Защо няма съчувствие към нас? Питат оцелели в други атентати след скръбта за Париж

Когато Париж бе атакуван от терористи, светът се обедини в
изблик на скръб в социалните мрежи. Но хората, оцелели в кланета
на други места – от Бейрут до Белград и Найроби, искат да
знаят: Къде беше скръбта, когато нас ни нападнаха?


ДПА

След нападение с нож в Ерусалим. Снимка: от тв екрана

На фона на всички френски трибагреници на профилните снимки
във Фейсбук, на знаците на мира с формата на Айфеловата кула и
изблиците на скръб след терористичната атака в Париж миналия
петък, хората в различни и отдалечени едно от друго кътчета на
света започват бавно да придобиват смелост, за да зададат
въпроса:

„Ами ние?“

Парижките атентати, при които бяха убити 129 души,
отбелязват те, бяха извършени само ден след бомбеното нападение
в Бейрут, взело 43 жертви, и няколко месеца след атаката в
кенийски университет, когато загинаха около 159 души – а това са
само част от зверствата през 2015 г.

Къде бяха специалните профили във Фейсбук? питат жертвите.
Защо не са могли оцелелите в Бейрут да се обозначат във Фейсбук,
че са в безопасност? Къде е било глобалното възмущение?
„Ливан бе в траур, когато бе извършена атаката в Париж“,
каза Али Термос, който загубил роднина при атентата от 12
ноември. „Видяхме пълно пренебрежение от страна на световните
медии към случилото се в Ливан.“

Фатима, жителка на бейрутския квартал Бурдж ал Бараджне,
където избухна взривът, каза пред ДПА, че също се чувства
забравена.

„Това показа ясно, че Западът не го е грижа за невинните
жертви в Ливан след това престъпление … бащи, майки и малки
деца бяха убити в южното предградие на Бейрут, за Бога, и никой
не го беше грижа дори на следващия ден“, извика тя.

Много хора казват, че изпитват болката на французите, но
искат да знаят защо останалият свят не е проявил интерес и към
тяхната болка. Други, които са пострадали от военни действия на
Франция, казват, че няма как да не изпитват известно злорадство.
В Сърбия някои порицаха остро публичните прояви на
съчувствие и ги определиха като модно неуважение към загиналите
сърби при бомбардировките на НАТО през 1999 г., в които Франция
участваше.

В сръбските социални мрежи придоби популярност изображение,
в чиято горна част се вижда снимка на оживения трафик в Париж, а
под нея – на изравнена със земята сграда някъде в Сърбия. И
двете снимки са с дата 1999 г.

„Молете се за Сърбия – не видяхме това през 1999 г.“,
гласеше друга популярна публикация. Тя бе придружена със снимка
на Милица Ракич, 3-годишно момиченце, убито от бомба на НАТО,
което я превърна в символ на невинните жертви.

Марко Ковачевич, 40-годишен монтьор от Белград, каза, че
осъжда убийството на невинни хора.
„Не мразя състраданието, но се възмущавам, че целият свят
сега съчувства на Франция, но никой не палеше свещи, нито пееше
песни, когато бомбите убиваха нашите деца“, заяви той.

„Омразата към състраданието“ не е нещо необичайно, смята
белградският психолог Кристина Брайович-Цар. „Хората, които се
смятат за жертви на неправда, често се състезават за
състрадание“, каза тя. „Например виждаме в придобили популярност
публикации да се изтъква фактът, че Париж не е бил единствената
мишена на терористите в последно време.“

Но мнозина от онези, които се чувстват забравени, казват, че
негодуват не защото завиждат на вниманието към Франция. Те се
питат защо светът няма такава енергия, че да го е грижа за
всички.

„Виждаме, че вниманието се съсредоточава върху сирийските
бежанци, а същевременно хиляди хора от Африка южно от Сахара са
блокирани пред вратите на Европа“, каза Иса Диау, жител на
Гамбия. „Такава политика не помага за изкореняване на бедността,
особено сред младите.“

Други смятат, че липсата на внимание към бедствия, които не
са пряко свързани с Европа, е просто част от системата.
„Европейските медии са продукт на Запада и затова са силно
евроцентрични. Африка никога не би могла да получи такова
медийно внимание от европейската преса, ако нещо подобно на
събитията в Париж се бе случило в Африка. Дори геноцидът в
Руанда не привлече чак такова внимание“, каза Силвестър
Одион-Акхаине, преподавател в Лагоския държавен университет.

Но други казват, че не могат да погледнат на това
философски. Смятат, че всичко е просто студена, суха статистика,
като например 147 – първоначалният брой на загиналите при
атентата от април в Кения. „147 загинали, но говорите само за
Париж! Не виждам кенийския флаг на профилните ви снимки!“, пише
във Фейсбук Абдулахи Башир.

Нигерийският коментатор Джаафар Джаафар е на сходно мнение.
„Въпреки че сърцето ми е с Франция заради снощните терористични
атаки, при които загинаха най-малко 120 души, не ми остава
друго, освен да порицая неблагоразумието на Фейсбук за липсата
на съчувствие към Нигерия, след като приблизително 15 хиляди
нигерийци са убити от терористите за последните осем години при
атентати по всяко време на денонощието.“

Има и такива, които твърдят, че Париж заслужава внимание,
защото докато светът е свикнал с насилието на някои места,
атентат срещу Града на светлините все още е в състояние да
потресе всекиго. „В Бейрут и преди е имало подобни нападения. За
това хората не обърнаха особено внимание. Интересуваше ги
по-голямата картина, че терористите се прицелват в Европа“, каза
Патрик Фадел, банков чиновник.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.