмент, чрез който Западът и на първо място САЩ
сменят неугодните за тях политически режими. „Щом днес е Дамаск,
утре ще е Москва“ – така ще резюмираме същността на сирийската
и по-широко погледнато, близкоизточната политика на Кремъл.

Личните сметки с Обама

Москва гради цялата си стратегия върху противопоставянето
срещу Вашингтон. Зле прикриваното презрение на Владимир Путин
към Барак Обама проличава тук с пълна сила. Обама остави на
произвола на съдбата свой съюзник, бившия египетски президент
Хосни Мубарак – и ето, руският лидер ще брани всеотдайно Башар
Асад. Обама не дръзва да разшири военната кампания срещу
„Ислямска държава“ – и ето, Путин праща морски пехотинци и тежка
техника да мачкат сирийската опозиция от всички бои,
включително ИД.

„Ако искате, Русия е готова да ви помогне в борбата с
радикалните ислямисти. Мълчите си, а? Значи вие, американците,
всъщност не го искате!“ – това е посланието на Путин до
американците, а покрай тях и до арабите, иранците и израелците.

Вашингтон разочарова, Москва очарова

Белият дом действа предпазливо и на този фон решителността
на Путин, необременен от парламентарен, медиен и граждански
контрол, цели да направи впечатление на страните от региона.
Много от тях през последните години видимо бяха разочаровани от
политиката на Белия дом. Чрез бързото сближаване с Египет,
формално все още основен съюзник на САЩ в арабския свят, и с
Иран, очакващ вдигане на санкциите с активния принос на Москва,
Русия се мъчи да се закрепи на позициите, изненадващо изоставени
от американците.

Колкото са по-силни тези нови позиции, толкова са повече
според Кремъл аргументите в диалога с Америка, толкова по-често
американският президент (днешният и бъдещият) ще говори, че
подкрепата на Русия е от значение във връзка с иранския въпрос,
сирийския въпрос, израелско-палестинския въпрос. Това вдига
рейтинга на Путин в страната му и му дава възможност за пазарлък
с Вашингтон. Най-малкото, по повод споменатата вече Украйна или
пък санкциите.

Логично е да предположим, че активното участие на руски
военни в сирийската гражданска война увеличава опасността от
ислямистки терор в самата Русия и срещу нейни обекти и граждани
в цял свят. Кремъл обаче явно смята този риск за не твърде голям
в сравнение с потенциалните стратегически изгоди. Друг проблем
ще се очертае, ако руските военни започнат – пази боже – да
дават жертви.

От гледище на обикновените хора, Сирия не е Украйна, където
„трябва да браним руснаците“, а по-скоро Афганистан от 80-те –
една далечна страна, където в крайна сметка „няма какво да
правим“. Точно затова морските пехотинци от Севастопол надали ще
участват масово в битките. Поне засега.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.