СофияПловдивВарнаБургасРусе

Добрият, лошият и злият… Ердоган

Ердоган говори пред привърженици в Диарбекир. Снимка: заман

Едва ли някой се съмнява, че предстоящите в неделя
избори в Турция се отнасят по-скоро до президента, отколкото до
парламента, независимо, че задачата им е да определят състава на
новото Велико национално събрание на Турция. Противоречивата
личност на Реджеп Тайип Ердоган е стиснала в здрава хватка
властовите лостове от президентството, а сянката му е надвиснала
над държавните институции. Свикнал да командва без възражения
по време на 12-годишното си управление, белязано от възходи и
спадове, първо като премиер (2003-2014), а след това и като
президент на страната (от 2014 г.), сега Ердоган прави всичко
възможно, за да не дели властта.

Неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР)
управлява сама Турция от 2002 г., но на изборите на 7 юни т.г.
за първи път изгуби парламентарното си мнозинство. Това наложи
водене на преговори за съставяне на коалиционно правителство,
които не доведоха до резултат. Коренните идеологически различия
между останалите партии, влезли в парламента – кемалистка,
националистическа и прокюрдска, също не оставиха голяма почва за
маневриране и така се стигна до предстоящия на 1 ноември вот.

През годините си във властта Ердоган беше одобряван и
порицаван, хвален и хулен, обичан и мразен. Изкачването му за
първи път на власт даде началото на реформи, свързани с
разширяване на човешките и малцинствени права и хармонизиране на
демократичните норми със стандартите на Европейския съюз.

Европейските лидери се надпреварваха да го хвалят и да сочат
Турция като модел за мюсюлманска демокрация. Страната се
превърна в ключов дипломатически посредник в района на Близкия
изток. При неговото управление турската икономика отбеляза
главозамайващо развитие – среден годишен растеж на БВП от пет на
сто, разширяване на пазара на турските стоки и трикратно
увеличение на износа, реазлизиране на важни инфраструктурни
проекти.

„Добрият“ Ердоган обаче бързо започна да показва
опърничавия си характер и да се отклонява от европейския курс,
който и без друго не изглеждаше, че води към пълноправно
членство. Франция, Гърция и Кипър бяха членките на ЕС, които
най-ясно изразяваха съпротивата си срещу присъединяването на
мюсюлманска Турция към предимно християнския блок. Ердоган
започна да печели точки от твърдата си реторика, често пъти
насочена срещу „лицемерието“ на съюзниците на Турция от ЕС и
САЩ.

Арабската пролет даде на турския лидер нова сцена да се
развихри – той бе посрещан като „рок звезда“ от боготворящи го
тълпи в Близкия изток, но ентусиазмът бързо се охлади на фона на
събитията, последвали протестите в арабските страни.

Самата Турция през лятото на 2013 г. стана сцена на
безпрецедентни протести, обхванали цялата страна. В края на май
турската полиция се намеси със сълзотоворен газ и водни струи,
за да разтури палатков лагер в истанбулския парк Гези на стотици
екоактивисти, които протестираха срещу планове за разрушаване
на парка. Провокирани от полицейското насилие, протестите
постепенно прераснаха в грандиозни демонстрации срещу
управлението на Ердоган. Загинаха осем души, а 8000 бяха ранени.

Само месеци по-късно, през декември 2013 г., имиджът на
премиера понесе нов удар – съмнения за корупция, които излязоха
наяве при две полицейски акции, засегнали вътрешното обкръжение
на Ердоган. Правителството отхвърли разследването като заговор,
целящ свалянето му от власт, организиран от внедрени в
държавните структури последователи на ислямския проповедник
Фетхуллах Гюлен. Скандалът не попречи на Ердоган да спечели
първите преки президентски избори в страната през 2014 г. и даде
началото на безмилостна борба срещу общността на Гюлен в
полицията, правосъдието и медиите.

Като президент Ердоган стана още по-докачлив към
критичните гласове – почти ежедневно медиите съобщават за
граждани, известни личности и журналисти, преследвани по силата
на рядко използван в миналото закон, забраняващ обиди към
президента. Най-новият случай – две деца на 12 и 13 години бяха
пратени на съд в Диарбекир по дело за обида на държавния глава
за това, че скъсали негов плакат, за да предадат хартията за
вторични суровини.

Така Ердоган затвърди имиджа си на авторитарен лидер,
будещ страх сред собствените си граждани. Скорошно проучване на
турската социологическа агенция Гезиджи показа, че почти 70 на
сто от турците се страхуват от президента.

Анкетите преди предсрочните избори не предвещават
промяна спрямо предишния вот през юни в позициите на четирите
главни политически сили. Това означава, че на ПСР няма да е
никак лесно да си осигури желаното парламентарно мнозинство, за
да не угасне напълно надеждата на Ердоган за въвеждане на
президентска или полупрезидентска система на управление в
страната. Самият той изглежда вярва, че на практика вече има
всички произлизащи от това правомощия, но би желал да
„легализира“ своя статут. „Който иска да го приема, който иска –
не, системата на управление на Турция вече се е променила.
Това, което сега трябва да се направи, е това положение де факто
да бъде утвърдено и де юре с една нова конституция,“ заяви през
август държавният глава.

Допълнителна спънка пред аспирациите на президента обаче
са кюрдите. През годините си на власт ПСР значително разшири
правата на това най-голямо етническо малцинство в страната,
потъпквани от предишните правителства. Връхната точка беше
започването на мирни преговори с Кюрдската работническа партия
(ПКК) от турската държава, която някога осъждаше всеки, изпуснал
се да сложи думата „сайън“ (букв. „уважаем“, но по-близко по
смисъл до „господин“ в българския, бел.ред.) пред името на
лидера на кюрдските бунтовници Абдуллах Йоджалан, изтърпяващ
доживотна присъда затвор в Турция. Това доведе до процес на
изтегляне на бойците в Северен Ирак и двугодишно прекратяване на
огъня между ПКК и турските сили за сигурност.

По ирония на съдбата именно кюрдите изиграха главната
роля в отнемането на парламентарното мнозинство на ПСР на
изборите през юни. Голяма част от кюрдските избиратели оттеглиха
подкрепата си от ПСР, пренасочвайки я към прокюрдската
Демократична партия на народите (ДПН) и осигуриха по този начин
влизането за първи път на кюрдска партия в Меджлиса въпреки
високия изборен праг от 10 процента. Така, макар че през 2002 г.
дойде на власт с по-ниска подкрепа от тази, която събра на 7
юни, ПСР не успя да получи достатъчно депутатски места, за да
формира самостоятелно правителство, тъй като част от креслата й
бяха отнети от ДПН.

През изминалите месеци в периода между двата вота Турция
претърпя големи сътресения. Насилието на ПКК бе подновено в
страната и бяха извършени редица нападения, включително двойният
самоубийствен атентат в Анкара на 10 октомври,
най-кръвопролитният терористичен акт в историята на Турция,
който отне живота на над сто души. Макар и досега никой да не е
поел отговорност за атаката, следите сочат към джихадистите от
„Ислямска държава“, както и при предишно нападение – в град
Суруч, Югоизточна Турция, на 20 юли. И в двата случая мишена на
атаките бяха прокюрдски активисти. На фона на насилието Анкара
засили борбата както срещу „Ислямска държава“, така и срещу ПКК,
извършвайки въздушни удари срещу позиции на кюрдските
бунтовници в Турция и Ирак и присъединявайки се към борбата на
международната коалиция, оглавена от САЩ, срещу джихадистите.

Остава неизвестно в каква степен тази обстановка ще се
отрази на предстоящия вот. Несъмнено обаче турските избиратели
ще гласуват не толкова за бъдещото разпределение на депутатските
кресла, колкото за ролята, която тези избори ще определят на
настоящия държавен глава. За и против еднопартийното управление
на ПСР (равносилно на еднолично управление на Ердоган), за и
против въвеждането на президентска система в Турция, за и против
продължаването на авторитарния курс, за и против заглушаването
на критиците, за и против съдебното преследване на дисиденти –
това са само част от въпросите, чиито отговори Турция чака от
урните.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.