Българският ерос: между забраната, свенливостта и откровеността

Екслибрис от Тициана Нукера, Италия. Илюстрация от книгата

Марио Варгас Льоса казва: „Голяма еротична литература няма, т.е. голямата литература не може да бъде само еротична. Макар че може би въобще няма голяма литература, която между другото да не е и еротична.”

Българският Ерос има особена съдба. Поради вековната ни социална несвобода и културна изолация интимният живот дълго е бил недостъпен за публично обсъждане, оставал е скрит зад високите зидове на дома и твърде рядко е попадал в обектива на литературата и изкуството. Дори след Освобождението, облъчени с патриархален морал, редовите граждани съвсем са обърквали понятията за пристойност и непристойност. Старият софиянец Георги Георгиев разказва как през 90-те години на ХІХ в. пуританско настроените столичани спрели да посещават Градската градина заради изложените там копия на голи антични скулптури.

В началото на ХХ в. нашенецът се приобщава към кореспондирането чрез еротични пощенски картички. Тук изображението на лицевата страна съобщава онази страна на любовната тръпка, която текстът на гърба срамежливо крие. Горе-долу по туй време родните интелектуалци започват да надигат глас срещу сензационната и „уличната” литература, главно преводна и разпространявана чрез вестниците, която „развращава” младото поколение.

Нашите писатели дълги години проявяват свенливост към еротичното изображение, за да не разгневяват „непокварената” общественост и морализаторската критика. Преодоляването на табутата започва от поезията – инцидентно през Възраждането – П. Р.Славейков – и агресивно в края на ХІХ в. – Кирил Христов. Талантлив, плодовит, модерно мислещ, но иронизиран от недоброжелателите си като „милионерът на целувки”, Кирил Христов е създател на крилатата фраза „Жени и вино, вино и жени!”, с която българската литература поема пътя към осъзнаването на Ероса като неотменна част от творческото осмисляне на личността и битието. По-късно писателят ще излее своя гняв срещу фалшивото пуританство на средния българин, наричайки го „полово гладен”, скрито покварен и как ли не още.

Вкусила от плодовете на европеизма, критиката полека-лека признава необходимостта от „любовни сцени” (д-р Кръстев) в поетизирането и разказването, а в началото на ХХ в. най-смелите (А. Страшимиров, Г. П. Стаматов) се решават да вкарат в творбите си изгарящите душевно-плътски страсти („Малков и Славин” на Стаматов) и дори патологичните отклонения („Градът на мъртвите” на Страшимиров), до които понякога те могат да доведат. Антон Страшимиров е не само сред тия, които оценяват еротичната лирика на Кирил Христов като диктувана „от нуждите на нашия живот”, но е и сред първите, които овладява тъмните, зли страни на сексуалния порив.

В „Градът на мъртвите” сме свидетели, от една страна, на стихийното развращаване на огражданения човек, а от друга, в любовното привличане между героите се спотаява болезнен комплекс, предопределящ и трагичния завършек на историята. Ала разкрепостеността си по отношение на чувствеността писателят проявява още в младежката си интимна кореспонденция, а през годините развива белетристично тази биографична първооснова. В късния му роман „Бена” (1931) еротиката движи цялото действие, а героинята Бена става биологически стимулатор на непристойните деяния на неколцина мъже…

Почти по същото време (първото десетилетие на ХХ в.), когато българският символизъм (П. К. Яворов, Т. Траянов, Ем. Подимитров, Д. Подвързачов, Д. Дебелянов) се стреми да опоетизира непознаваемата същност на жената – едновременно ангел и демон, безплътна и фатална, извисяваща и сриваща – жеманфишистът интелектуалец Андрей Протич, артистичният дипломат Петър Нейков (Magnus) и селският сърцевед Елин Пелин, съчетаващи престижните си професионални занимания с игриви приумици в любимото на интелигенцията хумористично сп. „Българан”, всеки по своему, проникват в тайнствата на Ероса.

Андрей Протич е неподправено автобиографичен, самоописва се в изгарящите го безбройни любовни увлечения. Централен проблем в творчеството му става отношението между половете и по-специално женската природа и същност. Той до полуда преследва жените както реално, така и литературно, с една дума, те просто го умопомрачават. В кратките си разкази от сборника „Ева” (1907) Протич е наблюдателен, склонен да детайлизира, ироничен, но и самоироничен, умерено циничен. Основен прототип на неговите женски образи обаче е неподражаемата Лора Каравелова. Кралица на красотата, фатално прелъстителна, но и разглезено своенравна, тя влиза в живота и творчеството на Яворов, за да превърне любовта им в шекспировска трагедия. Но преди това Лора покорява и пишещия дипломат Петър Нейков (Magnus), в чиито фейлетонни фрагменти, надъхани с елегантна еротика, долавяме съчетанието между европейския аристократизъм, софийското „българановско” бохемство и игривата съпротива срещу еснафската криворазбрана цивилизация.

Екслибрис от Калина Божкова, България. Илюстрация от книгата

Ние сме свикнали с един идиличен, излъчващ моминска чистота образ на жената в творчеството на Елин Пелин. Ала жената като образ на порока, като символ на покварата, на безумната убиваща сласт изобщо не се вписва прозата му. Такава е тя обаче в повестта „Нечиста сила” (1909), която поради обема й не сме включили тук. Разказът „Жената със златния косъм”, представящ Елин Пелин в този сборник, заема своеобразна „междинна” позиция. От една страна, в него присъства лирическата и пасторална струна на първичната невиноност, а от друга, неубоздаемата стихия на сексуалната фантазия. Превърната във фетиш, именно тя прави героинята Смарайда по-различна, по-желана от всички други жени на света.

Любовта чувственост у Николай Райнов е силна като смъртта. В нея има нещо съдбовно, фаталистично, неминуемо тласкащо към гибел. Райнов черпи сюжети и идеи от източната екзотика, от нейната философия и култура. В разказа „Сонора” (1918), който наподобява поема в проза, смъртта приема образа на любовница; тя е съблазнителна с всяка фибра от своето изящно тяло, въображаема и материална едновременно, носеща щастие в безграничното отчаяние.

През 1918 и 1919 г. ученият химик Асен Златаров издава две книги, озаглавени съответно „Цветя за него” и „Песен за нея” и подписани с псевдонима Аура. Съвременникът му Кирил Кръстев, литератор и културолог, нарича тези произведения „съкровените поетични евангелия за възвишените души”, „които ние, тогава гимназиални ученици, с възторг преписвахме в албумите за спомен на съученичките ни”. Това са жизнеутвърждаващи поеми в проза, посветени на любовта като изконен стремеж за съединяване на плътското и духовното естество. В „Орхидея” например взаимното притежание е видяно като върховно блаженство, финализиращо драматичните любовни перипетии, мъки и съмнения на Вечния мъж и Вечната жена, които взаимно се търсят и най-сетне се откриват.

Пазарността и рекламата, в съчетание със стремежа за европейска модерност, проникват в българската литература между двете световни войни. Те изпъкват още в заглавията на редица белетристични произведения от този период. Нека споменем само: „Ева” на Никола Г. Данчов, „Червеният фенер” на Николай Т. Фол, „Жената, която изневерява” и „Проститутката Соня” на Панайот Керемидчиев, „Момичето от циганското кабаре”, „Крадци на любов” на Александър Гиргинов, „Нови момичета” от Александър Карпаров, „Господинът с момичето” на Георги Райчев, „Хористката от операта” и „Между двама” на Недялко Месечков, „Глад и мистерии” на Клетника Мадлен (псевдоним на Иван Хаджимарчев), „Вик на плътта”, „Във вихъра на страстите” на Симеон Дановски и редица други.

Оригинална по форма е прозата на Никола Г. Данчов от сборника му с разкази „Ева” (1923). Всички творби в нея представляват драматизирани диалози, нещо като едноактни пиеси. Еротичното тук най-често се изявява в авторовия коментар, който върви между репликите на младите героини – красиви и лекомислени „беби” и „кукли”, материално осигурени и не особено умни. Те мислят само за едно – как да „излъстят” и притежават някой мъж. Така „малките драми” на Никола Г. Данчов не са никакви драми, а приятни пикантни истории, майсторски разиграни камерни интимни сюжети, вкусни и възбуждащи апетита на читателя с това, което казват, но най-вече с това, което не доизказват.

Г. П. Стаматов по думите на един критик е „писател на жената”. И действително няма друг български прозаик, който да се е превъплътил в такова количество Лени, Лиди, Лили, Линочки, Мери, Вери, Лизи, Шурочки, Ленчета, Нини, Нади, Нели, Сони и т.н. Разказвачът ги поставя в безчислени ситуации на грехопадение – не само желано, но и търсено от тях. Но порокът у Г. П. Стаматов е първо социална категория, после нравствено падение. Онова, което го интересува, е да види разголена не плътта на жената, а нейната психика.

В избраните за настоящия сборник разкази „Непозната” и „Лида Друганова” срещаме определни типове жени – все бунтарки, но техният бунт е лош, анархистичен – този бунт разрушава – или себе си, или семейното огнище, или околните…

Затова и настоящият сборник, без да има претенции за изчерпателност, представя подбор на автори и творби от литературното ни наследство, някои дори съвсем неизвестни, като при публикацията им са запазени техните стилово-езикови особености.

(със съкращения)

Из предговора към „Невинността на порока. Еротични разкази от български писатели” (Книгомания).  Сборникът представя подбор на автори и творби от литературното ни наследство, интерпретиращи вечната тема за Ероса. Включва произведения на Антон Страшимиров, Андрей Протич, Magnus, Аура, Никола Г. Данчов, Георги Райчев, Г. П. Стаматов, Николай Райнов, Елин Пелин, Н. Теодоров Фол, Клетника Мадлен, Панчо Михайлов, Недялко Месечков, Александър Карпаров. Използваните екслибриси в изданието са предоставени от Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе и са част от Графичния кабинет към библиотеката. Екслибрисите са участвали в IX Международен конкурс за екслибрис Ex libris – Ex erotic, проведен през 2013 г.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.