200 идеи, променили света

Кое прави една голяма идея наистина голяма? През 1953 година британският философ Исая Бърлин публикувал едно прочуто есе, озаглавено „Таралежът и лисицата“, като го кръстил на фрагмент от изгубена басня на древногръцкия поет Архилох: „Лисицата знае множество дребни неща, ала таралежът знае едно голямо.“ Бърлин използвал тази кратка басня като основа за разделянето на най-великите световни мислители и писатели на две категории – лисици и таралежи. Таралежът има една голяма идея и вижда света изцяло през тази единична леща. Бърлин изброява много примери за таралежи, включително философите Платон, Хегел и Ницше, и писателите Данте, Достоевски, Ибсен и Пруст. За разлика от тях лисиците – сред които са Аристотел, Шекспир, Монтен и Гьоте – черпят от широк кръг идеи и преживявания и разглеждат света от различни гледни точки.
Настоящата книга включва някои от големите „таралежови“ идеи, като Платоновите Форми, Хегеловият идеализъм, Марксовия диалектически материализъм са само някои от тях. Нейният обхват обаче, желанието да се представят множество взаимно противоречащи си концепции и неприемането на допускания на доверие я правят до голяма степен нещо като лисиче начинание.
Макар и да черпи от няколко академични дисциплини, тази малка книга няма никакви претенции за изчерпателност. Тя по-скоро подбира идеи, за които редовите читатели може би чувстват, че би следвало да знаят повече, и дава сбито резюме на основните им пунктове. Най-обширните секции са посветени на философските и политическите идеи, за което няма да се извинявам, ала читателят ще открие още редица теми, почерпени от религията, науката, икономиката, социологията, антропологията, психологията и изкуствата. За онези, които желаят по-пълно развитие на научните идеи, има цял том от същата поредица, посветен на тази тема.

Мимезис

Тази древногръцка дума се превежда като „представяне“ или „имитиране“ и обозначава процеса, за който се казва, че изкуството „държи огледало пред природата“. Когато Аристотел използва този термин, той смята, че изкуството всъщност подобрява природата. Същинският свят е пълен със случайности и тривиалности; това, което изкуството прави, е да подбере и структурира най-значимия материал от този свят, за да изкаже по-висши истини.
Доколко е „истинно“ изкуството? Една рисунка не е това, което изобразява, един роман е, по определение, „фикция“. Следва ли заради това да отхвърлим цялото изкуство като „лъжи“? Това със сигурност означава да допуснем така наричаната от философите „категориална грешка“. Ние разглеждаме и тълкуваме света чрез всевъзможни умствени конструкти (език, религиозна вяра и научния метод, за да изброим само няколко от тях). Изкуството е само една от тези лещи, ала точно тя често ни помага да виждаме по-ясно.

Образност

Един от ключовите компоненти на литературата, а също и на визуалните изкуства, е образността. Във визуалните изкуства образността се проявява под формата на изображения на нещата, докато в литературата писателят може да използва думите, за да извика на живот мислени картини или да предизвика други сетивни усещания, например за звуци или миризми. Образността може да се използва за изграждането на една сцена или за да предизвика нов поглед към нещо познато; да подскаже или да ни насочи към някакви допълнителни, не буквални слоеве на мисълта, какъвто е случаят с алегорията или символизма.
В литературата двата най-основни риторични похвата, използващи образността, са уподобяването и метафората. Уподобяване има, когато едно нещо се сравнява с друго – например „Любовта ми е като червена, червена роза.“ Метафора е пренасяне на смисъла на една дума в друга дума – например „Тръгни, прекрасна розо!“ И двата похвата оказват сходно въздействие на свързване на едно нещо с друго, а това подсилва, освежава или усложнява нашата перцепция за него.
Някои образи могат да се превърнат в литературни условности. Например в епичните поеми на Омир морето винаги е „тъмно като вино“, а зората е „розопръста“, докато в англосаксонската поезия морето често пъти е „пътят на китовете“, а реката – „пътят на лебедите“.
Средновековната и ренесансовата литература и живопис са пълни със стандартни образи – религиозни и други, които публиката да може да схване. Например Светият дух се изобразява като бял гълъб, пеликанът символизира родителска преданост (свързана с поверието, че той кълве собствената си гръд, за да нахрани с кръвта си своите малки), а орелът представлява имперската власт.
Изобретателните творци често си играят с шаблонната образност и рушат очакванията, предизвикани от други художествени условности. Например, когато Шекспир започва своя 18-и сонет с въпроса: „Да те сравня ли с летен ден?“, ние с изненада чуваме, че любимата му не е като летен ден, а е нещо още по-хубаво. И когато той започва 130-и сонет с „На моята любов очите съвсем не са кат’слънце“, ние знаем, че старите клишета ще бъдат променени, ако не и напълно пометени.

Алегория

Алегорията е похват в литературно или визуално произведение, при който отделни съставки – например персонажи, предмети и места – систематично представляват други неща, така че една наглед проста история или картина всъщност носи цял набор от допълнителни значения. Целта може да бъде дидактична, морална или сатирична.
Алегориите често включват персонификации или абстракции – например в картината на Бронзино „Алегория на Венера и Купидон“ (ок. 1545) има няколко фигури, за които се предполага, че изобразяват безразсъдство, измама, ревност и време. Пример за не толкова проблематична алегория е „Напредъкът на поклонника“ (1678) от Джон Бъниан, в която се описва пътешествието на героя, (Крисчън), от „Града на разрушението“ през такива места като „Панаира на суетата“ и „Тресавището на отчаянието“ до крайната му цел – „Небесния град“. Забележителна съвременна алегория е „Фермата на животните“ (1945) от Джордж Оруел. Този роман е недвусмислена критика на начина, по който революционният идеализъм в Русия е бил корумпиран при управлението на Сталин, представен като прасето Наполеон.

Роман

От около триста години романът е доминиращата литературна форма. Преди това най-почетното място е било отредено на поезията и особено на епичната поезия. Епосите като Омировата „Илиада“, Вергилиевата „Енеида“ и „Изгубеният рай“ на Милтън се занимават с велики теми, често пъти извлечени от митовете или свещените книги и включващи богове и герои. За разлика от тях романът представя най-вече (макар и не изключително) един разпознаваем, всекидневен свят. Въпреки че са измислени, неговите персонажи водят живот, който не се различава особено от живота на читателя.
Художествена проза има още в древния свят, например „Сатирикон“ от римския писател Петроний. През Средновековието и Ренесанса разказите в проза, басните и романсите са популярни сред грамотното малцинство. Именно претенциозността и фантазиите в романсите с техните истории за покрусени девици и благородни рицари са предмет на сатирата в произведението, което днес се смята за първия истински роман – „Дон Кихот“ (1605, 1615) от испанския писател Мигел де Сервантес. Противоречието между рицарските видения на престарелия Дон Кихот и реалиите на съвременния свят, в който той живее, придава на повествованието значителен патос.
През XVIII век популярността на романа нараства експоненциално, подпомагана от разпространението на грамотността. Писателите усвояват най-разнообразни похвати. Някои се опитват да придадат по-голяма правдоподобност, използвайки разказ от първо лице, какъвто е случаят с едноименния главен герой на „Робинзон Крузо“ (1719) от Даниел Дефо, който по тази причина се чете като автобиографичен роман. Други разработват епистоларния роман, в който историята се поднася под формата на поредица от писма. Пример за това е „Клариса“ (1747–1748) на Самюел Ричардсън.
Появява се цяло ветрило от жанрове: от готическия роман на ужасите до историческия любовен роман, ала през XIX век романът става предимно реалистичен. Реалистичният роман е като разрез на съвременното общество, но заедно с това обръща внимание на разработването на отделните характери и тънкостите на сюжета. Възходът на модернизма в началото на XX век довежда до отхвърлянето на множество от конвенциите на романа, макар че треската за експериментиране все пак се оказа донякъде преходно явление.

Превод Кънчо Кожухаров

*Откъс от „Големите идеи накратко. 200 концепции, променили света“ (Книгомания). Тук ще откриете 200 ключови концепции в областите философия, икономика, психология, политика, религия, социология, изкуство и наука. Поредицата от статии, придружени от 100 илюстрации, представя множество разнообразни теми: от екзистенциализъм до експресионизъм, от каузалност до колективизъм, от феминизъм до фройдизъм, от класа до когнитивна теория, от прераждане до постмодернизъм – обяснени кратко и ясно.
Иън Крофтън е бивш главен редактор на „Енциклопедия Гинес“,автор на книгите: „Философия”, „Историята без цензура“,„Науката без досадните подробности”, „Изчезналите“, „Британия и Ирландия“, „Кралете и кралиците на Англия”, „Изчезналите”, „Предатели и ренегати”, „Големите бягства”.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.