Проф. Иван Тютюнджиев: Коректният научен термин е „владичество“; Османското завоевание е беда, не просперитет

Българите понасят значителни демографски загуби, били са дискриминирани, но не са били собственост; В империята обаче е имало роби и робски пазари

Проф. Иван Тютюнджиев. Снимка: архив на ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“

Проф. Иван Тютюнджиев завършва история във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. До 1984 г. е учител по история в Сливен, след което постъпва на работа в Исторически факултет, Великотърновски университет, където в настоящето е декан . Титуляр е на дисциплината „История на българските земи през ХV-ХVII в.“. Чете лекции по „История на Османската империя“, „Българите и гръкоправославният свят през ХV-ХIХ в.“,„Балканските култури и Европа ХV-ХIХ в.“ и др. Специализирал в Кипър, Гърция, Белгия, Англия и Беларус. Автор на над 80 статии, студии и монографии. В сферата на научните му интереси са проблемите, свързани с българската летописна традиция през ХV-ХIХ в., османското завоевание и последиците от него, църковното устройство и управлението на българските земи под османска власт. Участвал в авторски колективи за съставяне на учебници по история на България.

– Каква е легитимната за вас позиция спрямо актуалния все още дебат – турско робство или османско владичество? „Поданици” или „роби” е по-коректният статут?

– Легитимна позиция в историческата наука няма и не може да има. През десетилетията комунистическа диктатура у нас можеше да има само една „легитимна позиция“ по всички въпроси. С особена сила това се отнасяше до историята, смятана за идеологическа дисциплина. За радост, вече не е така.
Дилемата „турско робство“ или „османско владичество“ отново е на дневен ред, не толкова поради научна необходимост, колкото поради доминация на политическото говорене с националистическа окраска. Ако си послужим с понятийно-категориалния апарат на марксизма, ще проличи несъстоятелността на тезата за „робството“ в продължение на няколко века. Според марксическите историци, „робството“ е характеристика на „робовладелския обществено-икономически строй“, при който „робите“ са „говорещи оръдия на труда“, а „робовладелецът“ е  господар, разполагащ с техния живот и достойнство.

– За какъв статут на българите можем да говорим тогава?

– Не е необходимо да си учен, за да видиш, че всъщност социално-икономическият статус на българите в периода ХV-ХІХ в. не е такъв.

Портрет на Султан Мехмед Завоевателя от италианския художник Дж. Белини (1480)

Вярно е, че народът ни е подложен на религиозна, политическа, икономическа, социална и пр. дискриминация, но никога не е бил нечия собственост, дори и на най-могъщите паши и бейове. Да припомня ли народната песен за „Балканджи Йово“ – апотеоз на свободния дух на българина?

– За думата „робство” някои изследователи посочват значението й на митологема, други акцентират на отражението на тежките условия за българите. Трети оспорват степента на тези тежки условия. Къде можем да търсим консенсус?

– През вековете думата „робство“ в българския език има няколко значения и всички те са с библейски произход. Дори и царят е „раб божи“, защото „нищо не става без божията воля“, отбелязва цар Иван Асен II  в надпис от „Свети Четиридесет мъченици“, увековечаващ победата при Клокотница през 1230 г. В светски план, „раб/роб“ e с две значения.  Най-често това са служители, отличаващи се с преданост, постоянство. С думата „роб“ се обозначавали и хора, загубили личната си свобода, най-често домашна прислуга и работници.
В социален план, думата „робство“ в Средновековието обозначава загуба на политическа независимост след погиване на Първото българско царство. В столетията османското владичество в българските земи етимологията на „роб/робство“ се запазва. Това се вижда в „История славянобългарска“ и всички големи възрожденци. Водачите и участниците в църковно-националните борби възприемат господството на фанариотската Патриаршия като „робство“. От  Раковски насетне, революционерите ни отхвърлят „турското робство“, водени от идеал за политическа независимост. Подобно на останалите балкански народи.

– Автор сте на учебници по история. Какъв е подходът ви спрямо точките, по които липсва консенсус, като термини като „робство”?

– Писането на учебници е предизвикателство за всеки учен, а в моя случай това стана доста естествено – майка ми беше учителка, а и аз самия започнах преподавателската си кариера като учител по история в Сливен. Пред децата историята трябва да се представи каквато е била, не каквато ни се иска да е била. Спестяването на някои истини, удобни или неудобни, не е най-добрият начин да се интерпретира миналото.

– Какви тенденции се забелязват в съвременните учебниците по българска история?

– По мое мнение има две основни тенденции. Първата има корени от края на ХІХ и началото на ХХ  в. Да не забравяме, че това е епоха на „националните държави“. Възниква стремеж за утвърждаване на националните идентичности – сръбска, гръцка, румънска, българска, чешка, унгарска, албанска и пр. В Османската империя нациите възникват като „културни нации“, териториите им се формират в хода на национално-освободителните движения, т.е. те не са ясно определени. На тази основа възникват военно-политически конфликти не само срещу исконния общ враг, но и между младите държави. Националната идентичност се  създава чрез опозицията „свой-чужд”: ние-враговете, добри-лоши и пр. В условия на тежко историческо наследство с нерешен въпрос за обединение, тази задача за историческата ни наука и общество става още по-трудна.

Карта на Османската империя в средата на 15 век.

Втората тенденция в съвременното „учебникарство“ мога да  определя като „мултикултуралистка“. Възприемайки безкритично левичарската интелектуална риторика, някои усърдни автори налагат терминология и създават модели, изкривяващи историческото минало. Примери могат да се намерят много и те са известни.  Лошото е, че  такива „постижения“ се виждат в някои учебници, одобрени от министерството. Както винаги, истината е някъде по средата, скрита между редовете и чака да бъде преоткрита в научния печат и учебниците.

– Кои наименования за османския период в бъдеще смятате, че ще са консенсусни?

– От научна гледна точка, коректният термин за този почти петвековен период е „владичество“ , „власт“, „доминация“ или „господство“. Ще припомня на онези „патриоти“ и „националисти“, упорито твърдящи, че сме били под турско „робство“, че нито един от съседите ни не пишат в учебниците и изследванията си, че са били под „робство“.
Длъжен съм да отбележа, че роби, робски пазари и робство е имало в Османската империя и българите понасят значителни демографски загуби. Но трябва да се направят уточнения. Османците се появяват и налагат на Балканите в средата и втората половина на ХІV в. Тази държавица е в съперничество с Византия, но и с други селджушки емирати. Първите грабителски походи в Тракия са дело на последните, не на османците. В последните години на Орхан Гази и в началото на  управлението на Мурад I османските турци налагат власт над егейските емирати. Те бързо навлизат на Балканите. Селджушките егейски емирати следват само плячката, османците – териториално разширение. Изворите свидетелстват за отвличане в плен и робство на хиляди българи, гърци, сърби и др. Голяма част били продавани по робските пазари на цялото Източно средиземноморие. Други, най-квалифицираните занаятчии и земеделци, били задържани, за да изградят икономическата основа на експанзията.  Робската търговия се превръща в източник на приходи за младата агресивна Османска държава.
Робите се набавят изключително от военните зони. След покоряване на българските земи, приключило вероятно чак към 1421/1423 г. християните придобиват нов статут на поданици и не могат да бъдат превръщани в роби.  Те плащат специален данък „джизие“, гарантиращ изповядване на религията им. И тези разпоредби били в общи линии спазвани. Централната власт имала интерес да създава условия за производителен труд на поданиците, без разлика от вероизповеданието, не да ги прави роби.
Все пак, подвластни на теократична империя, християните не били равни по права с мюсюлманите. Всички мъже плащат поголовен данък „испенч/испенче“, с който мюсюлманите не са облагани. Българите не можели да служат във войската, можели да упражняват религията си, но в ограничителен режим (ниски църкви, без камбанарии), нямали право да носят оръжие, имали ограничения за облеклото и пр. Очевидно е, че това е чиста проба дискриминация, но не можем да я определим като робство.

Илюстрация към статия на Макгахан в „Дейли Нюз“ от 1976 г. за клането в Батак, извадена за изложба в негова памет в Народната библиотека.

Разбира се, има нюанси. Например в империята имало много случаи на отвличания за сексуално робство – обичайна практика в Анадола и Близкия изток, но се прилагала в по-ограничени мащаби и на Балканите. В ерата на Реформите през ХІХ в., са приети специални светски закони за ограничаване на това явление, но без особен успех. Подчертавам – сексуалното робство е проблем най-вече на азиатските територии на империята.
Нашите деди, макар и в условия на деспотична теократична монархия, са обработвали земята си, търгували по всички краища на империята и извън нея, вдигали са къщи, храмове, манастири. По ориенталски бавно, мъчително, преодолявайки много препятствия, светът на българите се модернизирал. Това, което нямали, е собствена държава. Но когато си част от най-голямата империя през късното средновековие, при това в непосредствена близост до столицата й, самостоятелното извоюване на държавност е обективно невъзможно.

–Как гледа турската историография на дебата за „робство” или владичество  и какви са постановките в тази посока?

– Като цяло, съвременната турска историография не се интересува от дебата „турско робство – османско владичество”. Нейните представители по-скоро се стремят да изтъкнат цивилизационната роля и значение на Османската империя, социален строй, религиозна толерантност и пр.

– Ако има исторически консенсус за влиянието на османския период върху тогавашната идентичност, може ли да поговорим за влиянието му върху днешната ни идентичност?

– Влиянието на османския период върху покорените балкански християнски народи е всеобхватно. Откъснати от ползотворни контакти с Европа, те се капсулират чрез общата религия – православието. Затова, даже и през ХІХ в.  Високата порта прилага концепцията за „Руммиллет“-а, т.е. „гръцки народ“, но не в етнически, а в религиозен план – православни християни.
Представители на тази православна общност пред османската власт са Цариградската патриаршия, която е най-авторитетна, Охридската архиепископия, Печката (Ипекската) патриаршия. Затова православието е обединителната сила на покорените народи. Едва в края на ХVІІІ и през ХІХ в. се зараждат националните идентичности.

Документ на кирилица от началния период на завоюване на София от турците.

Мисля, че и до ден днешен, именно православието е добрата основа за балканската интеграция в рамките на Европейския съюз.

– В съзнанието ни като че ли периодът на Възраждането е по-осветен, по- обсъждан публично. По-малко говорим за предишните векове, след XIV в. Каква е екзистенциалната ситуация за българина в края на XIV в. и после?

– През Възраждането българите престъпват границата между Средните векове и модерността. И затова привлича внимание. Българският народ извоюва национална църква –  Екзархията – първият му политически представител пред Високата порта. Изгражда се мрежа от хиляди училища. Национално-освободителното движение бележи успехи – разрешаването на българския национален въпрос става част от голямата европейска политика. Забравя се обаче, че корените на тези успехи са в предходните векове, често определяни като тъмни.
Османското завоевание е трагедия за българския народ. Унищожена е държавността, налага се чужда по дух, манталитет, религия, деспотична теократична система. В хода на завоеванието българският народ претърпява  жесток демографски колапс. Според акад. Христо Гандев, загубите възлизат на около 300 000 – 500 000 души, при население около 1,5 млн. Днес някои „модерни“ учени опитват да омаловажат тези загуби и да представят османското завоевание като разкриване на перспективи за стопански и социален просперитет. По мое мнение подобна интерпретация няма общо с действителността. Без навлизане в подробности, ще изтъкна, че за да се преодолеят тези загуби, били необходими поне 100-150 години.

– Тежък период за българите…

– Нека обобщено кажа така: периодът ХV-ХVІІ в. е един от най-драматичните в историята ни. След големите демографски загуби, съпътстващи османското завоевание, е достатъчна е една по-голяма чумна епидемия, каквито често върлуват в онази епоха и днес можеше и да няма българи и българска държава. Можехме да споделим историческата участ на десетките племена и народи, преминали през този проветрив балкански кръстопът, за които има само бегли исторически спомени. В условията на чужда политическа власт предците ни решават най-важния въпрос на епохата – съхраняват етническия потенциал в трите основни български области – Мизия, Тракия и Македония, опазват вярата си и културна традиция, създават условия за бурния демографски бум и стопански подем на Възраждането. Тези векове, определяни от Възраждането и до днес като „тъмни”, всъщност са наситени с много динамика, драматизъм, с изяви на колоритни личности и събития може би по-слабо познати, но не по-малко значими от възрожденската епоха. И ако днес ни има все още на това място, където се създаде българската държава през VІІ в., ако имаме език, вяра и национална идентичност,  то без съмнение основната заслуга е на онези генерации българи, които в тези „тъмни „ векове намериха модус вивенди на оцеляването.

– Местоположението ни в Османската империя винаги ще е предмет на анализ, както и контролът, произлизащ от това; Доколко сме страдали, в началото и след това?

– От началото на ХVІ в. границите на Османската империя в Европа се изместват далеч на север и запад, а българските земи се превръщат в център на империята. Това води до успокояване на вътрешната обстановка. Българите са в основата на възстановяване на земеделието, занаятите, търговията. Но това не значи, че е настъпила идилия в отношенията със завоевателите. Споменът за независимото българско царство останал жив най-вече в по-просветените църковни и светски среди. Това проличава особено силно в Първото и Второто търновски въстания (1598, 1686), Чипровското (1688), въстанието на Карпош в югозападните български земи (1689). Хайдутството през втората половина на ХV в. също има корени в съзнанието за старата българска държавност.
През тези „тъмни векове“ българинът се капсулира в семейната си среда и строго придържане към православните традиции. Те се поддържат най-вече от манастирите, където работят стотици духовници, преписват и превеждат книги, но постепенно се отдалечават от наследените първообрази и приспособяват книжнината към духовните потребности на потиснатите българи. В този смисъл, през „тъмните векове“ българите създават бъдещето си.

– Доколко част от застъпниците на по-леки определения могат да бъдат обвинени в стремеж към обслужване на чужди интереси или комерсиализъм, какви според вас са значимите им аргументи?

– Не бих желал да вземам отношение относно морала и научната етика на мои колеги. Все пак, като българин и учен, не мога да се примиря с постановки, които не са основани на здравата основа на историческите извори и общото развитие на политически, социални, демографски, икономически и религиозни процеси. Османското завоевание е беда за българския народ, а не епоха на просперитет, както някои се опитват да представят това време. А политкоректното говорене всъщност е изкривяване на историческото минало, и нанася повече вреди, отколкото ползи. Времената са били тежки, но това не означава, че трябва да се представят в благоприятна светлина, защото виждате ли, така се създавали негативни настроения и прочее. Никой няма полза от превръщането на историята в политическа слугиня.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.