Демокрация в арабския свят? Не бързайте толкова

Асошиейтед прес

Протестите на площад Тахрир в Кайро. Снимка: АФП/БТА

Една нова стара идея обхваща Близкия изток пет години след като Арабската пролет пробуди амбициите за демокрация: че възстановяването на стабилността, особено ако е придружено от някои икономически и политически подобрения, трябва да е достатъчна реформа засега.

Това схващане изглежда взема връх в последно време, особено в Египет – най-многолюдната страна в региона и държавата, която породи най-големите надежди у защитниците на демокрацията, когато през 2011 г. военните свалиха управлявалия дълго време Хосни Мубарак в обстановка на многомилионни протести срещу президента и загуба на западната подкрепа за него.

Сегашното правителство се дразни, че е изправено пред може
би още по-остри международни критики, отколкото някога са били
отправяни към Мубарак, най-вече по въпроси в областта на правата
на човека. То изтъква, че демокрацията не включва толерирането
на хаос по улиците и че безконтролните свободи могат да
дестабилизират едно крехко общество, което е изправено пред
неграмотност, бедност, слаби демократични традиции и джихадистки
бунт.

На срещи с делегации от Конгреса на САЩ миналата седмица
президентът Абдел Фатах ас Сиси изтъкна, че „демокрацията е
процес в развитие и не може да се постигне изведнъж“, и обясни,
че Египет е ангажиран с „постигане на баланс между укрепването
на сигурността и стабилността и спазването на правата и
свободите“, се казва в изявление на неговата канцелария.

Тази идея има философска основа: точно както демокрацията е
нещо повече от избори и не може да допусне разюздана диктатура
на мнозинството, така и не бива да се допусне свободата да се
превърне в слободия.

Критиците отхвърлят тези изказвания като користни, като
комбинация от критичност и бунтарство, типична за елитите, които
се опитват да запазят своите привилегии. Подходът на бавния
напредък обаче има и своите дискретни привърженици не само сред
печелещите от него богати хора с връзки, но и сред образованите,
които в момента просто нямат пълно доверие на широките народни
маси.

В каква степен е трудно да се прецени точно в един регион,
където анализаторите са ограничавани и прикрито, и открито, и
където рядко се правят проучвания на общественото мнение. Затова
твърденията по този въпрос са повече анекдоти, личен опит и
логика.

„Хората ценят стабилността повече от всичко друго“, каза
Абдулхалек Абдула, преподавател по политология в Университета на
Обединените арабски емирства. Той добави, че нестабилността и
възходът на политическия ислям, настъпили след Арабската пролет,
са забавили тласъка към повече свобода и демокрация и че
повечето граждани на ОАЕ не настояват за радикални промени, като
наблюдават смутовете в други страни от региона.
„Дайте да сме скромни. Много е трудно да се изгради модерна
стабилна демокрация“, каза той.

Други хора смятат за елитарно да се казва, че арабският свят
не е дорасъл за демокрация. Наистина ли не заслужаваме това,
което индийците и бразилците приемат за даденост, питат те.
Някои споменават случаи на спорни изборни резултати дори в
западни страни и питат: В такъв сложен свят може ли което да
било общество да е наистина узряло за демокрация? Не е ли за
предпочитане просто да приемем истинската свобода като основно
човешко право?

„Идеята, че някои хора не са дорасли за правосъдие, е
расистка. Тя отразява неуважение към хората. Напълно несъгласен
съм с нея“, каза уважаваният египетски писател Аля Асуани пред
АП.

Все пак аргументът за сигурността намира отзвук у
египтяните, които виждат смутовете в своя регион и как полицаи и
войници са убивани от свързани с „Ислямска държава“ джихадисти
на Синайския полуостров. А в Йордания, където малцина се
съмняват, че монархията управлява и критиците знаят кои граници
да не преминават, крал Абдула получава силното одобрение на
средната класа за поддържането на ред и спокойствие в една
страна, която граничи със Сирия, Ирак и палестинските територии
и въпреки това регистрира приличен икономически растеж.

Има осезаем спад в склонността към улични демонстрации в
редица държави, въпреки че това може да е заблуждаващо: правото
на протест е силно ограничено, а на хората може просто да им е
омръзнало от смутове и конфликти.

Със сигурност мнозина изглеждат ужасени от случилото се в
страни, които са излезли извън контрол. В Либия думата имат
милициите. Йемен е в състояние на гражданска война и от една
година е подлаган на въздушни удари от водена от Саудитска
Арабия коалиция. Сунитските райони на Ирак са превзети от
групировката „Ислямска държава“. В Сирия половината от над
20-милионното население отпреди войната е изселено, а части от
градове са изравнени със земята.

Ливан е парализиран от политиката на верска основа и не може
да си избере президент от близо две години, а парламентът му
рядко заседава. Мандатът на Махмуд Абас като президент на
Палестинската автономна власт изтече преди години.

Демокрацията рядко се споменава в Обединените арабски
емирства, въпреки че там се произвеждат избори за федерален
граждански консултативен съвет. В Саудитска Арабия монархията
държи под абсолютен контрол непрозрачното, финансирано от
петрола правителство, а общинските съвети са единственият
избираем управленски орган. В други страни от Персийския залив
парламентите са относително слаби.

В сравнение с други арабски държави Египет е постигнал
впечатляващ напредък. Ас Сиси спечели убедително изборите през
2014 г. с много повече гласове от тези, които взе две години
по-рано президентът ислямист Мохамед Морси, свален от военните
през 2013 г. по обвинения в лошо управление. Макар че изборите
от 2014 г. бяха широко критикувани, защото управлявалото преди
това движение „Мюсюлмански братя“ бе забранено, малцина твърдят,
че е имало измами при преброяването на гласовете, а това не е
никак малко предвид най-новата история на региона. Конституцията
ограничава президента до два мандата, в рязък контраст с
повечето от останалите страни в региона. Египет също така има
новоизбран парламент, който е по-разнообразен и с повече
правомощия в сравнение с повечето от страните в региона.

Увеличават се призивите на външни наблюдатели и активисти
срещу това, което според мнозина е заглушаване на инакомислието
– закон срещу уличните демонстрации и друг закон, който общо
взето санкционира всеки несъгласен с официалните изявления за
сигурността; дълги срокове на задържане без повдигане на
обвинение; забраняване на някои активисти да пътуват зад
граница; и десетки случаи на тайно задържане.

Защитниците на правителството обаче смятат критиките в
областта на правата на човека за несправедливи, тъй като
положението в други страни от региона е по-тежко. В този смисъл
Египет се оказва в иронично сходна ситуация със своя съсед и
бивш враг Израел. В Декларацията за независимост на Израел се
обещава пълно равенство и че еврейската държава ще е „светлина
за нациите“. При толкова високи очаквания поддръжниците му сега
се затрудняват да защитят половинвековната окупация на милиони
палестинци от еврейската държава с аргумента, че положението в
други страни по света е далеч по-лошо.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.