In memoriam. Умберто Еко: Времената са мрачни, нравите – корумпирани

Умберто Еко. Снимка: личен сайт

Б. р. – На 84-годишна възраст почина големият писател, философ и семиотик Умберто Еко, автор на световноизвестните романи „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и много други, енциклопедист, дълбок изследовател на медиите, културата и обществото. В негова памет поместваме откъс от една от последните му книги, издадена у нас – „Връща ли се часовникът назад“ (Сиела, превод Велимира Костова – Върлакова).

Очите на Дуче

Преди седмица беше рожденият ми ден и пред най-късните гости, дошли да ме поздравят, припомних деня на раждането ми. Въпреки отличната ми памет, този момент не си го спомням, но успях да го обрисувам по разказите на моите родители. Изглежда, че когато гинекологът ме извадил от утробата на майка ми, след като направил всичко, което се прави в такива случаи, и след като показал възхитителния резултат от нейните родилни мъки, се провикнал: „Вижте очите, като на Дуче!“

Семейството ми не беше нито фашистко, нито антифашистко – като много други от дребната италианска буржоазия се отнасяше към диктатурата като към метеорологичен факт, но със сигурност за един баща и една майка е била силна емоцията да чуят, че тяхното новородено има очите на Дуче.

Сега, станал скептик с годините, съм склонен да мисля, че този славен гинеколог е казвал едно и също на всички майки и бащи, а като се гледам в огледалото, откривам прилика по-скоро с гризли, отколкото с Дуче, но няма значение. Моите родители били щастливи да научат, че приличам на Дуче.

Питам се какво би казал днес един гинеколог ласкател на една родилка. Че плодът на нейната бременност прилича на Берлускони? Ще я тласне в тревожно депресивно състояние…

Всяко време си има своите митове. По времето, когато съм роден, мит е бил държавният човек, днес мит е телевизионният човек. С обичайната слепота, характерна за левицата по отношение на културата, твърдението на Берлускони (че вестниците никой не ги чете, а всички гледат телевизия) се възприема като последния от неговите обидни гафове. Не е така: това е акт на арогантност, а не дреболия.

Като сумираме тиражите на италианските вестници, се получава доста смешна цифра, в сравнение с тази на гледащите единствено телевизия. Вземаме под внимание също, че само част от италианската преса критикува правителството на власт и че цялата телевизия – РАИ плюс Медиасет – стана гласът на властта. Берлускони е грандиозно прав. Проблемът е да бъде контролирана телевизията, а вестниците да казват каквото си щат. Това е обективният факт, а обективните факти са такива, защото не зависят от нашите предпочитания.

Тръгнах от тези предпоставки, за да подскажа, че в наше време, ако ще има диктатура, тя трябва да бъде медийна, а не политическа. От почти четиридесет години се пише, че в съвременния свят, с изключение на някои изостанали страни от Третия свят, вече не е необходимо да изкарвате танковете, за да падне едно правителство –достатъчно е да завземете радиотелевизионните станции (последният, който не го беше разбрал, бе Буш, лидер от Третия свят, дошъл погрешка да управлява високоразвита страна). Така теоремата е доказана.

Затова е погрешно да се каже, че не може да се говори за „режим“ на Берлускони, само защото думата „режим“ напомня фашисткия, а режимът, при който живеем, няма характеристиките на онзи от двадесетте години на миналия век. Един режим е форма на управление, не обезателно фашистко. Фашизмът потъпка свободата на печата, докато режимът на Берлускони не е толкова недодялан и старомоден.

Знае, че съгласието се управлява чрез контрол над най-разпространените средства за осведомяване. За останалото нищо не струва да се позволи на много вестници да бъдат на различно мнение (докато не могат да бъдат купени – имам предвид собствеността, не броя). Какъв е смисълът Биаджи да бъде интерниран, за да се превърне в герой ли? Достатъчно е да не бъде оставен да говори по телевизията, с надеждата, че ще го забравят.

Разликата между „фашистки“ и медиен режим е в следното: при фашисткия режим хората знаят, че вестниците и радиото съобщават само допуснати от правителството комюникета и че е забранено да се слуша Радио Лондон под угрозата от затвор. Затова по време на фашизма хората не се доверяваха на вестниците и радиото, слушаха Радио Лондон под сурдинка и вярваха само на новините, съобщавани шепнешком от уста на ухо.

При медиен режим, където, да кажем, 10% от населението има достъп до опозиционната преса, а останалите получават информация от контролирана телевизия, от една страна, е в сила убеждението, че несъгласието е позволено („има вестници, които пишат против правителството, доказателството е, че Берлускони непрекъснато се оплаква от това, значи има свобода“), от друга – ефектът за реалност, който телевизионната новина създава (ако новината за падналия самолет е вярна, вярно е и това, че виждам сандалите на умрелите да плуват и няма значение дали това не са случайно останали сандали от предишна катастрофа, използвани като инвентар), кара хората да вярват и да гледат само онова, което се предава по телевизията.

Да си служиш с народа

През тази седмица четохме в много чуждестранни вестници, че са обезпокоени от шестмесечното ръководство на Европейския съюз от страна на италианския премиер. Причините са много и ние всички ги знаем, само че, както изглежда, те впечатляват гражданите на много страни (които се боят, че и у тях може да се случи нещо подобно), но все още незначителен процент италианци.

Все пак рисковете, идващи от „режима“ Берлускони, са и други и върху един от тях искам да се спра. Преди всичко, да снемем негативния смисъл от думата „режим“, защото, когато някой спомене за режим, всички мислят за фашисткия режим – и тогава дори и най-строгите критици на правителството се съгласяват, че Берлускони не създава Камара на съсловията и сдруженията21, не облича момченцата в черни ризи и не закрива вестниците. „Режим“ е неутрален термин, който означава форма на управление (говори се за страни с демократически, с християндемократически, с републикански или монархически режим).

Вън от съмнение е, че Берлускони създава своя форма на управление. Сред характеристиките на тази форма на управление ще посоча една опасна популистка тенденция. Не използвам термина „популизъм“ в историческия смисъл (руският популизъм), а в ежедневния смисъл, в който се говори за популизма на Перон и други южноамерикански и африкански управляващи. Нека си припомним едно твърдение на Берлускони, когато (все още не под чадъра на правосъдието) се опитва да легитимира магистратите. Казва, че той, избраният от народа, не би се оставил да бъде съден от някого, който заема мястото си само чрез конкурс.

Ако вземем това твърдение на сериозно, аз не би трябвало да се оперирам от апандисит или от рак при хирург или да пращам децата си на училище и би трябвало да се противопоставя на арест от страна на карабинерите, защото всички те са упълномощени да извършват дейността си чрез конкурс, а не чрез всенародни избори. Но Берлускони, точно в качеството си на избраник на народа, се противопоставя на онзи, който (легитимиран с конкурс) в ролята на магистрат трябва да го съди за обикновени престъпления, независимо дали ще се окаже невинен или виновен.

В действителност „народът“ като израз на една-единствена воля и еднакви чувства, като почти природна сила, която въплъщава морала и историята, не съществува. Съществуват граждани с различни идеи, а демократичният режим (който не е най-добрият, но както се казва, всички останали са по-лоши) се състои в установяване на управлението на онзи, който получи съгласието на мнозинството граждани. Не от народа, а от едно мнозинство, което понякога може да се дължи не на изчисляването на цифрите, а на разпределението на гласовете в една мажоритарна система.

Избраните представят гражданите в парламента пропорционално. Но парламентът не е страната. Съществува безкрайност от „междинни звена“, от индустриалните сили до армията, от професионалните сдружения до пресата и т.н., и в по-голяма част от случаите става въпрос за хора, които действат на основата на конкурс и никой никога не е казвал, че авторитетът им е миниран, защото са назначени на тази длъжност с изпит пред експерти, конкурсът (ако не е нагласен, но и изборите могат да бъдат нагласени) дори представлява начина, по който страната гарантира, че представителите на междинните звена могат да изпълняват задълженията си.

Точно въз основа на конкурс началните учители и преподавателите по история имат авторитета и правото да твърдят, че Берлускони греши, когато казва „Ромул и Ремул“ и въз основа на авторитет, спечелен с конкурс, общността на лекарите може да предупреждава населението, че дадено лекарство е вредно. Освен това именно чрез формата на конкурс, наречена „допълнителен избор“, се признават законно самите министри (правителството), за които не е задължително да бъдат депутати, избрани чрез избори, а са избирани на основание на тяхната компетентност.

Да се позоваваш на народа означава да създаваш фикция на въображението: тъй като народът като такъв не съществува, популист е онзи, който си създава виртуален образ на народната воля. Мусолини го правеше, като събираше сто или двеста хиляди души на площад Венеция, които го акламираха и като актьори изпълняваха ролята на народа. Други могат да създават образа на народното съгласие, като играят със сондажите или просто като викат духа на „народа“. Като прави това, популистът идентифицира проектите си с волята на народа, а после, ако успее (и често успява), преобразува в народ голяма част граждани, очаровани от виртуалния образ, с който се идентифицират.

Това са рисковете на популизма, които видяхме и се плашехме, когато се проявяваха в други страни, но които, любопитно, не забелязваме напълно, когато започват да се проявяват у нас. Може би за някои рискове се досещат първо чужденците, а не заинтересованите народи (по-точно гражданите, а не Народът).

Рачешките стъпки

В тази книга са събрани серия статии и изказвания, писани между 2000 и 2005 г. Съдбовен период, който започва с тревогите за новото хилядолетие, прави първи стъпки с 11 септември, последван от двете войни в Афганистан и Ирак, а Италия вижда идването на власт  на Силвио Берлускони…

Междувременно, след падането на Берлинската стена, когато политическата география на Европа и Азия се промени радикално, стана ясно, че се действа наопаки. Издателите на атласи (остарели, поради присъствието на Съветския съюз, Югославия, Източна Германия и други динозаври от този род) бяха принудени да изпратят за вторични суровини цялата си наличност и да се обърнат към атласите, издавани преди 1914 г., що се отнася до Сърбия, Черна гора, балтийските държави и т.н.

Но историята на вървенето назад не спира тук – началото на третото хилядолетие изобилстваше от рачешки стъпки. Ето няколко примера: след петдесетгодишната студена война отново развихрихме бойната или гореща война в Афганистан и Ирак, изравяйки паметните атаки на „коварните афганци” от ХІХ в. в Кибер Пас, възобновихме кръстоносните походи със сблъсъка между исляма и християнството, включително и убийците-самоубийци на Стареца от Планината, връщайки се към подвизите при Лепанто (а някои сполучливи пасквили от последните години биха могли да бъдат обобщени с викове „Mamma, li turchi!”).

С възобновяване на антидарвиновата полемика отново се появи християнският фундаментализъм, който изглеждаше да принадлежи към хрониката от ХІХ в., и възкръсна (макар и само в демографска и икономическа форма) призракът на Жълтата заплаха. От доста време нашите семейства отново приемат в домовете си цветнокожи слуги, като в романа Отнесени от вихъра, повтаря се великото преселение на варварски народи от първите векове на новата ера и (както се отбелязва в една от тук публикуваните статии) се възраждат, поне в нашата страна, ритуали и нрави от Късната империя.

Завърна се, триумфиращ, антисемитизмът с неговите Протоколи, а имаме и фашисти в правителството (макар и доста пост, но някои са си все същите). Впрочем, докато нанасям корекциите, един спортист на стадиона поздрави по римски аплодиращата го тълпа. Абсолютно същото правех и аз преди седемдесет години като член на Балила7, с тази разлика, че бях заставен. Да не споменавам за Децентрализацията, която ни връща към догарибалдийска Италия.

Отново е открит спорът между Църквата и Държавата от времето след управлението на Кавур и – като с обратна поща – под различни форми се завръща Християндемокрацията. Изглежда като че ли историята, изтерзана от митарства през изминалите две хилядолетия, се навива около самата себе си, връщайки се към блажения уют на Традицията…

Втората част на книгата е посветена на явлението „режим на медийния популизъм” и аз не се колебая да говоря за „режим”, поне в смисъла, в който средновековните хора (които не са били комунисти) са говорили за regimine principum.

Впрочем, започвам втората част с призив, който бях написал преди изборите през 2001 г. и който беше охулен. Още тогава един писач отдясно, който очевидно все пак ме обича, се учудваше, огорчен, как може толкова „добър” човек като мен да се отнася с такова презрение към половината италиански граждани, които не гласуват като него. Наскоро пак, при това не отдясно, ми бе отправено обвинение в арогантност по повод на този вид ангажираност – пагубна позиция, която би направила антипатична голяма част от културата на опозицията.

Много пъти съм страдал, когато са ме обвинявали, че искам да бъда симпатичен на всяка цена, затова, като открия, че съм антипатичен, се чувствам горд и се изпълвам с добродетелно задоволство. Ала това обвинение е много любопитно – все едно да бъдат обвинени по тяхно време (si parva licet componere magnis) хора като Росели, Гобети, Салвемини, Грамши, да не кажа Матеоти, че не проявяват достатъчно разбиране и уважение към противниците си.

Ако някой се бори за даден политически избор (в случая граждански и морален), с изключение на правото и задължението един ден да промени мнението си, в дадения момент трябва да счита за справедливо енергично да разобличи грешката на онези, които държат да имат различно поведение. Не виждам предизборен дебат, който да може да се развие под мотото „имате право, обаче, гласувайте за онзи, който няма право”. В предизборния дебат критиките към противника трябва да бъдат строги, безмилостни, за да бъде убеден поне онзи, който се колебае.

Освен това критиките, считани за неприятни, са насочени към нравите. А критикът на нравите (който често в чуждия порок бичува и собствения порок или собствените изкушения) трябва да бъде рязък. Или по-точно, за да използваме великите примери, ако искаш да критикуваш нравите, трябва да се държиш като Хораций; ако се държиш като Вергилий, напиши поема, дай боже най-красивата, за възхвала на божествения Август.

Но времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв. Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.