Анатомия на разваления протест и безизходицата на властта

Протестът, предварително обявен за метеж, за рубладжийски, събра по-малко протестиращи от полицаите, пратени да го охраняват. Снимка: Булфото

Бел. ред.: Властта вече не се страхува от протести. Засега. Протестът пред парламента, който отшумя неотдавна е поучителен за начините, по които действа сегашното правителство. То го обяви за метеж, пусна слуха, че е рубладжийски протест, така че да отблъсне хората от него. Така правителството показа как ще действа занапред. Следващите редове анализират как беше провален предварително този опит за протест и как все пак властта е в безизходица занапред.

Не беше революция, а унижение. И още от първия месец на годината бе зададен тон за следващите сериали. Поредното сборище пред парламента за сетен път доказа една задълбочаваща се подмолност. Ясно е, че протестите са на път да се превърнат в нова професия, само че не толкова за самите участници, колкото за повратливи брокери, които заработват поредните сребърници в услуга на някой от силните на деня.

Преди повече от десетина години бяхме свидетели как тръгна модата на така наречените „стимулирани” контра-протести. Протестира някой против някоя поголовна сеч например и хоп – на другия тротоар вече се строява агитка за запазване на работните места в съответния планински край. Тази тактика не е забравена, нито изоставена – тя просто се доразвива и обогатява. Вече е рисковано да действаш на пожар и да вървиш след събитията, па макар и с добре организирани и проверени контра-митингуващи.

Сега мероприятието се подхваща отдалече, подгрява се в необходимия информационен миш-маш и

страховете се внушават предварително

При това се свири на няколко психологически струни. Дежурните „фоби” узнават, че рубладжиите са се размърдали. Носталгичните „фили” почват да се угощават с клюки за агентите на Сорос. А трикольорните зомбита захапват дъвката за „съжителството” и „балканджи Йово”. В същото време стреснатите конформисти с трепет четат статии за това как „платени хулигани готвят метеж” против властта.

Някои от ефектите на тази подготовка се получават спонтанно, макар и не винаги безплатно, чрез поръчковите медии. Така се постига първата служебна победа – протестът няма субектност. Яснотата на исканията и лицата на водачите са подложени на задължителен виртуален и вербален фотошоп – и няма значение, че повечето от посланията се самоизключват.

Кукловодите знаят – емоциите побеждават паметта. И понеже повечето от твърденията са поне донякъде верни, макар и вапцани в жълто, те постигат победа – чрез покълването на съмнения, при това още преди протестът да се е състоял. Мислещата публика е разбрала, че гласът на истината е заглушен. А отборът от хвъргачите на помия е изведен на рубеж. Следва хигиеничен рефлекс на отдръпване.

Нататък е лесно. Изсипваш

несъразмерно голям брой полицаи

на улицата, защото заплахата е загатната и трябва да я има. Ако не е от метеж, поне да е от насилие. Все върши работа. Подсигуряваш и медии – от ония, дето първо питат, после пишат. И видеокамери, които тихомълком заснемат всичко. И всички. Включително случайните минувачи. Картотеката с лицата трябва да е пълна.

Хубаво е митингуващите да се чустват като в гениалния афоризъм на Жарко Петан – „Аз си мълчах, но те пак ме подслушаха”.
Пристигащите започват да се разпознават. Някои си припомнят настроенията точно преди три години, когато се издигаха лозунгите пред ДКЕВР и пред Министерството на икономиката и енергетиката. Други се виждат за пръв път на живо и се здрависват след преписка във фейсбук.

Измежду присъстващите се коментират по-известните лица, дежурните клакьори, кандидатите за лидери и дилърите на всякакви услуги. Така става ясно, че и този път съставът е подобен на другите протести, независимо от идейния спектър и от персоналните различия. И този път има наивници, съхранили надежда за някаква промяна, и отново има хитри и социално корумпирани активисти, готови да изкарат някоя надница и да се намърдат в синекурата на властта.

„Иницативни комитети” – нека да ги наречем така – поръчват музиката, създават атмосферата и дават облика на събитието (другите трябва да го играят масовка).

И тъжният извод за България е, че тази специфика все по-трайно се смесва с профанация. А няма как да е иначе, след като трендът и в отечествената политика е същият. Лошият вкус завладява все по-голямо пространство, промъква се по високите трибуни и в медийните студия. При това честните хора, засмукани в протестната чалга, са трогателно мили и старателни, защото наистина хвърлят сили и жертват спокойствие. Но разпадът на ценностите не прощава. Откъде да знае младият и енергичен протестиращ, че е ужасно да се увиеш в националния флаг под муцуната на „Коня“ и да тръскаш цигара върху герба на същия флаг? Същото е, когато закриеш надписа „Царю Освободителю“ с плакати за излизане от НАТО, а отдолу държиш реч с рекламно яке на „Торонто Аерос“.

Ами „грамотните” надписи „Тук Сме!! Няма да Избягаме поне Три дни” (и други подобни, особено в интернет) – а защо някои думи са с голяма буква, пък други – с малка; или за какво изобщо служат препинателните знаци?… На никой не му пука. А послание без стил е сляпо. Опошляването обикновено започва именно с пренебрегването на граматиката, защото бил важен, видите ли, смисълът. Само че кой да ги научи, че правописът е неразривен от мисълта и всъщност е част от нея. Ех, ще си спомняме пак за Бисмарк, който казваше, че войните се печелят от гимназиалните учители. Но ще бъде късно.

Остава въпросът за властта. Важно е да проумеем защо малцинството, което владее ресурси, институции и управленски лостове на всички нива, се притеснява от улицата. Отговорът на този въпрос не е еднозначен. Преди всичко е усещането, че

скоро спокойствието ще свърши

Няма как около теб да е пълно с кризи – икономическа, образователна, мигрантска, законодателна и още всякаква – а да няма политическа. По-скоро има, но не си признаваш.

На второ място, ти си от отбора, който е пренебрегвал принципите и нормите, по които трябва да се управлява обществото – и затова ще бъдеш низвергнат също без правила. От удар в гърба, от съперничещ комплот или от алчност – все едно. По-скоро – три в едно. И си станал чужденец в страната си. Спасяват те само охраната и загражденията. Та кой партиен лидер, депутат или милионер (много често и това е три в едно), може да се смеси с протеста на улицата и да говори пред хората, без да бъде освиркан или линчуван!

И над всичките тези страхове властва съзнанието, че оттук нататък няма как без реформи, само че ти нито искаш, нито можеш, нито знаеш как да ги сътвориш. И затова си пътник. Не че ограбената тълпа ще спечели от това, но твоята слава свършва, съдбата ти обръща гръб и идва страхът от кражба на откраднатото. Ласкателите стават врагове, фикусите-бюрократи те пренебрегват, а на теб ти е нужно да се договориш с новите кумири. Само че някои от тях, при това най-решителните, са от същата онази улица, която си искал да изманипулираш, и са от същите онези студенти, безработни, отрудени и обеднели твои съграждани, които преди време си подминавал с държавната лимузина. Съвсем разбираемо е, че вече не ти обръщат внимание.

И отново опираш до повратливите брокери и си готов да се договориш с тях за един нов протест, само че този път в твоя полза – и едва тогава разбираш защо са повратливи. Те ще ти вземат парите, но няма да те върнат под светлинта на прожекторите, освен за някое носталгично интервю, защото твоето време е отминало и ти вече не можеш да протестираш. И никой няма да протестира против теб. Революцията и униженията са в ръцете на други.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.