СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Раждане“ на Ян Моа – как нежеланото дете се превръща в писател

Ян Моа

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

Романът на Ян Моа е колосална книга, както по броя на своите страници така и по амбициозния си замисъл. Авторът ни разказва как е дошъл на бял свят в семейство, което не го иска. Героят му се ражда и веднага се превръща в изкупителна жертва. Той описва процеса, в който едно дете може да се превърне в писател, неговите наставници и неговите вдъхновения. Ян Моа повдига въпроса, който предхожда всички други – този за раждането и родството. Според него, ние не се раждаме само веднъж, а животът е по-скоро вечно прераждане. Тук виждаме, всичко, което прави Ян Моа такъв талант – темите, които обича и които преплита в работата си: детството, лудостта, провинцията, мистиката, юдаизма и християнството.

„Раждане“ е преклонение пред литературата. То включва глави, в които авторът се опитва да пародира стилистиката на класици като Стендал, Уилям Фокнър, Андре Жид, Жорж Батай, Шарл Пеги и Брайън Джоунс. Този весел, сериозен, метафизичен и озадачаващ автопортрет беше селектиран едновременно за „Гонкур“, „Рьонодо“, Prix Médiciss и Prix Décembre. Оформлението на поредицата е дело на Дамян Дамянов, анимационните филми към всяка книга са по сценарий и режисура на Райна Атанасова.Следва откъс в превод на Тома Георгиев и Владимир Сунгарски.

„Скъпи родители, Не знаейки какво друго да правя, освен да си проваля живота, решавам да ви го върна, понеже именно вие, според това, което се говори, сте ми го дали. Сигурен съм, че мълвата е вярна: притежавам вашите черти. Бих могъл да бъда великолепно създание или безчестно чудовище, но положението е много по-лошо: притежавам чертите ви. Усмихвам се като вас, плача по същия начин като вас и когато смърдя, то е с вашата смрад. Не земята е тази, която не лъже, Барес май е говорил каквото му падне, а е генетиката. Всичко, което правя, казвам, обявявам, тихо и имплицитно, е цитат от вас. Вътре във вас съм като в затвор. Обсебили сте ме като нечестив дух.
Следователно съм осъден на някаква форма на незначителност. Не искам да бъда ваш посмъртен близнак. Виждам ясно в себе си: вас ви виждам, вас. Не сме дошли на земята, за да приличаме на собствените си родители. Повече не искам нищо от вас, като започнем с любовта ви и приключим с парите ви. Във всеки случай, вие не обичате никого и сте стиснати. Изгорих всички снимки (най-вече от ваканциите), върху които позирах като окаян глупак до вашите мръснишки мутри. Аз съм само, така изглежда, изкуствен спътник в орбита около вас, около къщата ви, около колата ви, около градината ви, около мангизите ви.
Когато ви се подчинявах (позволете ми да заговоря в минало време), се презирах. Когато се бунтувах, се презирах още повече, защото това беше подчинение наопаки. В това леко прогнило човечество, изградено от огромни региони от торна вода, истинският прогрес би бил изобретяването на нови родители, на родители, които не се предават по кръвен път. Предполага се, че сте над мен, но абсолютно нищо не познавате. Не мога да ви поставя нито един въпрос за безкрайните пространства, нито за транссубстанциалността, нито за Паскал, нито за нищо. Вие сте глупаци. Изненадан съм, че от своя страна вие никога не сте се замисляли да сторите същото като мен: да пратите съществуването в съблекалнята. Да се оттеглите с поклон. Макар и това навярно да не би имало кой знае каква полза: вие вече сте мъртви, наистина мъртви, от много време насам. Не го ли знаехте? Съжалявам, че ви уведомявам за това.
Не знам почти нищо. Противно ми е да умра неук. Нямах времето да чета повече, да пътувам повече. Поне знам достатъчно добре това, което знам. Ако още притежавах вкуса към знанието, може би щях да остана още няколко години сред вас, но това е немислимо за мен (само споменаването на тази хипотеза ме кара да повърна). Светът ще диша по-добре без мен. Като изчезна, ще бъда заменен от друг някъде в Шанхай, в Бамако – градове, които за мен завинаги ще си останат само имена. Места върху карта. Всички тези градове, които потенциално ме очакваха…
Не си тръгвам само заради вас – бъдете спокойни. Не бих искал да ви правя подобен подарък. Тръгвам си, защото има неща в живота, които не ми изглеждат приемливи. Изтребването на стада говеда, когато се открие вирус например, е една от причините за решението ми. Както и понятието „тийнейджърска криза”, в каквато не отричам, че може би се намирам – не изключвам хипотезата, че може би бих могъл да бъда щастлив и дори луд от щастие, когато стана на 23 или 27 години, но нямам силата да чакам, за да установя това. Не бих могъл да гледам черни приливи, хепатити, които вероятно щях да получа, разпространяването на ядреното оръжие, изсичането на горите в Амазония…
Човечеството не е много красиво. Погледнете хората по улиците. Мутрите, които имат. Мултимутри. Гримасничещите им гримаси. Предпочитам книгите! Защото вътре в тях има Бог, скрит някъде, умален, сгърчен, свит на хармоника. Хората, които минават, излагат пред погледа тлъста грозота, голяма грознота, филии грозотии. Те са непоносимо реални. Това, което годините ще са издълбали по тези ужасни лица. И върху вашите, очевидно. Стряскащо. Мръсни, отвратителни стойки. Преживях твърде много празни съботни пладнета в стаята си, докато пушех, защото ми забранявахте да пуша. Цялата тази лайняна купчина от часове без стил и очертания, голи, неврастенически дни. Цялата тази диария на провала, чудовищните самоти. Грозна грозота на човешкия свят.
В хотелите, в които закуската е включена… Спомням си. В момента на шведската маса. Ценно сведение за горчивата човешка лайнарщина. Туристи по джапанки, огладнели повече на свой ред, огладнели на квадрат, защото е безплатно, изгладнели и до последната си молекула. Яростни по отношение на стомаха, кудкудякайки от безплатността, обзети от апетит през всичките си пори, още по-изгладнели. Начаса се втурват, шпионирайки съседа си, немец, превърнал се във враг. Смъртен враг. Врага на закуската. Някога бе имало Вердюн, а сега ето я шведската маса в хотел „Алабама”, Сицилия. Разтревожени са, че провизиите, все пак натрупани в такова количество, че да задоволят за хиляда години три пекински населения, почват да липсват. Правят си букети от наденици. Маратон в посока на омлета, като грабват пътьом кисело млекце и два банана, пада бухта, няма време да бъде вдигната: пристигнал е суджукът, сирене, което по никакъв начин не трябва да бъде изпуснато. Местно сирене, което трябва да бъде опитано на всяка цена.
Биха искали да са по-гладни, отколкото са. Апетитът им – уви – е не толкова безкраен, колкото е безплатността на ястията. Те дъвчат, проверявайки с мрачен поглед да не би натрупаните провизии да започнат да намаляват твърде много. Други, различни от тях, противници, конкуренти, тук е цялата драма, притежават същия глад, дори допълнителен глад, нечестен глад. Може би сред тях, сред другите състезатели, някои са мамели, като са се погрижили да не вечерят снощи, за да си вземат вечерята тази сутрин, успоредно с легалната закуска. Всичко това е твърде много за понасяне, всико това кара крехките хора да напускат света. Този вид състезание, този вид поведение накланя везните ми към решението да изчезна.
Мечтаех да стана писател, не го крия от вас. Всъщност, опитах се да го скрия, но вие се постарахте да унищожите чрез огън основната част от корпуса ми без да пропуснете да прочетете най-поучителните пасажи на приятелите си по време на вечеря, сеанси по четене, насичани от ужасни смехове. Така и така нямаше да успея. Франц-Андре ще успее повече от мен. Добре сторихте, като ме унижавахте така. Накрая аз самият щях да унищожа всичко това. Това бяха автобиографични писания, а животът ми не струва и пукната пара. Глупаците (почти винаги) крещят: „Животът ми е цял роман”. Моят ще е едва-едва новела. Просто епитаф.
От годината на раждането си, 1952, притежавам нула точка нула спомени. Това е година без памет – и това е нещо, спестена ми е болка. 1952 г. изгоря завинаги.
От 1955 г. започвам да имам спомени. Лопатка, кофичка, плаж. Меланомиално слънце, пльоснало се на голите ми рамене. Някъде във вашите гадни, яркочервени албуми има снимки, които ме показват обезумял пред безкрайни сини вълни. Окичен съм с хидроцефален каскет – бих искал да разбера (но това вече няма абсолютно никакво значение) дали сте се погрижили да ме намажете със слънчев крем, преди да ме изложите на цялата тази смърт. Ако не е такъв случаят, пак щях да си замина; точно в този миг, аз, бедният глупак, щях да чакам да ме удари ракът, и то без да имам никаква представа за това. Щастив будала, пляскащ по пясъка си, построяващ отново замъка си, тичащ във водата, за да се изпикае коварно. Всичко това се развива в Сен-Рафаел, град, в който всичко изглежда ухилено: хората, ухилени, до един опипват/пипат/докосват дини. Пъпеши. Цял град пъпешопипци. Хората прекарваха времето си в залепяне на носове о големи плодове. Веднъж озовал се в чинията, пъпешът започваше да го раздава предател: хората се възмущаваха. („Безвкусен! Не е хубав!”) Прекарвахте цели часове, бедни стари глупендери такива, в това пъпешесто разочарование:
– Не е възможно.
– И все пак имам усет за пъпешите.
– Има нещо странно.
– Повече няма да ходим при тях.
– Бях ти казала да не го купуваме оттам. Слагат разни неща. Ароматизатори. Продукти.
На идната сутрин се връщахте при пъпешите, тъпаци такива. С подозрителен поглед. Пъпешът беше станал ваш враг. Повдигахте го с навирени, разширени ноздри. Хвърляхте подозрителните си погледи наоколо. Пазарът: събрание на подушвачи. Конгрес на специалистите. Пъпеш във всяка ръка, правосъдие и везни. Проверявахте за последно. Тъпото слънце печеше. Там, по ония краища, то може само това. Плачех по една или друга причина. Това не смущаваше братята ми. Това ви вбесяваше.
– Не може ли да си затвори човката тоя идиот! Сега тъкмо избираме пъпеш!
Всички тези сцени се развиваха под сини небеса. Неподвижни. Морето отзад, зелено, далечно, беше мачкано от вълни. Трябваше да търпя местния акцент. Срамежливо го наричаха южняшки акцент, но това беше пирует. Беше акцент на тъпанари. Не трябва да се търси теле под просташкия вол. Това е идиотски акцент.
Този живот, да, вие ми го дадохте (добронамерено, убеден съм) и не знам какво да правя с него. Ако изключим, че не искам да правя с него това, което правите вие. Единствено в това съм убеден. И тази моя убеденост е много силна. Тате, ти мен много си ме удрял. Много си ме бил. Много си ме разгембвал. Много си ме мъчил. Много ужас си сял. Много си изсипвал юмруците си (два огромни уханни пъпеша като от гранит) в лицето ми. Всички деца, братята ми, сестра ми, те умоляваха със сълзи на очи. Никой не беше пощаден. Ние всички повече или по-малко бяхме на твоята мерна линия. Имаше пяна по устата. Ти викаше. Накрая винаги отнасяхме шамари. Най-лошото, което можехме да поискаме от теб, бе твоята закрила. Това беше нещо (да пазиш децата си), което ти не само че не разбираше, но не го и допускаше. Изглеждаше ти порногафско. Ние, децата, бяхме не деца, не твои деца, а твои наемници, твои васали. Ние всички имахме шевове; знаеш това. И все пак го отричаш. Мръсник. Още малко и направо ще те оплача – но (и то заради тебе) аз не знам повече от теб какво е емпатия.
Всичко, което правехме, като дишането, примерно, се превръщаше в обида. Живеехме, това значеше, че те обиждаме лично. Вървяхме в треволяка в градината? Тъпчехме твоята трева. Най-тежкото престъпление. През нощта не можех да спя от теб. Чаках да дойдеш в стаята ми, най-сетне да ме удариш, за да мога да се почувствам облекчен: ударите вече не бяха пред мен, а зад мен. Това освобождаване беше безценно.
Всеки път когато ти ме измъкваше от топлото ми легло, за да ме биеш и да ме хвърлиш в мазето, семейното ни мазе, което смърди на пикан вятър и на отрова за плъхове. Сънувах кошмари от тебе и още те виждам в кошмарите си, гадняр такъв, виждам те ясно, нахилен с приятелите ти, гневен към синовете ти, сладострастен към дъщеря ти (ти би си легнал с нея, нямам доказателство, че такова нещо не се е случвало). На идната сутрин ти започваше отново. Дебнеше ме с едрите си юмруци си още от закуска. За да ми шибнеш един (братята ми бяха повече щадени), че и два. Това раздвижва артериите, както казваше ти тогава.
– Кръвта се движи по-добре през деня така!
Понякога по пътя на връщане от училището ти ме изкарваше от колата (под претекста, че съм изкарал лоша оценка по математика), извиваше ми ръката зад гърба, сякаш за да ми я счупиш. И ми правеше патерички. Патеричките са едно много странно мъчение (впрочем е много рядко възрастни да ги правят на деца: обикновено децата си правят патерички едно на друго): опатериченият не знае повече дали да се смее или да плаче. Сигурно се засяга някакъв нерв. Нерв, разположен между комичното и трагичното. И хоп един удар с коляно в нерва в бедрата. После бая куцах. Останалата част от пътя я изминавах пеша (няколко километра), куцайки.
Животът не е съставен от камък, нито от стъкло, нито от пясък, нито от вода: той просто, съвсем просто е съставен от вятър и ви уверявам, че с вятър човек не може да осъществи нищо наистина интересно, освен ако не е античен бог (Еол, струва ми се?). нищо, освен да духа, да въздиша – а всъщност е трябвало да вдъхва. Но вдъхновението не ме пожела или пък може би не съм съумял да си послужа с него, няма как да разберем. Исках (освен това да стана писател) да бъда китарист, но ми попречихте да се сдобия с китара. Иначе щяхте да ме изгоните през вратата. Наистина ще мина през вратата, но онази, голямата, истинската врата, единствената. Уникалната.
В крайна сметка животът, и сега, когато съм навършил 19, мога да дам много свидетелства за това, не е мечта: кошмар е. И все пак, точно в мига, в който довършвам това изречение, красиво момиче на мои години минава под прозорците ми (като че ли е испанка, може би италианка), всъщност под вашите прозорци, защото тези прозорци са ваши, наистина ваши, оставям ви ги, отстъпвам ви ги. Завинаги.
Момичетата май не ме харваха: там, където отивам сега, аз съм този, който във всеки случай няма да хареса тях. Там, където отивам, там, където съм вече (там, където може би трябваше да остана и където, ако това изобщо има смисъл, винаги съм бил въпреки привидностите) любовта определено няма никакво значение поради простата причина, че от нея там няма никакъв смисъл. Именно любовта разваля всичко по тази земя, която напускам със сърце, което нито е тежко, нито леко, понеже не мисля, че вие някога сте съумели да ми направите сърце.
Да, любовта си остава проблем. Получаваме много от нея – или недостатъчно. Никога не си е на мястото. Когато най-сетне ни се струва, че имаме право да я получим, ето че тя побягва (с все сила) под носа ни, за да се прикачи към някой друг. Свят без любов навярно е възможен, но не и човек без любов. Отивам си, защото нямам никакво доказателство, че Бог съществува, нещо, което не ме тревожи наистина, но най-вече защото ми се струва, че любовта съществува така, както съществуват дъгите: виртуално, фалшиво – оптическа измама. (Химикалката ми протича, изплъзва ми се, вече почти няма мастило: странно, тази химикалка е резюмето на целия ми живот – разлигавен, изплъзващ се, пресъхнал.)
Момичетата явно не ме харесваха, не, и все пак навярно не съм толкова грозен, колкото ви харесваше да ми повтаряте. Грозотата е нещо, което вие в известен смисъл ми вменихте така, както се преподава урок за нещо, урок по география. Направихте ме грозен чрез думите си, чрез жестовете си, чрез намеренията си. Вие накарахте грозотата да проникне в мен; никога не сме красиви, никога повече не сме красиви, след като веднъж сме били убедени в грозотата си. Красив е онзи, който притежава увереността, че е красив. Грозен е този, който се възприема за грозен. Необратимо е. След това човек никога няма да може да достигне до красотата. Цял един континент се изплъзва. Недостъпна звезда. Тогава всичко става прекалено късно, прекалено трудно, прекалено далечно, прекалено уморително.
Уморен съм. Аз съм само на 19, а това е възрастта на старец. Действително това е възрастта на старец, определена по мащаба на моя живот, понеже деветнадесетте ми години, които би трябвало да са възрастта на начало, са възрастта на моя край. Вие ме състарихте, изхабихте ме, победихте ме. Тръгвам си победен. В този свят, който наричат голям, но който аз възприех като безкрайно малък, все по-тесен, все по-миниатюрен, аз, изглежда, съм познал само една победа. Да: една или две – на тенис на маса срещу сина на семейство Вейо.
Бих могъл да си отида, като ви оставя с чиста съвест, така че да продължите да спите сладко-сладко върху подплатените си дълги възглавници („подплатени”, каква грозна дума, която обаче ви отива много добре, обобщава ви съвършено). Желая да пукясате и, вярвайте, желая това с всичките си сили и с известно количество омраза, която не бихте могли и да си въобразите. Вие не сте хора, на които, без да ги познавам, дори бих стиснал ръка. Само като си помисля, че съм ви прегръщал, и започва да ми се повдига, но тъй като миризмата на повръщано ме отвращава повече от миризмата на смърт, избрах решението, което вече познавате, четейки това писмо, писмо, което не пиша наистина, понеже избрах, пост мортем, да ви се изплюя в лицето. Тук спирам с обидите: да ги продължа би удължило живота ми и това, наистина, не бих понесъл.
Знайте, че ако изключим концерта на „Мъди уотърс” преди три години, на който ме заведохте, без да знаете, че това ще бъде единственото просветление в живота ми (и по време на който вие се отегчавахте като разложили се нутрии), нямаше да съм щастлив и в един-единствен ден на тази земя. Знам, че раят не съществува. Освен изцяло черната земя, вече няма как да опозная нищо наистина вълнуващо; нуждая се от покой – тотален покой. Търся спокойствието. Спокойствие за дълги времена, вечен сън. Ако срещна Жедеон някъде в нощта, се надявам, че той ще има да ми довери повече неща, отколкото по времето (което сега изглежда нереално и почти напълно сбъркано), когато и той, и аз бяхме живи.
Хайде, чао! Всичко, което ще последва, ще се случва без мен (както обикновено, в крайна сметка). Предайте на братята и сестра ми извиненията ми, много поздрави и пожелания и други идиотии.

Бяхте ми дали живот: връщам ви го.
Фредо.
(„Фредерик-Анж”, който носи зле това име, което винаги е смятал за глупаво)”.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.