Как сами подронваме международния си авторитет!

(Задочен спор с Иван Бакалов)

Аспарух Панов. Снимка: e-vestnik

Българските медийна среда и политическата ни „култура“ са наистина уникални. От началото на годината телевизии, вестници, ноторно известни и измислени интернет сайтове, пиар агент(к)и и постоянното присъствие от дебатиращи в телевизионни и радио студиа продължават да ни обсаждат и облъчват с блудкава псевдожурналистика на битово ниво и сополива носталгия към времето на комунизма. Критичното състояние на държавата и обществото се разглеждат единствено като аргумент за това, че преходът се е провалил.

Правят се нескопосани опити да се обезсмисли не само всяка позитивна равносметка за постигнатото, но и всяка днешна, макар и малка положителна стъпка по пътя на реформите. Казано по-простичко, истината и обективната информация продължават да се подменят с полуистини, дърти лъжи и целенасочени конюнктурни манипулации. Неслучайно авторитетни международни наблюдатели на българската медийна среда, между които „Репортери без граници“, „Фрийдъм хаус“ и германските фондации „Фридрих Науман“ и „Конрад Аденауер“ отново и отново констатират наличието на политически натиск и контрол върху медийната политика.

И ако този типично български политически стил на реанимация на „социалистическите духовни и материални ценности“ винаги е битувал в провинциалния ни вътрешнополитически дебат, то изключително обезпокоителни от днешна гледна точка са набиращите скорост националпатриотарски негативизъм и крещящо русофилско словоблудство срещу евроатлантическата външна политика на страната ни. Подход, който сигурно няма да успее, но най-малкото ще задълбочи поляризацията в обществото и може да нанесе, или по-точно вече нанася сериозни вреди на извоювания ни с толкова усилия международен авторитет.

А този авторитет не подлежи на съмнение. Приемането на България в ЕС и НАТО са най-безспорните постижения на българския преход, които заслужено повишиха националното ни самочувствие. Излизането на страната ни от международната изолация по време на комунизма и успешната ни европейска и евроатлантическа интеграция са резултат от разработването и прилагането на една принципно нова външнополитическа стратегия с повече от двадесет и пет годишна история.

Именно затова и днешните медийно-политически истерии около събития с външнополитически привкус са насочени точно срещу коренно променената ни, независима и разкрепостена външна политика. И то в най-деликатния за обединена Европа момент, когато се търси общ печеливш ход в критичната ситуация с бежанците и едновременно с това набира скорост разпространението на провокативната идея за „нелибералната демокрация“. Примерите са много, но ще спомена само някои от най-фрапиращите.

С наближаването на президентските избори се разгаря „приятелският огън“ срещу президента Плевнелиев, единственият отговорен политик в момента със смислени и задълбочени външнополитически послания. Прави се изкуствено дишане и се вдъхва втори политически живот на провалилия се като президент агент на ДС Гоце Първанов, един от основните представители на руското лоби в България. Срастването на власт, бизнес и медии бе демонстрирано в потресаващата по своята авторитарна недемократичност реакция на управляващите след срещата на премиера с българи в Лондон. И разбира се, купата на Съветската армия е за „черешката на тортата“ – номинацията на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН.

Около тази номинация се изписаха и изговориха толкова нелепости и се развихриха такива примитивни политикански страсти, че отведнъж г-жа Бокова се превърна в ключовата и най-важна личност, едва ли не в „символ“ на българския преход. Да се смееш ли, да плачеш ли? Разбира се, по темата имаше и много сериозни анализи. Поне за мен, който имам два коренно различни живота – преди и след 1989 г., най-впечатляващите от тях са „Людмила Живкова – генерален секретар на ООН“ на Георги Гочев“ [i] и „Лустрация с обратен знак“ на Димитър Бочев[ii]. Блестяща публицистика на изключително високо ниво!

Ето два цитата от тези материали, които ни връщат надеждата, че (все още) заслужаваме мястото си в свободния свят:

Георги Гочев:

„…Не знам дали Ирина Бокова е добър кандидат за ръководител на ООН (сигурно могат да се посочат достатъчно аргументи „за“), но нейната номинация изобщо не ме изпълва с национална гордост, а тъкмо напротив – с горчивото чувство, че историческото изчеткване на комунистическия елит от следите за кървавия му произход вече приключи…

…Затова и аргументът, че ако Ирина Бокова стане генерален секретар на ООН, България печели международен престиж, е откровено наивен. И не защото мястото, което г-жа Бокова евентуално ще заеме, не е престижно (въпреки всички упреци срещу ООН), а защото нейното номиниране, изглежда, обслужва същата фасада, която през 70-те и началото на 80-те обслужва миротворството на Людмила Живкова. С тази разлика, че сега зад фасадата не е елитът на БКП, а господарите в Кремъл. Казано направо – Ирина Бокова не е кандидатът на България и някаква българска стратегия за мир, а на Русия, трескаво търсеща легитимация и лостове за новата си геополитика и подплашения си елит. Издигането на г-жа Бокова няма нищо общо с нашата уж важна роля в световната дипломация, а на жалки зависимости, поставящи ни за пореден път на колене пред Русия.“

Димитър Бочев:

„…Дали да предпочетем начело на световната общност човек със съмнителен граждански морал, но с наша националност, или доказан демократ и хуманист, пък бил той и чуждоземец. За мен отговорът е недвусмислен…

…Нещата в моя личен, в моя биографичен път се мерят и съизмерват не прагматично, не съобразно крайния резултат, а чрез драмата на моето лично изживяване. Отнесено към конкретната тема, казаното ще рече, че да премълча сега от куртоазия или от апатия, да не дам гласност на моралните си резерви спрямо г-жа Ирина Бокова, значи да споделя разврата на всички управляващи и всички опозиционери, които в един глас вече издигнаха нейната кандидатура. А аз съм така устроен, че предпочитам да споделям любов и вино, вместо равнодушие и корист.“

Мислех си, че постепенно дебатът започва да заглъхва и вече съм прочел всичко публикувано около този политически водевил, когато отведнъж Иван Бакалов изстреля понеделнишки главозамайващата си статия: „Който дели българите на комунисти и други се знае как завършва“ [iii] . Авторът ми е приятел и често публикувам материали в авторитетния му плуралистичен и дискусионен сайт „Е-вестник“. Той също като Димитър Бочев предпочита „да споделя любов и вино, вместо равнодушие и корист“, но двамата като че ли живеят на различни планети.

Изконно право на Бакалов е да защитава позицията си и то, както само той умее – покъртително и поучително. Разбира се, от другата страна, моето право е да му отговоря. Така че моята статия до голяма степен се дължи и на свръхдозата от адреналина, който ми инжектира Иван Бакалов с политическата си изповед.

Ще коментирам две, според мен, от най-абсурдните заключения на Иван Бакалов:

„Някои искат с голямо закъснение от 25 години лустрация за хора, свързани с ДС (повечето от които вече измряха или са пенсионери). Например Бокова не е била агент на ДС, но лустраторите искат да я лустрират. Достатъчна причина е, че е била на работа във Външно по времето на соца. Или пък че е била за кратко външен министър в правителството на Виденов. Това също е повод за лустрация… Чак такава лустрация не се е видяла някъде в Източна Европа.“

Емоцията ти, драги Иване „няма край и няма край на шир и длъж“, но все пак са нужни и факти. Както стана известно наскоро, във външно министерство има все още 71 (седемдесет и един) служители, свързани с ДС, които са в отлично здраве и нямат намерение да се пенсионират. Някои от тях са дългосрочно командировани на дипломатически и административно-технически длъжности в задгранични български представителства или в международни организации, а други работят в Централното управление на министерството в София. Няма никакво съмнение, че всички те са част от „преторианската“ гвардия на Първанов, който постави ултиматум на премиера за кандидатурата на Бокова и изпълняват неговите препоръки и нареждания. Да не говорим за парламентарната група на агентите на ДС в 41-то НС и каква роля играят те в политическия ни живот.

Колкото до работата на Бокова във Външно по времето на соца, това бе през един от най-мрачните ни периоди, този на възродителния процес, когато страната ни бе изпаднала в тотална международна изолация. Да не говорим за правителството на Жан Виденов, което обслужваше интересите на Слободан Милошевич, а евроатлантическата ориентация на България бе защитавана при изключително трудни условия, при непрестанен саботаж от страна на Външно министерство и при яростната съпротива на социалистическото мнозинство в 37-то НС.

И нещо повече, по времето на това правителство България бе доведена до пълен икономически и политически крах. Като че ли се бяхме върнали преди 1989 г. Рухването на банковата система, зърнената криза, рязкото увеличаване на организираната престъпност и разрастването на мафиотските структури, почти пълното унищожаване на дребния бизнес, грубите посегателства върху независимостта на съдебната власт, медиите и неправителствените организации, както и хиперинфлацията в началото на 1997 г., бяха само някои от елементите на тежката криза, в която бе изпаднала страната. България достигна степента на максимално отдалечаване от модела на преход, наложил се в Централна Европа.

И така стигаме до „екзистенциалната“ класация в статията на Иван Бакалов:

„…Обществото, обаче, не се дели на “комунисти“ и други, а на хора със здрав разум и радикални запалянковци. Или на нормални и параноици…

…Какво е да смяташ, че ако одобряваш кандидатурата на Бокова, значи си „комунист“. Или си купен от „комунистите“. А не може ли да си просто нормален?…“

Очевидно за Иван Бакалов, тези, които одобряват кандидатурата на Бокова, са нормални хора със здрав разум и са много повече от тези, които не одобряват тази кандидатура. А какво да правим ние „с гайдите“, които не само не приемаме тази кандидатура, но сме и убедени, че тя подронва международния ни авторитет? Може би не ни остава нищо друго освен да се самоопределим като параноици…

Когато става дума за външна политика и международен авторитет на страната ни, политическият дебат е немислим без разговора за политическата справедливост. Справедливост, която изисква търсенето на отговорност от бившата комунистическа партия и от репресивния апарат на Държавна сигурност. Когато се преценява личността на един кандидат за лидер в толкова влиятелна световна организация като ООН по неговата политическа биография, не би трябвало да се остава само на нивото на емоционалната политическа симпатия или антипатия, колкото и силна да е тя. Лидерството на Сергей Станишев като председател на ПЕС ни е повече от достатъчно…

[i] Георги Гочев: „Людмила Живкова – генерален секретар на ООН“;
[ii] Димитър Бочев: „Лустрация с обратен знак“;
[iii] Иван Бакалов: „Който дели българите на комунисти и други се знае как завършва“;
От блога на автора

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.