Алфонсо Армада: Когато има скрити интереси, е много трудно да си независим журналист

Алфонсо Армада. Снимка: Мери Къналян

Алфонсо Армада е журналист, писател, драматург. Работа започнал в престижния вестник El Pais, където е отдал на професията 14 лета, като пет от тях е кореспондент в Африка. Изпратен да отразява обсадата на Сараево, той тръгва с всичките си човешки страхове от смъртта и войната. Докосва се до конфликта и в Руанда през 90-те години. И той като много свои колеги минава през школата на военните кореспонденти, отразяващи кръвопролитията в горещи точки на планетата. Алфонсо е сред водещите журналисти на авторитетното издание на Испания ABC, където се труди 15 години, като шест от тях е кореспондент в Ню Йорк. В Голямата ябълка е свидетел на рухването на кулите на 11 септември. В продължение на шест години ръководи магистърска програма по журналистика, разработена от ABC и университета „Комплутенсе” в Мадрид. От септември 2015-а завежда културния отдел на ABC. Армада е издател на електронното списание FronteraD, за което казва, че онова, което не може да каже в ABC, го казва в своето издание, негов „вариант за свобода на словото”. Автор е на книгите „Африкански тетрадки” (1998), „Мълва на границата” (2006), „Речник на Ню Йорк” (2010), „Крахът на Танжер”, „Сараево. Дневници на войната в Босна” (2015).

Алфонсо Армада беше в София със съдействието на Институт Сервантес – София, посолството на Испания и Асоциацията на испаноговорящите журналисти исподели пред сайта на СБЖ това, което мисли за независимостта на медиите, за свободата на словото, за това какво е да пишеш от горещите точки по света, за своята кауза на журналист.

– Какви са според вас, г-н Армада, предизвикателствата днес пред съвременните медии и кое може да даде на журналистите да се чувстват свободни в работата си, да пишат и казват това, което искат?

– Предизвикателствата винаги съществуват пред нас – да разкажеш истинските истории по най-интересния начин, така че читателят да започне да ги чете, да се развълнува и да научи нещо ново. След като вече е прочел написаното от нас, нещо у него се променя. Това е една амбициозна задача, но мисля, че журналистите трябва да сме амбициозни и да разказваме истории, които да показват и обясняват света възможно най-добре, а това никак не е лесно. Още повече сега с интернет и постоянната атака от думи и образи. Това е парадокс. В сравнение с преди сега виждаме, че има повече светлина, но си мисля, че много хора имат усещането, че сме изгубени, че не разбираме какво се случва. Че историята няма смисъл.

– Сещам се за превърналия се в класика зов на Дон Кихот: „Свободата, Санчо…!”

– Да. И си мисля, че трябва да си го припомняме всеки ден. Това е нещо, за което непрекъснато трябва да се борим. Всеки един от нас трябва да отговори на собствените си потребности, когато остане сам със себе си, или когато се погледне в огледалото. Тогава разбираш кое е добро и кое лошо.

– Последните години у нас много говорим за медийната независимост. А как испанските ни колеги отстояват своята независимост?

– За да разберете, трябва да попитате всеки журналист по отделно. Мога да ви кажа как е с мен.

– Как?

– Имах голям късмет, защото като завърших висше образование журналистика и театър, започнах работа във вестника на мечтите ми – El Pais. Беше най-добрият вестник в Испания. Там намерих големи учители, много честни хора. За мен това беше прекрасна школа. Когато нямаш достойна заплата, когато имаш за шефове хора, които не са честни, когато има скрити интереси там, където работиш, е  много трудно да си независим. Но всеки трябва да намери пътя си и да може да казва „да” или „не”, но много често това е страшно трудно.
– Какво мислите като испанец: могат ли медиите активно да съдействат за „помирението”, както го наричахте, за сплотяване около национална кауза, или и при вас вече те по-скоро разпалват противоречията в обществото? Каква роля може да изиграе един паметник на помирението?

– Това е много труден и сложен въпрос… На първо място аз съм журналист, но и гражданин на света. Важно е да имаш европейски паспорт, защото ти дава много гаранции. Едно от първите неща, което направиха нацистите, беше да отнемат националността на евреите. Но аз смятам, че не е толкова важно да притежаваш определена националност.

– Според вас по-добра подготовка ли получават младите колеги, работейки по магистърски програми, водени от най-добрите журналисти, каквато водите и вие, или пък им трябва да минат през университетската школа?

– Най-доброто образование за журналиста е да чете. Постоянно да чете. Подобно на лекарите журналистите трябва всеки ден да се учат и да четат до последния си ден. Също така е важно и какво образование имаш. Мисля, че е по-интересно да си завършил висше образование. Ако журналистът иска да информира за научните постижения, би било чудесно да е учил медицина, физика, астрономия, химия или биология и чак след това да става журналист. Един журналист трябва първо да има едно солидно образование и след това да направи магистратура по журналистика. Но е истина, че някои колеги не са следвали журналистика и са добри. Така че няма рецепта, един път, но трябва да се стремиш да разбираш нещата и да учиш постоянно.

– Най-добрите начини, които препоръчва Алфонсо Армада, за да станеш добър журналист?

– Няма рецепти и правила. Но непременно трябва да притежава любопитство, защото ако не си любопитен за живота, няма да те бъде. Трябва да си смирен. Ако си надут и гледаш хората отгоре, не можеш да си журналист и да гледаш хората в очите. А и да слушаш добре. Трябва да се стремиш да си прецизен и да не си мързелив. И да проверяваш нещата, за които пишеш. Един текст винаги може да бъде подобрен. Често повтарям, че трябва да си весел, общителен. Това изглежда като съвет на свещеник, на мисионер, но мисля, че е важно за журналиста, който говори за живота, за смъртта и за всичко, което се случва около нас. И си мисля, че е благословено да можеш да работиш в журналистиката. Разбира се, постоянно трябва да четеш книги, вестници, списания. Да ходиш на театър, на кино, да се запознаваш с нови хора, да пиеш, да ядеш… Да се докосваш до нещата от живота. Всичко това обогатява журналиста.

Известен сте с опасните си мисии на горещите точки в много страни. Какво е усещането и какво ви водеше там?

– Когато за първи път международният редактор на El Pais ми предложи да замина за Сараево, бях чел материалите и хрониките на колегите ми, но никога не си бях мислил да отразявам война. Бях любопитен. Първото, за което си помислих, беше за страха от смъртта. След това се запитах дали ще мога да превъзмогна това усещане и как се разказва една война. Когато пристигнах в Сараево, открих, че мога да превъзмогна страха си. Не знаех много за историята на Балканския полуостров, не разбирах от оръжия. Почти нищо не знаех за военната тактика. Тогава реших да разказвам историята на хората, защото се почувствах сякаш бях се върнал назад във времето на Испанската гражданска война. И може би защото хората в Босна физически много си приличат с испанците си помислих, че това е най-добрият начин да приближа читателите на El Pais до случващото се и да разберат какво е Сараево. Исках да разкажа как хората рискуват живота си, дори за да си измият лицето например, за да не се превърнат в животни. Как се влюбваха или празнуваха рождените си дни или как човек може да изгори цялата си библиотека, за да се стопли. Знаех, че това са историите, които всеки човек може да разбере. Осъзнах, че това е моята мисия в журналистиката – читателят да влезе в кожата на другия.

– Сигурно сте виждали и въоръжени деца? Какво е да срещнеш едно невинно дете, което не познава живота, но го отнема от другите с оръжието, което държи в ръцете си?

– Да. Докоснах се до това във войната в Либерия. Смятам, че в такъв случай трябва да се внимава, защото някои от децата са и дрогирани или пък пияни. Много често могат да избухнат, защото темпераментът им е горещ. Но мисля, че винаги трябва да се прави едно и също – да уважаваш другите, да можеш да слушаш, да не показваш нито страх, нито надмощие. Когато попиташ някой директно в очите за живота му, обикновено ти отговаря. Това не е празно любопитство. Журналистът трябва да има интерес към другите.

– Журналистика и литература. Кое ги обединява и кое е различното? Какво ви дава журналистическата професия като писател?

– Последната носителка на Нобелова награда за литература беше журналистката от Беларус Светлана Алексиевич. Тя е журналистка, която използва руския и беларуския език като най-добрия носител на тази престижна награда. Единствената разлика между журналистиката и нежурналистиката е работата с фактите. Но основният инструмент са думите, които могат да бъдат използвани, за да се разкаже една истинска история или една измислена. Това, което журналистът трябва да изисква от себе си, е същото, горе-долу, каквото трябва да изисква от себе си и писателят.

– Какви предизвикателства отправя към журналистите днешната ситуация в света и в Европа? Споделяте ли опасенията на Ориана Фалачи за арабското преселение? Испания има исторически опит…Как испанските журналисти отразяват бежанските вълни?

– Има един испански израз, който казва, че сравненията не са добри за нещо, което поражда омраза. Аз обаче мисля точно обратното. Сравненията са нужни, за да се види къде има най-добри резултати и къде нещата се провалят. Ако във вестниците не говорим за другите, създаваме нарцистични общества, затворени в себе си. А вестниците са прозорец към света. Ришард Капушчински доста сериозно настоя за необходимостта да се говори за другия, да се поставиш на неговото място. Смятам че това е една от духовните ни мисии – да помогнем на хората да се поставят на мястото на другия. И това е основният ни морален дълг. Много обичам да разказвам за френската философка Симон Вейл. Като малка научава, че през Първата световна война френските войници на фронта нямат захар и моли родителите си да не й слагат захар в закуската, за да може да сподели една малка част от несгодите на войниците на фронта. Когато вече е преподавател по философия, пожелава да види условията за работа в заводите „Рено”. Макар и доста дребна и слабосилна, работи на машините и получава заплата като останалите работници. Целта й е да научи и да преживее това, което те преживяват. И не само там иска да бъде. Дьо Гол не се съгласява да я изпрати като парашутистка, за да се бори във френската съпротива срещу нацистите. Ние обаче не можем да бъдем като Симон Бей, а и не бива да се иска от един журналист да бъде като нея. Но можем да се опитаме да помогнем на читателите да узнаят какъв е животът на другите.

Ние обаче не разкриваме добре живота на бежанците. Почти не даваме информация за случващото се в Сирия, защото там или те отвличат, или те убиват. И почти нищо не знаем за местните сирийски журналисти. Много от тях са убити.

Трябва да се поучим от миналото. Не си вадим поука от историята и предпочитаме да си затваряме очите. Испанците сме народ от емигранти. Аз съм галисиец. През ХІХ в. това е един от най-бедните райони на Испания. Много галисийци емигрират в Швейцария, Аржентина, Мексико… Работиха много яко и страдаха много. След Гражданската война в Испания тези, които я загубиха, отново потърсиха убежище в Аржентина, Мексико и Венецуела. Така че всички сме емигранти и това усещане за Земята като наша собственост е разбираемо и законно. Мисля, че Европа ще е доста сляпа, ако повтори грешките от миналото. Вярвам че ако ние, журналистите, обясним какъв е животът на другите – в Сирия, Афганистан, Еритрея, Етиопия, Сомалия, Чад, Конго, Сенегал, заедно ще проумеем защо толкова много хора напускат родните си места. А колко българи са емигранти в Испания? Трудно и сложно е да се адаптираш към нов живот. Няма лесни отговори, но като журналист смятам, че е важно да влезеш в кожата на другия, за да го разбереш, за което ни даде пример и Симон Вейл.

– И тъй като вие ни давате много примери с известни журналисти, философи, известни имена, да си припомним какво е казал и Джордж Оруел: “Журналистите не създават историята, но седят на първия ред за гледане“. Какво е усещането и цената да си там? Заслужава ли си спектакълът?

– Да, заслужава си да седиш на първия ред, но не и спектакълът. Когато човек се намира на място, например като войната в Сараево, трябва да е много внимателен да не представи това като спектакъл. Да, там има стрелба, има смърт. Привилегия и лукс е да можеш да разказваш живота на другите, да споделиш болката на другите. Но трябва да си много внимателен да не превърнеш болката на хората в шоу и спектакъл.

– В края на разговора ни искам да ви попитам: каква е вашата журналистическа кауза?

– Каузата ми като журналист? Африка! Да разкажа добре за Африка. Всъщност Африка не съществува, има много Африки. Всяка държава там има своята история. Но времето е пред мен и се надявам да разкажа тази красива приказка.

От сайта на СБЖ

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.