Годишнина на пропуснатия шанс

Вилнюс, 1990 г. Снимка: архив

Беше гледка, която никога няма да забравя. Площад „Манежная“
в Москва – пълен с хора открай докрай. Тълпа се бе струпала и в
началото на ул. „Горки“, днес „Тверская“. По-късно се говореше
за 400 000, дори за половин милион души. Нима е виждала някога
столицата на Русия по-многобройна демонстрация? Може би само
шествието с гигантския трибагреник по „Нови Арбат“ от август
1991 г.

Те хвърлиха ръкавица на империята

На 20 януари 1991 г. обаче никой от тези стотици хиляди не
можеше да си представи, че след 11 месеца Съветският съюз ще
спре да съществува. Хората излязоха на улицата в знак на
солидарност с народа на Литва. Седмица преди това, през нощта
срещу 13 януари, части от вилнюския гарнизон и специалното
подразделение „Алфа“ атакуваха демонстрантите, които бранеха
телевизионната кула в града. От куршумите и под веригите на
бронираните машини загинаха 14 (по други данни, 15) мирни
граждани.

Това бе кулминация в борбата на съветското ръководство
начело с президента Михаил Горбачов, за да бъде запазена в
състава на СССР балтийската страна, провъзгласила през март 1990
г., че си връща независимостта. След щурма на телевизионната
кула се предвиждаше да бъдат арестувани председателят на
литовския парламент Витаутас Ландсбергис и членовете на Сейма.
Но отчаяната съпротива на литовците хвърли в шок политическите
лидери на Съветския съюз. Те не очакваха да има много кръв.

Просъветският преврат в Литва се провали. На нас в Москва
обаче ни се струваше, че „империята отвръща на удара“. В
столицата редовно циркулираха тогава слухове, че в града може да
бъдат пратени танкове и специални части, готови да разпръсват
антисъветски митинги. Толкова по-впечатляваща изглежда
храбростта на стотиците хиляди московчани, събрали се на 20
януари край Манежа (историческа сграда в Москва, б. р.).

„Може ли да се говори на руски във Вилнюс?“

Тогавашните събития остават според мен най-доброто
доказателство, че революцията от 1989-1991 г. не беше борба за
власт по върховете, както смятат сега повечето страдащи от
историческа амнезия хора в Русия, а народно движение, често
изпълнено с идеализъм и алтруистични подбуди.

Днес Литва, Латвия и Естония редовно си поделят челните
места в рейтингите, класиращи „враговете на Русия“. Имам спомен
отпреди над две години, когато двайсетина руски журналисти (също
и от известни московски медии) бяха на посещение във Вилнюс.
След среща с шефа на МВР Линас Линкевичус групата имаше час-два
свободно време. Бях там и някои смутено ме питаха: може ли да
говорим на руски из града?

Столични репортери от епохата на интернет, те разсъждаваха
със същите категории като средния зрител на Първи канал в
провинцията: балтийците мразят руснаците, всякак ги унижават и
напук на Русия дори са влезли в НАТО. Някои колеги даже объркаха
Латвия с Литва и нямаха представа, че в последната изобщо
никога не е имало т. нар. руски въпрос – имаше само „съветски“.

В Латвия и Естония наистина имаше и донейде все още има
проблеми с интеграцията на рускоезичното население. Те обаче не
може да се разглеждат извън контекста на съветската окупация, а
и на днешната политика на Кремъл, често използващ „работата със
сънародниците“ като инструмент за натиск върху Балтика. Руската
държавна пропаганда отдавна е превърнала НАТО в символ на всички
заплахи, идещи откъм Запада. И Кремъл, и руското обществено
мнение се дразнят от това, че днес няма как да вкараш танкове
във Вилнюс или в Рига. А пък много им се ще.

Мъка по съветското псевдовеличие

Както доказа първо антигрузинската, после и антиукраинската
истерия, отношението към постсъветските държави в Русия всъщност
не иде от грижа за руските малцинства (такъв проблем няма нито
в Украйна, нито в Грузия). Няма връзка дори със самото им
излизане от СССР – дължи се, образно казано, на тяхното
„неуважение“ към съветското наследство и към Русия като негова
пазителка.

Хората в Русия категорично отказват да обсъждат каквато и да
било друга версия на събитията от 20-и век, освен съветската.
Не искат нищо да знаят за историята на другите и за техните
жертви. Тази самоизолация от истината е разковничето, за да
бъдат разбрани не само масовите нагласи в Русия, но и решенията,
вземани из най-важните властови коридори в Москва. А съдбата на
нашите сънародници в най-добрия случай е повод за петминутни
закачки с митичните „балтийски фашисти“, изместени впоследствие
от също тъй митичните „бандеровци“. Мъката по съветското
псевдовеличие обединява Русия. Затова мъката е трудно
изкоренима.

Наскоро подреждах своя архив с видеокасети и открих записани
телевизионни предавания от януари 1991 г., включително
излъчваното от Ленинград феноменално популярно „Пето колело“ на
Бела Куркова. Участниците, сред които Анатолий Собчак и Олег
Басилашвили, заклеймяват действията на съветските войски в Литва
и лукавството на Горбачов, зоват за протести и натиск върху
съветското ръководство. „За вашата и нашата свобода“ – тези думи
неведнъж бяха повтаряни тогава в пряк ефир. 13 януари можеше да
стане ден на общата памет за нашата обща съдба, за общата борба
за ново бъдеще. Е, не стана.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.