СофияПловдивВарнаБургасРусе

За фактите и коментарите – четиво за журналисти и обикновени читатели

Вестници, вестници. Снимка: e-vestnik

Английският журналист Чарлз Престуич Скот е бил 50 години главен редактор на в. „Гардиън”. И за 100-годишнината на вестника е написал прочуто есе, в което се съдържат следните исторически за журналистиката думи, превърнали се в мото и принцип на модерния демократичен печат: „Коментарите са свободни, но фактите са свещени” (виж тук). Това е казано през 1921 година.

Разделянето на новините от коментарите в професионалния печат започва от началото на миналия век. Вестниците постепенно се оформят според това правило – на първа страница са само новини, изчистени от коментари и мнения, на вътрешни страници има оформени секции само с мнения, коментари и редакционни коментари, подписани с името на вестника (бел. ред. – у нас читатели често се чудят защо някой коментар е подписан с името на изданието, според тях авторът се криел, ето тук е обяснено значението на „редакционен”).

Качествените вестници си личат по това, че не смесват фактите в новините с мнения на редактора или репортера. И също така, че не цензурират и не изопачават фактите, което в първия момент не може да се разбере, ако читателят не съпостави с други източници.

Дълги години през втората половина на 20 век, в условията на тоталитарен режим, в българския печат имаше смесване на коментарите с новините. Българските вестници на първите си страници съдържаха уводни статии, освен новини, а новините се пишеха с много коментарни елементи, или като проблемни статии.

Българският печат започна да наподобява професионалния демократичен печат след 1990 г. И любопитното е, че първият вестник, който беше построен по този професионален начин през пролетта на 1990 г., стана вестник „Дума”, бившият орган на ЦК на БКП „Работническо дело”. Първата му страница (с малки изключения, коментарна колонка понякога), беше с новини, а вътре бяха отделени секции за коментари и мнения. Във време на избухнала остра политическа борба вестникът се мъчеше, колкото може, да спазва отделяне на новините от коментара. Появилият се алтернативен вестник „Демокрация” пък започна като огледало на тоталитарния печат до момента – агресивни коментарни текстове от първа страница и т. н., насочени срещу идеологическия враг. Но партийните вестници отмряха, като временно явление.

Постепенно всички всекидневници си подредиха страниците с новини отделно и коментарите отделно. Един добре професионално построен вестник беше например „Континент”, голям формат А2, във време, когато всички вестници станаха таблоидни А3 (като „24 часа” и „Труд”) и поддържаше баланс на различни мнения, отделени от професионално написаните новини. И може би поради това беше с по-нисък тираж, но с една твърда, по-интелигентна читателска аудитория. И когато издателите го обърнаха в малък формат и направиха „по-атрактивен”, вестникът изгуби тиража си наполовина и скоропостижно почина.

И днес вестниците у нас имат професионално разделяне на новини и коментари на отделни страници и секции. Някои като в. „Труд” по традиция си поддържат коментарна колонка на първа страница. Но такива подробности вече нямат голямо значение, защото днес вестниците у нас са със затихващи функции. И причината не е само интернет, спадът на тиражите им е катастрофален, в сравнение с някои европейски страни. Българските вестници затънаха толкова поради дълги години цензириран подбор и изопочаване на фактите, явни политически обслужващи кампании, пиар публикации в услуга на политическия и бизнес т. нар. елит. И в момента някои всекидневници приличат на стенвестници от ранния комунизъм, които громят „идеологическия враг”, в сегашния случай – враговете на Бойко Борисов.

В интернет сега се появиха множество новинарски сайтове, които цензурират и изкривяват фактите, и пишат новини с елементи на коментар и оценка. А имат претенции за информационни агенции и т. н. помпозни наименования. Едно важно уточнение – има голяма разлика между новинарски сайт или агенция и коментарно-аналитичен сайт. Например e-vestnik и др. няколко подобни сайтове са коментарно-аналитични. Ние не публикуванме новини, а само статии, анализи, мнения, коментари, интервюта, репортажи и др. Все едно сме само коментарната секция на един вестник. Всеки читател може да избере една или друга такава секция. Но издание с претенции за информационна агенция или новинарски сайт, или телевизия, всекидневник, е съвсем друго нещо.

Вестник „Ню Йорк Таймс” е един от флагманите на модерния професионален печат. Трети по продажби в САЩ, с около 1,5 млн. тираж (в интернет не е от най-посещаваните, защото е със заплащане, без пари съдържанието му се вижда само частично).
Вестникът е образец за професионализъм, разделение на новините от коментарите. И неотдавна, след поредното масово убийство с огнестрелно оръжие в САЩ, вестникът по изключение излезе със свой коментар на първа страница в подкрепа на въвеждане на повече ограничения за притежаване на оръжия (виж го тук).

Това е дало повод на известния журналист и носител на наградата “Пулицър” Дейвид К. Шиплър, който е бивш редактор в „Ню Йорк Таймс”, да изрази в блога си своето недоволство и да опише принципите на разделение на новините от коментара, да обясни какво е коментар, какво анализ и как трябва да се пишат новини.
Полезно четиво и за журналисти, и за читатели.


За смесването на мнението с новината


Дейвид К. Шиплър

Дейвид К. Шиплър. Снимка: личен блог

Вестник “Ню Йорк Таймс” наруши една забележителна традиция днес, когато публикува редакционна статия (мнение) на първа страница, в горната част, на място, което е запазено за факти и анализи, а не за мнения (виж тук). Това беше грешка и съм готов да се обзаложа, че не съм единственият бишв или настоящ журналист от вестника, който се надява тя да не се повтори отново.

„Таймс” е една от американските новинарски организации, които поддържат висока стена между новините и редакционните коментари (мнения). Това е особена американска практика, която не е се среща дори сред другите демокрации. За съжаление тя е ерозирала, най вече заради работата на “Фокс нюз” (бел. ред. – най-гледаната щатска телевизия), която зацапва голяма част от репортерската работа с политика.

MSNBC (бел. ред. – друга основна щатска телевизия), някои радиостанции, както и по-малки вестници също позволяват новинарските истории да бъдат смесвани с едностранчиви възгледи, докато “Вашингтон пост”, “Лос Анджелис Таймс”, “Ню Йорк Таймс” и някои други все още се придържат към принципа, който ние – живеещите в новинарските стаи – наричахме преди десетилетия “разделението на църквата от държавата”.

Репортерите са толкова ревностни за това разделение, че стаята на новинарите можеше да се изпълни с недоволно мърморене, когато някой редактор от пишещите редакционните статии се смъкне от неговия пиедестал на 10-ия етаж (в предишната сграда на вестника) до нюзрума на 3-ия етаж, за да разбере от мен или от другите журналисти (бел. ред. – новинарите) какво всъщност се случва навън. Ние разговаряхме с него, но гледахме да не се вслушваме в това, което той казва, нито да обръщаме внимание на каквото и да е, написано от него по темата, която ние отразяваме.

Знам, че фанатиците на една или друга страна по някой въпрос ще си правят майтап с това, защото си мислят, че вестникът е предубеден към тях. Но на нас, репортерите, ни беше категорично забранено да вкарваме в новинарските статии нашите лични мнения, а редакторите ни имаха достатъчно силен нюх, за да надушат и най-малките опити да сторим това, които биваха премахвани веднага с едно движение на молива или курсора на клавиатурата.

Да, да, може да се спори, че няма такова нещо като обективност, че определянето на това кое е новина, избора на хора за интервю, решението коя история и какъв контекст да се включи в статия и т. н., са субективен избор, който се влияе от репортерските и редакторските познания, мироглед и ценностна система.

Но самосъзнанието и дисциплината на интелекта са отговорите на тези проблеми. Най-добрите ми колеги и аз силно вярвахме, че нашата задача не е да кажем на читателите какво да мислят, а да им кажем какво се е случило,  може би защо се е случило, но никога дали би трябвало да се случи. Не мисля, че някой отваря вестника, само за да разбере какво предлагам да се направи, а по-скоро да разбере какво съм открил по темата. Да дадеш на всяка от страните в един спор възможност да представи най-добрия си аргумент, беше оценката за качеството на статията и обикновено се радвахме най-много на някое писмо на читател, в което ни обвинява, че сме подкрепяли мнение, срещу което всъщност сме били от самото начало. Когато ни атакуваха и от двете страни, че сме подкрепили противника им, това също подкрепяше нашия дух.

Веднъж протестирах остро срещу висшестоящ редактор относно негова позиция по дадена тема, като му казах, че трябва да остави личното си мнение вкъщи, а не да го носи със себе си във вестника. Позицията ми надделя, защото “Таймс” непрекъснато се самокоригираше, не винаги, но почти винаги. Вестникът има вътрешен жирокомпас, който обикновено показва вярната посока, дори и когато е имало отклонение от нея.

В последните години, вече като читател, забелязах някои пукнатини в тази стена на разделението между мнението и новината.

Новината е това, което се е случило.

Анализът е защо се е случило или какви може да са последиците.

Редакционното мнение е дали това е трябвало да се случи и какво би могло да се направи за него.

Първите две – новината и анализът – имат място на новинарските страници. Редакционните мнения трябва да са на страниците, които са за тях и за т. нар. оп-ед (бел. ред. – съкратено от opposite the editorial page – обратно, срещуположно на редационната страница – това са лични коментари и мнения, обикновено публикувани на съседната страница на редакционните мнения). Разбира се, трябва да се отчете и това, че Интернет и електронните комуникации направиха новините малко остарели, докато бъдат отпечатани и така анализите и разследванията станаха по-забележими. За съжаление, тук-там и някое мнение се прокрадва от време на време в новинарските страници, тъй като днешните редактори позагубиха нюха си.

Днес, когато “Таймс” пуска на първа страница редакционна позиция за стриктен контрол върху оръжията (макар и ясно обозначена като такава), това не служи за никаква цел, освен да подкопае стария аргумент на вестника, че разделя новините от мненията. Какво ще кажат сега репортерите на хората, които се съмняват, че изобщо има такова разделение? Не ми се иска да съм на работа във вестника в този момент, за да оборвам подобни съмнения.
Аз лично съм съгласен с всичко, което пише в редакционната статия за оръжията и обикновено намирам тези статии на страницата за редакционни статии (където ѝ е мястото) за написани интересно и интелигентно, и с убедителни аргументи. Но тази статия не беше сред най-добрите. Не даде нови аргументи, не предложи нови факти и използва речник на крайностите. Със сигурност не е убедила никого в нищо.
Оръжията са бич. Но такава беше и войната в Ирак. И глобалното затопляне. И ендемичната бедност, която обезсилва САЩ. И расовия фанатизъм, който е объркал обществото ни. И Доналд  Тръмп – един демагог с диктаторски импулси. Дали редколегията ще узурпира първа страница за всички тези каузи?

Преди няколко години, отделът за мнения и коментари отне от читателите една от най-добрите неделни секции изобщо в журнализма, известна като “Преглед на седмицата”, която беше пълна с анализи на важни събития от кореспонденти и външни автори от цял свят. Това не бяха мнения, а солидни материали, провокиращи мислите изследвания, които отиваха далеч от заглавията. Аз обичах да пиша за тази секция.
Но откак тази секция беше предадена от новинарския отдел на отдела за мнения и коментари и беше преименувана на “Прегледът”, тя изостави новините в полза на есета, мнения и анализи, които пропускаха целта толкова често, колкото и я уцелваха. Писал съм няколко пъти за новата секция и ми беше приятно да го правя. Но като читател, често съм разочарован от нея: от време на време някоя вдъхновяваща статия сред досадни колумнисти и външни автори не е достатъчна за статуса на “Таймс”.

Странно, но много американци изглежда искат да им се казва как да мислят. Те гледат “Фокс нюз” и четат сайтове, в които няма нищо друго, освен мнения.

Голям проблем имаха студентите, на които преподавах през 2003 г. в колежа „Дартмът”, когато ги карах да се въздържат от изразяване на мнение, докато не овладеят на високо ниво фактите от случаи, свързани с граждански свободи. Повечето, но не всички, не можеха да си наложат преди всичко да определят и обозначат проблема, а и да оставят  настрана личните си възгледи в интерес на академичните изследвания. Ако четете университетските вестници, ще видите, че са пълни с мнения и много малко новини.

Има място за мненията, разбира се. Вие в момента четете едно от тях.
Но това е като гарнитурата.
Главното ядене трябва да бъде вкусна манджа от смущаващи, противоречиви, вдъхновяващи и объркващи факти, които да позволят на всеки един от вас да мисли, мисли и пак мисли, преди да реши какво мислим ние.

Превод – от блога на Вени Марковски.

Оригиналната статия тук.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.