Устойчивостта на перонизма

Маурисио Макри пред паметника на Перон. Снимка: нотас

Ако не можеш да ги победиш, присъедини се към тях. Такова,
изглежда, е мисленето на Маурисио Макри. На 8 октомври той откри
статуя на Хуан Перон – армейския полковник, който даде името си
на продължаващото да доминира политическо движение в Аржентина
повече от 4 десетилетия след смъртта на неговия основател.

Забележителното в тази церемония бе, че Макри е единственият от
тримата главни кандидати за президент, който не е перонист.
За Аржентина се оказва трудно да живее без перонизма.
Перонисти спечелиха девет и загубиха само два от всички
президентски избори след 1946 г., в които им бе разрешено да се
състезават. Те управляват през последните 12 години начело с
президентката Кристина Фернандес де Киршнер (от 2007 г.) и с
покойния й съпруг преди това. Кандидатът на г-жа Киршнер –
Даниел Сиоли, води в предизборните анкети, а Макри изостава от
него с около 10 процентни пункта.
Перонизмът е по-скоро запазена марка, отколкото партия.
Неговата официална структура се нарича Хустисиалистка партия
(ХП). Доколкото той изобщо има идеология, тя е неясна смес от
национализъм и лейбъризъм, която намира израз в основополагащите
„три знамена“ на ХП – политически суверенитет, икономическа
независимост и социална справедливост.

Това не е пречило на президентите перонисти да се люшкат
между радикално противоположни политики. Самият Перон, когато
беше на власт между 1946 и 1955 г., си спечели трайната
признателност на аржентинските работници, след като им повиши
заплатите и им разреши платен отпуск. Но той помогна и на
индустриалците. Създаде коалиция от работнически синдикати,
консервативни провинциални политически босове и
националистически настроени армейски офицери. Това бе
най-близкото нещо до фашизма – от корпоративен, средиземноморски
вид, а не от германски, което е било наблюдавано някога в
Латинска Америка. Преизбран през 1973 г. след изгнание във
франкистка Испания, Перон толерираше насилието като политическа
тактика, което допринесе за новия срив на демокрацията и доведе
до кървавата военна диктатура, установена през 1976 г.

През 1990-те години друг перонист – Карлос Менем – пое
твърде различен курс, отваряйки икономиката, приватизирайки
държавни компании и съюзявайки Аржентина със САЩ. Но след него
двамата Киршнер се върнаха към икономически национализъм и почти
самодостатъчност, и въведоха социални помощи за хората, които
загубиха работните си места след икономическия срив в Аржентина
през 2001 г.

Вместо идеи, перонизмът по-скоро въплъщава траен комплекс от
политически емоции и практики. „Масите не мислят, масите
чувстват и имат повече или по-малко интуитивни и организирани
реакции. Кой произвежда техните реакции? Техните лидери“, обяви
Перон през 1951 г.

Втората му съпруга – Евита Дуарте, докосна сърцата на
масите. А госпожа Фернандес се оказа достойна следовница: тя
безогледно търсеше популярност, отлагайки неизбежното
икономическо затягане на коланите, като експлоатираше факта, че
остана вдовица, и като се асоциира с папа Франциск – аржентинец,
който също има перонистки корени.

Политологът Серхио Беренщайн смята, че днешният перонизъм е
„политическа концепция – идеята за властта като самоцел“. Той
наподобява мексиканската (непрекъснато управляваща)
Институционно-революционна партия (ПРИ) или бразилската Партия
на демократичното движение (ПМДБ) – неизменният балансьор на
властта в Бразилия. Начинът, кой който перонизмът упражнява
властта в Аржентина, се характеризира със силен лидер и с
контрол над улицата. Почти всички перонистки президенти
съсредоточават властта в ръцете си, без да допускат вътрешни
съперници.

Даниел Сиоли – губернаторът на провинция Буенос Айрес, често
трябва да се подчинява с неохота, за да запази подкрепата на
президентката Фернандес. Никой обаче няма да се изненада, ако
той скъса с нея и с редица от нейните политики, ако се добере до
Каса Росада (Розовия дом) – президентския дворец.

Непристъпното лидерство, заедно с идеологическите люшкания,
допринасят за прочутата аржентинска политическа и икономическа
нестабилност. Това води и до растяща политическа фрагментация на
перонизма. Вече на четвърти поредни избори се явяват двама или
трима перонистки кандидати. И ако това не е създавало проблем,
то донякъде се дължи и на факта, че историческите съперници на
перонизма – радикалите, почти са изчезнали (от политическата
сцена), но най-вече на това, че двамата Киршнер имаха добрия
късмет да управляват, когато високите световни цени на
аржентинските селскостопански продукти доведоха до бърз
икономически растеж, растящи заплати и скок на потреблението от
средната класа.

Сега обаче икономиката буксува. Който и да спечели изборите,
ще трябва да девалвира (националната валута – песото) и да
реже субсидиите. Сиоли изглежда на една ръка от 40 процента и
до преднина от 10 процентни пункта, от които се нуждае, за да
избегне балотаж. Той е фаворитът, но среща трудности в
привличането на средната класа, която разлюби г-жа Фернандес.
Макри може да има шанс, само ако ако „открадне“ гласове от
третия кандидат – дисидента перонист Серхио Маса. Каса Росада,
изглежда, остава достоен паметник на основателя на
най-многоликото политическо движение.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.