САЩ се нуждаят от стратегия за кибервъзпиране

Съществува консенсус, че агресията на една страна срещу друга е сериозен проблем, но няма аналогичен консенсус по въпроса какво е агресия. Воденето на агресивна война беше едно от обвиненията срещу нацистките лидери на Нюрнбергски процес през 1946 г., но 70 години по-късно е неясно дали разбирането за агресия трябва да включва войната, както обикновено се подразбира. Нито дали войната, в днешния контекст на нови разрушителни възможности, трябва да включва „използването на въоръжени сили“, което според Римския статут на Международния наказателен съд е съставна част от „акта на агресия“.

Киберуменията могат да служат за шпионаж – незаконното придобиване на информация – което е по-старо от държавите и не е военен акт. Относително елементарни кибератаки срещу противниковите способности за командване и контрол по време на война бяха част от действията на САЩ в Операция „Пустинна буря“ през 1991 г., на Балканите през 1999 г. и срещу бунтовници – като се хакват имейлите им – по време на засилването на военното присъствие в Ирак. През 2007 г. израелското подразделение за кибервойна наруши работата на сирийски радар, а израелски самолети унищожиха недовършен ядрен реактор в Сирия. Но как трябва да класифицираме използването на киберумения не за сдобиване с информация и не в допълнение към военна сила, а за причиняване на щети на  физическата инфраструктура на друга страна?

През Втората световна война САЩ и съюзниците им изпратиха
ескадрили бомбардировачи над Германия, за да унищожат важни
елементи от физическата й инфраструктура – заводи за стомана,
заводи за производство на сачмени лагери и други.

Бомбардировачите обаче бяха ненужни, когато САЩ и Израел искаха
да унищожат някои центрофуги от жизненоважно значение за
иранската програма за ядрени оръжия. Те използваха компютърния
вирус „Стъкснет“, за да ускоряват или забавят процеси в иранския
завод за обогатяване на уран в Натанц, повреждайки или дори
разбивайки центрофуги, необходими за производството на уран за
военно приложение.

Според Фред Каплан, водещ рубрика в сп. „Слейт“, в началото
на 2010 г. около 2000 от 8700 центрофуги са били „безвъзвратно
повредени“, и дори след като иранците по-късно са научили какво
се случва, още 1000 от оставащите тогава 5000 центрофуги са били
„изведени от експлоатация“.

За интересни подробности за споменатите по-горе случаи и за
да разберем колко дълбоко сме навлезли в непознати от
политическа и правна гледна точка води, прочетете книгата на
Каплан „Тъмна територия: Тайната история на кибервойната“. Три
от уроците в нея са, че кибервойната прилича на война, голяма
част от нея е силно секретна и че всичко, от което зависи
функционирането на едно модерно общество, е уязвимо.

Нещата, които се контролират от или чрез компютри включват
не само военни сили и средства (системи за командване и контрол,
насочващи механизми за „умни“ боеприпаси и т.н.), но и болници,
електропреносната мрежа, обекти на водоснабдяването, клапаните
на язовири и финансовите трансакции на банки. И, отбелязва
Каплан, за разлика от ядрените оръжия или балистичните ракети,
които могат да ги пренасят, кибероръжията не изискват мащабни
индустриални проекти или концентрации на учени с редки умения.
Всичко, което е необходимо за парализирането на едно комплексно
общество и предизвикването на паника в населението му е „една
стая с компютри и малък екип от хора, обучени да ги използват“.

Очевидно САЩ имат нужда от капацитет за кибервъзпиране –
способността да причиним на враговете си всичко, което те може
да искат да направят на нас. Един проблем обаче е, че може да се
окаже трудно да се докаже източникът на една кибератака, както
тази през 2007 г., която руският президент Владимир Путин не
призна да е разпоредил, но почти със сигурност го е направил.
Целта й беше да накаже Естония, която бе ядосала Русия.

За да оценим как натискането на компютърни клавиши може да
причини щети, сравними с продължителна въздушна кампания с
използването на силни експлозиви, помислете какво се случи в
частния сектор през 1995 година. Банка „Берингс“, основана през
1762 г., беше най-старата търговска банка във Великобритания,
беше преживяла Наполеоновите войни и две световни войни, а сред
клиентите й беше кралица Елизабет Втора. Един от младшите й
служители, Ник Лийсън, в сингапурския офис на банката, се оказа
толкова умел в използването на пазарите на деривати, че в един
момент е генерирал 10 на сто от печалбите на банката. Без да е
надзираван достатъчно строго, той създал тайна сметка на
„Берингс“, от която правел рисковани инвестиции, включително
една огромна инвестиция, разчитаща на повишаване на индекса на
японския стоков пазар. Той обаче не предвиди земетресението в
Кобе. Японският стоков пазар се срина, причинявайки огромни
загуби в сметката на Лийсън, които „Берингс“ не можеше да
покрие. Банката бързо се срина и беше купена от холандска
компания за символичната сума от една лира.

Ако безразсъдството на един неспазващ правилата търговец,
мотивирано от най-обикновена алчност, може тихо и бързо да
унищожи стара институция, представете си какъв хаос могат да
създадат батальони от военизирани кибервоини, безпощадно
прилагащи разрушителната програма на една страна. Отдавна е
време за неотложна обществена дискусия на множеството нови
значения, които може да получи шекспировото „развързал кучетата
на войната, над всички ще кръжи и вика: „Мъст“!

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.