Нобелова лекция на Светлана Алексиевич: За изгубената битка

Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич. Снимка: от тв екрана

Не съм сама на тази трибуна… Около мен звучат гласове, стотици гласове, те са винаги с мен. Още от детството ми. Живеех на село. Ние, децата, обичахме да играем навън, но вечер сякаш магнит ни привличаше към пейките, на които се събираха пред своите къщи или хати, както ги наричат у нас, уморените жени. Никоя от тях нямаше съпруг, баща, брат, аз не си спомням мъже след войната в нашето село – през Втората световна война в Беларус на фронта или в партизански отряд бе загинал всеки четвърти беларусин. Нашият детски свят след войната беше свят на жени. Най-добре съм запомнила, че жените говореха не за смърт, а за любов. Разказваха как се сбогували последния ден с любимите си, как ги чакали, как още ги чакат. Минаха години, а те ги чакаха: “да се върне, ако ще да е без ръце, без крака, ще го нося на ръце”. Без ръце… без крака… Струва ми се, че аз от дете знаех що е любов…
Ето няколко тъжни мелодии от хора, който чувам.

Първи глас:

“Защо ти трябва да знаеш? Това е много тъжно. Срещнах мъжа си през войната. Бях танкистка. Стигнах до Берлин. Спомням си как стояхме, а той още не ми беше мъж тогава, край Райхстага и ми каза: “Хайде да се оженим. Обичам те.” А на мен ми стана едно обидно след тези думи – цяла война в кал, в прах, в кръв, наоколо само псувни. И му отговарям: “Ти първо ме направи жена: подарявай ми цветя, говори ми нежни думи, ей го, ще се демобилизирам и ще си ушия рокля.” Дори ми се дощя да го зашлевя от обида. Той почувства всичко това, а едната му буза беше изгорена, цялата в белези и гледам: по белезите текат сълзи. “Добре, ще се омъжа за теб.” Казах това… и сама не си повярвах, че го казах… Наоколо сажди, натрошени тухли, с една дума, наоколо война…”

Втори глас:

“Ние живеехме близо до Чернобилската атомна централа. Аз бях сладкарка, лепях пирожки. А мъжът ми беше пожарникар. Тъкмо се бяхме оженили, дори до магазина ходехме, хванати за ръка. В деня, когато избухна реакторът, той беше дежурен. Заминали за повикването по ризи, по домашни дрехи, не им дали никакви специални облекла. Така живеехме… Вие знаете… Цяла нощ гасили пожара и получили дози радиация, несъвместими с живота. На сутринта веднага със самолет ги закараха в Москва. Остра лъчева болест… човек живее само няколко седмици… Моят беше силен, спортист, умря последен. Когато отидох, ми казаха, че лежи в специален бокс, никого не пускат вътре. “Аз го обичам – молех ги. – “Там ги обслужват войници. Къде си тръгнала?” – “Обичам го.” – Придумваха ме: “Това вече не е любим човек, а обект, подлежащ на дезактивиране. Разбираш ли?” А аз едно си повтарях: обичам го, обичам го… Нощем по пожарната стълба се качвах при него… Или молех пазачите, плащах им, за да ме пускат… Не го оставих, до края бях с него… След смъртта му… След няколко месеца родих момиченце, живя само няколко дни. Тя… Толкова я чакахме, а я уби… Тя ме е спасила, поела е целия радиоудар. Толкова мъничка… Мъниченце… Но ги обичах и двамата. Та може ли да убиеш с любов? Защо са едно до друго – любовта и смъртта? Винаги са заедно. Кой ще ми обясни? Пълзя по колене около гроба…”

Трети глас:

“Как за пръв път убих германец… Бях на десет години, партизаните вече ме вземаха на задания. Този германец лежеше ранен… Казаха ми да му взема пистолета, изтичах до него, а германецът се вкопчи в пистолета с две ръце и го задвижи пред лицето ми. Но той не успя да стреля пръв, успях аз…
Не се уплаших, че съм го убил… И през войната не си го спомнях. Наоколо имаше много убити. Учудих се, когато след много години изведнъж този германец се яви в съня ми. Беше неочаквано… Сънят настъпваше, настъпваше… Летя, а той не ме пуска. Ето, издигаш се… Летиш… летиш… Той ме настига и аз падам заедно с него. Сривам се в някаква яма. Или искам да стана… да се надигна… А той не ми дава… Заради него не мога да отлетя…
Един и същи сън… Преследваше ме десетки години…
Не мога да разкажа на сина си този сън. Синът ми беше малък – аз не можех, четях му приказки. Синът ми вече порасна – и пак не мога…”

Флобер е казвал за себе си, че е човек-перо, аз мога да кажа, че съм човек-ухо. Когато вървя по улицата и до мен стигат някакви думи, фрази, възклицания, винаги си мисля: колко романи изчезват безследно във времето. В мрака. Има една част от човешкия живот – разговорната, която ние не успяваме да отвоюваме за литературата. Още не сме я оценили, не сме учудени и не сме възхитени от нея. А мен тя ме е омагьосала и ме е направила своя пленница. Обичам, когато човекът говори… Обичам самотния човешки глас. Това е моята най-голяма любов и страст.
Пътят ми към тази трибуна беше дълъг почти четиридесет години – от човек към човек, от глас към глас. Не мога да кажа, че винаги е бил по силите ми този път – често съм оставала потресена и уплашена от човека, изпитвала съм възторг и отвращение, искало ми се е да забравя чутото, да се върна във времето, когато още съм била в неведение. И неведнъж ми се е доплаквало от радост, задето съм видяла човека прекрасен.
Живях в страна, където от деца ни учеха да умираме. Учеха ни на смърт. Казваха ни, че човекът съществува, за да се даде, за да изгори, за да се пожертва. Учеха ни да обичаме човека с пушка. Ако бях израснала в друга страна, нямаше да мога да измина този път. Злото е безпощадно, трябва да си ваксиниран срещу него. Ние обаче израснахме сред палачи и жертви. Макар че нашите родители живееха в страх и не ни казваха всичко, а най-често нищо не ни казваха, самият въздух на живота ни беше отровен от това. Злото непрекъснато ни дебнеше.

Написала съм пет книги, но имам чувството, че всички те са една книга. Книга за историята на една утопия…
Варлам Шаламов написа: “Аз бях участник в една огромна изгубена битка за действително обновяване на човечеството.” Аз възстановявам историята на тази битка, на нейните победи и поражения. Как са искали да изградят Царството небесно на земята. Рая! Града на слънцето! А се свърши с море от кръв, с милиони погубени човешки животи. Но е било време, когато нито една политическа идея на ХХ век не е била сравнима с комунизма (и с Октомврийската революция като неин символ), не е привличала по-силно и по-ярко западните интелектуалци и хората по целия свят. Реймон Арон е наричал руската революция “опиум за интелектуалци”. Идеята за комунизма е на поне две хиляди години. Ще я намерим у Платон – в ученията за идеалната и правилна държава, у Аристофан – в мечтите за времето, когато “всичко ще стане общо”… У Томас Мор и Томазо Кампанела… По-късно у Сен-Симон, Фурие и Оуен. В руския дух има нещо, което е подтикнало към опит тези блянове да се превърнат в реалност.
Преди двайсет години ние изпратихме “червената” империя с проклятия и сълзи. Днес вече можем да погледнем неотдавнашната история спокойно, като исторически опит. Това е важно, защото споровете за социализма не стихват и до днес. Израсна ново поколение, което има друга картина на света, но доста млади хора отново четат Маркс и Ленин. В руски градове откриват музеи на Сталин, издигат му паметници.
“Червената” империя я няма, а “червеният” човек е останал. Продължава.

Моят баща, той почина неотдавна, до края си беше вярващ комунист. Пазеше своя партиен билет. Аз никога не мога да произнеса думата “совок”, това толкова унизително определение за съветския манталитет – тогава би трябвало да нарека така своя баща, близки, познати хора. Приятели. Те всички са оттам – от социализма. Сред тях има много идеалисти. Романтици. Днес ги наричат другояче – романтици на робството. Роби на утопията. Мисля, че всички те биха могли да изживеят друг живот, но са изживели съветския. Защо? Аз дълго търсих отговора на този въпрос – пропътувах огромната страна, която доскоро се наричаше СССР, записах хиляди ленти. Това беше социализмът и беше просто нашият живот. По зрънца, по трошици събирах историята на “домашния”, на “вътрешния” социализъм. Събирах онова, което живееше в човешката душа. Привличаше ме ей това малко пространство – човекът… единият човек. Всъщност, именно там става всичко.
Веднага след войната Теодор Адорно е бил потресен: “Да се пишат стихове след Освиенцим е варварщина”. Моят учител Алес Адамович, чието име днес искам да назова с благодарност, също смяташе, че е кощунство да се пише проза за кошмарите на ХХ век. Тук не може да се измисля. Истината трябва да се дава такава, каквато е. Нужна е “свръхлитература”. Трябва да говори свидетелят. Можем да си спомним и Ницше с неговите думи, че нито един творец не би издържал реалността. Не би могъл да я повдигне.

Винаги ме е измъчвала мисълта, че истината не се побира в едно сърце, в един ум. Че тя е някак раздробена, че е много, че е различна и е разпиляна из света. Достоевски има една мисъл, че човечеството знае за себе си повече, много повече, отколкото е успяло да запечата в литературата. Какво правя аз? Аз събирам повседневността на чувства, мисли, думи. Събирам живота на своето време. Интересува ме историята на душата. Битът на душата. Онова, което голямата история обикновено пропуска, към което е високомерна. Занимавам се с пропуснатата история. Неведнъж съм чувала, а и сега чувам, че това не е литература, това е документ. А какво е литературата днес? Кой ще отговори на този въпрос? Ние живеем по-бързо от преди. Съдържанието накъсва формата. Чупи я и я променя. Всичко излиза от своите брегове: и музиката, и живописта, та и в документа думата се изтръгва от рамките на документа. Няма граници между факта и измислицата, едното прелива в другото. Дори свидетелят не е безпристрастен. Когато разказва, човекът твори, той се бори с времето като скулптор с мрамора. Той е актьор и творец.
Мен ме интересува малкият човек. Малкият голям човек, така бих го нарекла, защото неговите страдания го уголемяват. В моите книги той сам разказва своята малка история, а заедно със своята история – и голямата. Какво се е случило и се случва с нас, още не е осмислено, трябва да се изговори. Като начало, поне да се изговори. Ние се страхуваме от това, още не сме в състояние да се справим с миналото си. В “Бесове” на Достоевски Шатов казва на Ставрогин, преди да започнат разговора си: “Ние сме две същества и сме се събрали в безпределността… за сетен път в света. Оставете своя тон и говорете с човешки! Поне веднъж заговорете с човешки глас.”

Приблизително така започват разговорите ми с моите герои. Разбира се, човек говори от своето време, той не може да говори от никъдето! Но да си проправиш път към човешката душа е трудно, тя тъне в боклука на суеверията на века, на неговите пристрастия и измами. На телевизията и на вестниците.
Искаше ми се да взема няколко страници от моите дневници, за да покажа как се движеше времето… как умираше идеята… Как аз вървях по нейните следи…

1980 – 1985 г.

Пиша книга за войната… Защо за войната ли? Защото ние сме военни хора – или сме воювали, или сме се готвили за война. Ако се взре човек, всички ние мислим като военни. Вкъщи, навън. Ето защо у нас човешкият живот струва толкова евтино. Всичко е като на война.
Започнах със съмнения. Е, още една книга за войната… Защо е нужно?
При едно от журналистическите си пътувания срещнах една жена, през войната е била санитарен инструктор. Разказа ми: през зимата вървели през Ладожкото езеро, противникът забелязал движението и започнал да ги обстрелва. Коне, хора потъвали под леда. Всичко това ставало през нощта и тя, както й се сторило, сграбчила и затеглила към брега ранен човек. “Мъкна го, мокър, гол, мислех, че дрехите му са се свлекли – разказваше тя. – А на брега видях, че съм довлякла огромна ранена моруна. И закрещях такива триетажни псувни – хората страдат, ами зверовете, птиците, рибите – те защо? При друго пътуване чух разказ на санитарна инструкторка от кавалерийски ескадрон как по време на боя тя довлякла в яма от снаряд ранен германец, но че е германец открила вече в ямата, кракът му бил прострелян, кръвта му изтичала. Ами че това е враг! Какво да прави? Там горе загиват нашите момчета! Но тя превързва този германец и продължава да пълзи. Довлича руски войник, той е в безсъзнание, а когато се съвзема, иска да убие германеца, онзи пък, когато се съвзема, грабва автомата и иска да убие руснака. “Удрям единия по муцуната, удрям другия. Краката ни – спомняше си тя – целите в кръв. Кръвта се смеси.”
Това е била война, която аз не съм познавала. Женска война. Не за герои. Не история как едни хора героично са убивали други хора. Запомних женските поплаци: “Вървиш след боя по полето. А те лежат… Всичките млади, толкова красиви. Лежат и гледат към небето. Мъчно ти е и за едните, и за другите.” Ето това “и за едните, и за другите” ми подсказа за какво ще бъде моята книга. За това, че войната е убийство. Така е останало в женската памет. Току-що човекът се е усмихвал, пушел е – и вече го няма. Жените говорят най-много за изчезването, говорят колко бързо на война всичко се превръща в нищо. И човекът, и човешкото време. Да, те самите са молели да ги пратят на фронта, на 17-18 години, но не са искали да убиват. А са били готови да умрат. Да умрат за Родината. От историята думи не се изхвърлят – и за Сталин.
Две години не издадоха книгата, не я издадоха преди перестройката. Преди Горбачов. “След вашата книга никой няма да тръгне да воюва – учеше ме моят цензор. – Вашата война е страшна. Защо в нея няма герои?” Аз не бях търсила герои. Бях писала историята по разказа на незабелязан от никого неин свидетел и участник. Него никой никога не беше го разпитвал. Ние не знаем какво мислят за великите идеи хората, просто хората. Веднага след войната човекът би разказал една война, след десетки години друга, разбира се, у него нещо се променя, защото той подрежда в спомени целия си живот. Целия себе си. Как е живял през тези години, какво е чел, виждал, кого е срещал. В какво вярва. Най-сетне, щастлив ли е или не е щастлив. Документите са живи същества, те се променят заедно с нас…
Но аз съм абсолютно сигурна, че момичета като военните момичета от 41-а година никога вече няма да има. Това е било най-високото време на “червената” идея, дори по-високо от революцията и Ленин. Тяхната Победа и до днес засланя ГУЛаг. Аз безкрайно много обичам тези момичета. Но с тях не можеше да се говори за Сталин, за това как след войната композиции с победители са пътували за Сибир, с хората, които са били по-смели. Останалите са се върнали и са мълчали. Веднъж чух: “Бяхме свободни само през войната. На предната линия.” Нашият главен капитал е страданието. Не нефтът, не газът – страданието. Това е единственото, което постоянно добиваме. През цялото време търся отговор: защо нашите страдания не се конвертират в свобода? Нима са напразни? Прав е бил Чаадаев: Русия е страна без памет, пространство на тоталната амнезия, девствено съзнание за критика и рефлексия.
Великите книги се търкалят в краката ни…

Превод Здравка Петрова

Виж целия текст във в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.