Полша и европейският символизъм

Русия в глобалната политика

Разпятието в полския Сейм. Снимка: конкордат

Убедителната победа в полските парламентарни избори,
спечелена от консервативната (традиционалистка според някои)
партия „Право и справедливост“, предизвика доста емоции.
Загриженост в Берлин например. Там помнят, че в средата на
миналото десетилетие, когато лидерът на ПиС Ярослав Качински бе
премиер, Варшава не криеше колко бдително следи германците, с
охота припомняйки миналото. Видният либерален мислител от
Великобритания Тимоти Гартън Аш подхвърли, че популисткият и
антиевропейски (от негово гледище) уклон на Варшава е особено
опасен днес, когато източно от Полша е израснала „агресивна
Русия“, а на запад – Германия, претоварена с нови и нови
належащи задачи. Най-убедените противници на Полша плашат с
„орбанизация“ на страната (т.е. че ще поеме по пътя на Унгария,
поставяща под съмнение европейските догми), ако не и с
„путинизация“…

На фона на тази нервност в Европа Русия реагира с учудващо
безразличие. Основания за радост естествено нямаме. Качински и
съратниците му не крият, че виждат в Русия зловредна империя, а
самият партиен лидер май е убеден, че през 2010 г. брат му Лех е
станал жертва не на съдбовни обстоятелства, а на руски заговор.
Спокойствието ни пък идва оттам, че украинската криза премаза
като валяк полско-руските отношения и практически няма накъде
повече те да бъдат влошени.

Размразяването от края на първото и началото на второто
десетилетие от века безвъзвратно отмина. А фактът, че
консерваторите още по-шумно и упорито от либералите настояват за
голямо военно присъствие на НАТО и САЩ на полска земя, не
променя същността на нещата. Първо, днешните тенденции сочат, че
това присъствие ще се засилва. Второ, специфичната репутация на
ПиС може да въздейства по-скоро като възпиращ фактор за
големите натовски страни, които вземат решенията. Така или
иначе, в двустранните връзки едва ли се очакват новини.

Доколко ще се трансформира общият европейски контекст, щом
ПиС поеме отново властта? Полша потвърди стабилността на
тенденцията към движение надясно, очертал се вече в много страни
от ЕС. Полският завой е по-важен от промените в други държави,
тъй като през последните години Варшава се нареди сред
влиятелните европейски столици; с цялото уважение към унгарците
– не е като Будапеща.

Не само защото страната е голяма за европейските мащаби.
Полша е основната „история на успеха“, стожер не само за Източна
Европа, но и за цялото идейно скеле на новата европейска
интеграция (след Студената война). Както и по-рано, Полша бе
символ на страна, станала жертва на великодържавни интриги и
сговори, а след това – на съпротива срещу чуждо влияние
(обобщавам тук популярните представи, без да търся нюанси). От
1989 г. страната олицетворява възраждането на Източна Европа,
новото й сливане в едно цяло с културно-историческата й люлка.
Западноевропейците виждаха тук един вид морално „изкупление“
заради минали грехове пред малките нации, неведнъж предавани от
грандовете.

Полша постигна доста неща в структурните преобразования от
1990-те и 2000-те, затова икономическите неуредици, разтърсващи
Европа, й се отразяват по-леко в сравнение с много други. А
изместването на центъра на политическата тежест в рамките на ЕС,
обусловено от най-различни процеси, превърна Полша и в
политически играч от тежка категория. Варшава не успя да застане
в първата редица (там впрочем днес няма други, освен Германия),
но в по-задната вече всъщност стои наред с Париж и Лондон, дори
може би изпреварва Рим и Мадрид.

Тази йерархия безспорно е твърде условна и зависи от
конюнктурата. Украинската криза например рязко вдигна
значимостта на Полша като „фронтова“ държава, а бежанският поток
обърна вниманието в южна посока. При все това съществуването на
полския фактор в Европа е трудно оспоримо, с което не могат да
се похвалят много други уважавани и жънещи успехи страни.
На този фон деснотрадиционалисткият уклон на Варшава
означава повече, отколкото просто смяна на властта в една от
страните. Европейският съюз среща най-сериозни системни
предизвикателства и главното сред тях е ситуацията с бежанците.

Събитията от тази есен откроиха сериозна пукнатина между
западната и източната част от континента (както лятото и Гърция
демонстрираха разцеплението между Севера и Юга) – разногласия по
въпроса как да се чертае курсът на ЕС в новите условия. Бурните
обвинения към Централна и Източна Европа, че „не са дорасли“ да
схванат що е истинска солидарност, не засрамиха тази част от
континента и тя не се хвърли да приема предписаните квоти.

Полското правителство, приключващо мандата си, гледаше крайно
неодобрително на берлинско-брюкселските нововъведения в тази
сфера, но не тръгна срещу тях. Новият кабинет най-вероятно ще
избере далеч по-ярко изразена позиция по въпроса. Така ще поеме
лидерството в недоволната група страни, чакащи някой да даде
тон. И ще влезе в клинч с Германия, настояваща (макар и с далеч
по-малко плам) за повече щедрост.

При всяко положение полските промени са поредният етап в
процеса на дълбоката европейска трансформация, развиващ се пред
очите ни.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.