„Приятелят на Кафка“ на Миро Гавран – писателят, Макс Брод и жените

Представяме книгите от проекта „Мислещата литература, социалната, културната и човешката отговорност на писането“ на издателство „Парадокс“, спечелил подкрепата на програма Creative Europe на Европейската комисия

През 2012 г. издателство „Парадокс“ публикува интригуващия роман на Миро Гавран „Йоан Кръстител“ – силно емоционална, страстна книга, която беше истински успех сред българските читатели. Като цяло, за творчеството на Миро Гавран могат да се изкажат много ласкателства. Негови творби са преведени на тридесет и пет езика, а той е получил около двадесет престижни литературни и театрални награди, включително European Time International Literary Award за най-добър централноевропейски писател на годината на Европейското движение в Загреб, за изключителния принос за насърчаване на европейските ценности в областта на културата.

Последният му роман, „Приятелят на Кафка“, бе отличен през 2012 г. с наградата на Хърватската академия на науките и изкуствата за литература и е номиниран за Международната награда за литература IMPAC Dublin за 2013 г. И тъй като Гавран има своите читатели в България, те вероятно очакват с нетърпение следващата дълбоко хуманна и универсална работа на този майстор на словото.
„Приятелят на Кафка“ разказва силно емоционална история за приятелството между Франц Кафка и Макс Брод и за жените, които определят съдбата им. Любовта и европейската литература са постоянно преплетени в живота на чувствителните герои. Началото на 20-ти век е описано повече от убедително, а биографиите на най-известните герои представят интерпретацията на Гавран. Според критиците „Приятелят на Кафка“ увенчава творчеството на Гавран към днешна дата, силно произведение на изкуството под формата на кратък роман, внимателно проектиран за модерния читател. Факти от биографиите на двама изключителни европейски интелектуалци от 20 век са дават основата за обсъждане на вечните литературни въпроси като приятелството и любовта, и изобразяват определен период от историята. Следва откъс в превод от хърватски на Валентина Седефчева.

Беше рожденият ден на най-малката сестра на Франц Отил. Къщата беше пълна с роднини и приятели.
Макс свиреше на пианото, а младата рожденичка пееше. Нямаше слух, нито добър глас. За щастие беше наясно с това и след третата песен каза:
-Мама има хубав глас, нека тя изпее нещо.
-Отил, скъпа, знаеш, че никога не съм пяла пред толкова хора – отвърна Юлия.
-Моля те, мамо, направи го заради мен – упорстваше момичето.
-И аз с радост бих ви чул – каза Макс.
-Ако се запъна, ще продължиш да свириш, сякаш нищо не е станало – отвърна Юлия.
-Можете да разчитате на мен – увери я Макс с усмивка и добави: – Знаете ли това?
Започна да свири лирическия мотив от оперетата Веселите любовници. Юлия утвърдително кимна с глава, знаеше думите на популярната мелодия.
Едва започна да пее и всички в гостната замълчаха. Имаше изключително топъл глас, който прилягаше на чувствената песен.
Макс беше истински възхитен. Неговото изпълнение дискретно следваше интерпретацията на Юлия.
Въпреки таланта си, гледаше Макс като опора, от която зависи нейният провал или успех пред събралата се публика.
На няколко пъти Макс леко се привеждаше към нея, за да й покаже, че цени пеенето й.
Усмихнаха се един на друг по начин, който изразяваше взаимната им подкрепа.
За първи път си даде сметка, че тази жена има красиви очи, хубав врат, бяла кожа и грациозни движения. Не виждаше пред себе си само майката на най-добрия си приятел, но и привлекателна жена, която заслужава внимание.
Топлият й плътен глас го обгърна. Стори му се, че пее само за него и че в залата са само те двамата.
Потръпна, щом осъзна, колко хубаво му беше в този момент.

Беше неделният обяд у семейство Кафка. Докато слугинята се опитваше да освободи място на масата, за да постави чиниите със супа, неволно бутна солницата на пода. За щастие не се счупи.
– Невнимателна глупачка, за това ли ти плащам?! Един обяд не можеш да сервираш! Непохватна крава! – разкрещя се Херман на жената, не можейки да сдържи гнева си. Франц изплашено се сви на стола си, като че той беше виновен за изненадващия инцидент.
Макс сведе поглед.
Юлия се престори, че нищо не се е случило.
Този обяд беше с горчив вкус.

В съня си Макс виждаше шията на Юлия, очите ѝ и нейната усмивка.
Чу прекрасния ѝ глас.
Опита се да засвири на пианото с идеята да акомпанира на пеенето ѝ, но пръстите му останаха неподвижни.
С ужас разбра, че ръцете му са тежки като олово и не го слушат. Беше като завързан, безпомощен. Струваше му се, че го наблюдават десетки чифта очи, свидетелстващи за  неговото нещастие.
Събуди се облян в пот.
Почувства се неудобно от това, че в съня му се появи Юлия.
Не искаше да мисли за нея, но не можеше да заповядва на мислите си.
Едва на зазоряване отново заспа.

В началото на втори курс Макс се премести от родителите си в един малък апартамент. Беше много щастлив, защото никой нямаше да го прекъсва, докато пише или композира.
Но продължи да се отбива в бащиния си дома на обяд един път или два пъти седмично.
-Трябва да благодариш на Бог, че имаш баща, който знае какво е да си студент и какво означава да пишеш. Аз нямам този късмет – с горчивина в гласа Франц размишляваше върху самостоятелността на приятеля си.
-А ако все пак се опиташ да разговаряш с тях за това? – предложи му Макс.
-Защо?! За да ми се подиграе, както толкова пъти досега? За него моето писане е загуба на време и нищо повече. Освен това, ако се изнеса от къщи, няма да може всеки ден да ми показва колко съм жалък и окаян в неговите очи. Няма да може да ми напомня, че той ме изхранва и че не съм способен на самостоятелен живот. Той е управител на затвор, който всеки ден трябва да вижда своите затворници, за да бъде сигурен, че никой от тях не е избягал.

Тези дни Франц беше в особено лошо настроение. Не му беше до разговори. Избягваше хората от страх да не му причинят болка.
Когато някой от студентите разказваше някаква шега, която разсмиваше всички, лицето на Франц оставаше неподвижно.
Макс чувстваше, че с приятеля му става нещо странно, но не беше в състояние да отгатне причината за това.

Макс беше на неделния обяд у Кафка. Беше цялото семейство.
Обядваха в невероятна тишина. Дори шумният Херман не изпитваше нужда да говори.
Макс чувстваше, че нещо не е наред. Опитите му да поведе по-сериозен разговор не намираха плодоносна почва.
Във въздуха се носеше напрежение. Не можеше да си го обясни.
Когато Франц отиде до стаята си, за да потърси книгата на Толстой, драмата, за която предишния ден студентите бяха разговаряли, Херман с поверителен тих глас каза на Макс:
– Трябва да разговаряме, но Франц да не разбере. Можеш ли утре след занятията да дойдеш в канцеларията?
Макс утвърдително кимна с глава.
Миг след това в стаята се върна Франц.
-Това е книгата – произнесе кратко, подавайки я на Макс.

В понеделник надвечер Макс пристигна в кафявата разнебитена сграда, където се помещаваше канцеларията на търговското предприятие на Кафка.
Тук го очакваха Херман и Юлия.
Двамата им служители тъкмо си тръгваха от мястото, от което се ръководеше работата на малкото търговско царство.
По загрижените лица на родителите на своя най-добър приятел предположи, че истинско нещастие ги е накарало да му определят тази тайнствена среща.
Херман едва дочака вторият служител да си вземе довиждане с тях и да затвори вратата, за да заговори:

-Не е добре Макс, не е добре. Нуждаем се от помощта ти. Много сме притеснени.
Вместо да обясни, Херман се обърна към жена си и каза:
-Покажи му онова!
Юлия извади от чантата си лист хартия и го подаде на Макс.
-Преписах това със собствената си ръка, докато Франц беше във Факултета. Текстът беше в чекмеджето на бюрото му заедно с десетина разказа… но … това не е разказ.
Забеляза, че се чувства неудобно, защото беше ровила из книжата на сина си без негово позволение.
Макс взе листа и зачете наум.  „Има ли по-жалко създание от човека? Живее с ясното съзнание за своята незначителност и по никакъв начин не може да влияе върху началото на живота си, нито върху обстоятелствата, които ще го ръководят. Не може да избере дори мястото на раждането си, нито семейството, което ще го формира, нито пола, чрез който да се реализира в брачната общност. Това клето създание, наречено човек, само по един начин може да се доближи до своя Създател: като вземе решение за своя край. Самоубийството в нашето празно съществуване е единственият божествен жест, чрез който си осигуряваме освобождаване от нежеланите окови и същевременно се извисяваме до нивото на този, който ни е дарил живота.“
Макс продължи да чете депресивния текст, който обезценяваше човешкото съществуване като нежелан дар, а самоубийството възвеличаваше като единствената постъпка достойна за възхищение. Последното изречение носеше злокобно послание:
„Може би нежеланият дар трябва да бъде върнат на дарителя.“
Когато свърши да чете, без да каже нищо, погледна загриженото лице на Юлия, а после сериозния Херман.
– Показахме го и на доктора. Каза, че никак не е безобидно. Това е ясно предвестие… че може да се самоубие – произнесе със сух глас Херман.
– Попита има ли синът ни приятели, има ли си момиче, какво обича, какво не обича, дали някой не го е обидил наскоро. Казахме му, че сте неразделни, ти си му единственият истински приятел, единственият човек, чието мнение уважава. Докторът мисли, че само ти можеш да му помогнеш… Ако изключим членовете на семейството – с треперещ глас каза Юлия.
– Имам толкова работа. Само това ми липсваше. Бог ми даде три дъщери и един син, въпреки че предпочитам да имам една дъщеря и трима синове. Той е моят наследник, той трябва да продължи рода, да ме дари с внуци, които ще носят моята фамилия. Вместо това той за самоубийство бръщолеви. Ако не беше единственият ми син… Ядосан съм му и изплашен. Бабата на Юлия си отиде от този свят по същия начин… Отне си живота – каза почти разгневен Херман.
Юлия сведе поглед.
Изглеждаше сякаш обвинява жена си за това, което ставаше със сина му.
– Готов съм да помогна. Кажете какво и всичко ще направя. Знаете колко държа на Франц – искрено каза смутеният младеж.
– Докторът, наш приятел, на никого няма нищо да каже, и теб те молим да запазиш тайната. Ще е срамно и за него, и за семейството ни, ако се разбере… Докторът смята, че е нужно Франц да бъде под всекидневен, един вид, надзор, за да се знае какво мисли, какво чувства. Трябва да се съобщава за всичко, което би подсказало промяна в настроението и поведението му. Проблемът е само в това, че в последните години той почти не разговаря с нас, напълно се затвори в своя свят. Ти си единственият, който може да достигне до него. Затова си помислихме, че ти … виж, тук нашите чиновници всяка сряда в края на работното време предават всички книжа на Юлия за ревизия. Юлия ги проверява от пет до седем следобед. Чиновниците си тръгват към шест. Ще бъде добре, ако идваш по това време, в сряда, и разказваш на Юлия какво става с Франц, а тя ще предава впечатленията ти на доктора. Аз не мога да съм тук, понеже всяка сряда вечер имам събрание на градските търговци… А и да не е това, толкова работа имам, че не мога да смогна да се занимавам и с глупостите на Франц. Ако забележиш нещо съмнително в поведението му, не чакай до сряда… Ще платя добре на доктора, надявам се, че така всичко ще бъде под контрол – представи му плана си Херман.
– Той е толкова чувствителен, толкова вглъбен в себе си – добави Юлия.
– Ти и семейството ти сте виновни за това. Разглезени книголюбци, разводнихте ми кръвта – с оттенък на несдържан гняв произнесе своето обвинение Херман.
– Можете да разчитате на мен – каза Макс, само за да прекрати Хермановия изблик на възмущение към съпругата му.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.