Според Костов Бокова възвръща националното ни самочувствие… (За събудилите се антикомунисти)

Явор Дачков

„Председателят на ДСБ Иван Костов изпрати поздравително писмо, от свое име и от името на партията до г-жа Ирина Бокова по повод избирането й за генерален директор на ЮНЕСКО. „Вашият избор на този престижен пост в деня на независимостта на България е изключително висока оценка за нашата страна и възвръща националното ни самочувствие”, се казва в текста. В края на писмото Иван Костов изразява увереност, че изборът на Ирина Бокова ще съдейства за съхранението и популяризирането на богатото културно наследство на България.”
(Медиен център ДСБ, 25 септември 2009 г., София).

Няма грешка. Правилно сте прочели. През 2009 година Иван Костов пише на Ирина Бокова: „Вашият избор на този престижен пост в деня на независимостта на България е изключително висока оценка за нашата страна и възвръща националното ни самочувствие”.

Възвръща националното ни самочувствие…
Как хубаво го е казал г-н Костов. И не само от свое име, а от името на партията ДСБ, за която по това време гласуваха около 235 000 души, все антикомунисти. Не помня някой от тях да се е възмутил от думите на лидера на ДСБ, нито съм прочел в изданията на „Америка за България” потресени коментари по повод избирането на Ирина Бокова за Генерален директор на ЮНЕСКО. Нещо повече – в „Капитал” се появиха хвалебствени статии за нея, написани в „най-добрите” традиции в жанра. Ето един произволно избран цитат:

„Дипломация по ноти

В детството й, по време на периода с плисирани полички, плитки и панделки, на Ирина са възлагали надежди… като пианист. До големия подиум и концертния роял в зала „България” не се е стигнало, но часовете упражнения в гами и технически етюди са възпитали в нея целенасоченост, която впоследствие й помага да стигне до сцената на голямата дипломация. Дори и сега, когато има възможност, Бокова практикува позабравените си изпълнителски умения на пианото, подарено от сътрудниците в ЮНЕСКО за 60-годишния й юбилей.
Когато говори с някого, Ирина Бокова винаги гледа в очите. Слуша, без да прекъсва събеседника. Бързо анализира казаното и отсява плявата. Оценява остроумния виц, смехът й е заразителен. Яде по малко, предпочита свежа храна, алкохол – рядко, обича прясно изстискан плодов сок. Бокова се движи постоянно, ходи бързо. Късно вечер плува, през зимата кара ски. Спортува колкото и когато може. Спортната закалка ще й бъде от полза по време на олимпийския маратон, който предстои.”
(Вестник „Капитал”, 16 август 2014 г.)

Впрочем писмото на Иван Костов до Бокова е напълно нормална и адекватна политическа реакция. Днешната атака срещу нея от внезапно събудилите се антикомунисти обаче не е. Особено след като нейната кандидатура за генерален секретар на ООН бе подкрепена официално и от правителството на Бойко Борисов, което се води за дясно.

Освен това акцията срещу Ирина Бокова е политическа, а не идеологическа. След като не успяха да провалят номинацията й, хората от лагера около Кристалина Георгиева, Росен Плевнелиев и остатъците от ДСБ се опитват да намалят шансовете й в решаващата битка за този пост. Насищането на българските медии и интернет с негативни публикации за Бокова трябва да въоръжи с аргументи евентуалните противници на нейния избор.

Казвам евентуални, защото до последния момент държавите и политиците, от които зависи този избор, ще правят изчисления, ще водят преговори и ще „търгуват” позициите си. Ако отзвукът от родните публикации на „възмутените антикомунисти” намери място в авторитетни западни издания, около името на Ирина Бокова ще се създаде скандален ореол, което автоматично ще намали шансовете й. Това именно е и целта на яростната атака, която се засили, след като Бойко Борисов най-накрая потвърди номинацията на Бокова. Това няма нищо общо с антикомунизма и е пошла конюнктурна позиция, която от самото начало е изцяло деструктивна.

Когато Ирина Бокова оглави ЮНЕСКО преди седем години, а днешните й противници намираха това за чудесно, аз написах коментар срещу този избор. В него излагах тезите, които чета днес от хора, които тогава буквално се гнусяха от антикомунизма. Намираха го за демоде и отживелица. Коментарът ми бе по-скоро плод на разочарованието от факта, че наследниците на БКП и ДС се оказаха победителите в прехода. В текста наранената емоция бе основен мотив, а чувството за несправедливост фундаменталната теза.


Единственият ми аргумент срещу Ирина Бокова

бе, че е дъщеря на баща си, което не е никакъв аргумент. В интерес на истината нито тогава, нито сега се сещам за нещо друго, което може да се каже срещу тази жена.

Тогава написах, че изборът й е срам за България, защото отъждествявах България със собствената си представа за нея. Не ми минаваше и през ум, че поне 80% от българите одобряват този избор и не само че не го намират за срамен, а много от тях се гордеят с него. И че антикомунистите са само една малка част от българския народ. Сега мисля, че срамът е за всички нас, които в годините гласувахме за сините и които не можахме да излъчим алтернатива на комунистическото наследство. Ние сме си виновни, а не световната конспирация, „вечната Амбър” ДС, Путин и КГБ. Най-голямата перверзия обаче е днешният антикомунизъм на бивши комунисти, доносници и комсомолски деятели. Сталинка от Първо главно и Плевнелиев от благоевградското БКП са днешните остриета на антикомунизма, защото американският мейнстрийм е такъв. Истинска срамота.

Впрочем един от техните ментори е Иван Кръстев, който е и гуруто на журналистиката от „Америка за България”. Иван Кръстев е син на Йото Кръстев, член на ЦК на БКП и главен редактор на „Народна младеж”. Преди тридесет години Иван е приемал учениците от софийската английска гимназия в комсомола. Бил е комсомолски секретар на гимназията. От известно време пише редовно за „Ню Йорк Таймс” и често попада в класациите за най-влиятелните хора в световната политика. Последното съвсем не е преувеличено, а мнението на Кръстев стига до политици от ранга на Ангела Меркел. Според логиката на подопечните му днешни антикомунисти той няма право на това, а агентите „Ивайло”, „Сашо – 11” , „Алберт” и прочее трябва да го обявят за пета колона на Путин в сърцето на Сорос. Това е безумие. Някаква лудост, която се отключи с нова сила след протестите от лятото на 2013 г.

Но да се върнем на Ирина Бокова. Нейните политически противници в България нямаха смелостта да се изправят в директен сблъсък, а подмолните действия на Кристалина Георгева очертават изчерпателно интригантския образ на новоизлюпените антикомунисти около Росен Плевнелиев, изваден от ръкава на Иво Прокопиев. Самата Кристалина Георгиева този път не успя да се пласира в любимата си позитивна светлина. Във фокуса на прожекторите попадна грандиозната й амбиция без покритие. Това, че продължава медийната кампания срещу Бокова само за да я провали, издава дребнав характер и болезнена завист. Ето защо не вярвам в този пошъл театър, който се опитва да маскира личните амбиции на няколко души като общонационална вълна на антикомунистическото възмущение. Няма такова, а настоящата медийна истеричност в протестърски стил се прави само и единствено с деструктивна цел – Ирина Бокова да не стане генерален секретар на ООН. Това е глупаво и нелепо.

От „Гласове” със съкращения.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.