Британски град на стоманата в криза, засягаща цялата страна

Асошиейтед прес

Металургичният завод в Порт Талбот. Снимка: от тв екрана

За Марк Търнър стоманодобивният завод на Tata Steel в малкия уелски град Порт Талбот не е просто завод. Работникът вижда два дракона – доменните пещи на завода, които призори издишат огън в небето над града, където през Средновековието монаси построили ковачница.

Неговото описание може би е най-колоритното, но той не е единственият, който говори за най-големия британски стоманодобивен комбинат като за живо същество и пулсиращата душа
на общността.

„Романтично е… дъхът на Порт Талбот. Ако тези дракони умрат, животът на Порт Талбот ще замре. Порт Талбот ще си отиде. Това са чувствата ни спрямо нашия завод“, казва той.
Поддържането на драконите живи е тема, която се обсъжда в града, откакто индийската компания Tata Steel обяви планове да продаде бизнеса си във Великобритания, от който губи 1 милион британски лири (1,4 милиона долара) дневно на фона на високите разходи и изобилието от евтина китайска стомана на световните пазари. Решението на компанията разпали страхове, че заводът може да бъде затворен, ако Tata не успее да намери купувач. Това ще означава загуба на 4000 работни места, както и прекъсване на икономическото „спасяващо живота въже“ на града.

Порт Талбот е третият британски стоманодобивен завод,
застрашен от закриване от есента на миналата година.
Производството на стомана във Великобритания, която през
Индустриалната революция бе пионер в този бизнес, се е свило от
близо 28 милиона тона през 1970 година до 12 милиона тона през
2013 година, като спадът се ускори след финансовата криза от
2008 година. Междувременно световното производство на стомана
скочи с 96 % между 2000-а и 2014 година, най-вече благодарение
на Китай, който миналата година е произвел около 779 милиона
тона.

Британските производители и политици критикуват Пекин, че
продава стоманата на цени, по-ниски от производствените.
Правителството в Лондон обаче няма голямо желание да поиска от
Европейския съюз да наложи мита за китайската стомана, защото
това може да провокира въвеждане на ответни китайски мита и да
увеличи разходите за други сектори на икономиката.
Правителството обяви в четвъртък (21 април – бел. ред.), че
е готово да поеме дял от 25 % в спасяването на Tata. Макар
досега нито един купувач да не е отправил оферта, британски
медии съобщиха, че ръководството на завода планира да направи
предложение.

Дейвид Блакъби, експерт по икономиката на Уелс в
университета в Суонси, посочва, че най-големият проблем на
правителството е липсата на стратегия за промишлеността и поради
това му е трудно да отговори на кризата.
„Правителството е между чука и наковалнята. То не иска да
разстройва китайците (…), но и не иска да закрива завода“,
отбелязва той.

Освен ограничаване на притока на вносна стомана защитниците
на британския стоманодобив искат от правителството да намали
цената на енергията и корпоративните данъци, за да подпомогне
сектора. Ако не успее да намери купувач, правителството трябва
да национализира завода, за да гарантира, че Великобритания ще
продължи да произвежда стоманата, нужна на британската
промишленост, заявяват синдикати, припомняйки над 100-те
милиарда британски лири, които бяха инжектирани в банките в
периода на финансовата криза.

Свиването на стоманодобивния сектор обаче означава, че сега
той носи едва 0,1 % от британския брутен вътрешен продукт,
според данни от библиотеката на Камарата на общините. Броят на
работещите в сектора е намалял до около 24 000 души през 2014
година спрямо 320 000 през 1971 година.

Проблемът се усложнява от факта, че спорът се разгръща в
момент, когато правителството е насред разгорещена кампания за
еврочленството на Великобритания.

Междувременно търпението на Tata се изчерпва.
Дейвид Уърсли, директор по изследванията в университета в
Суонси, отбелязва, че производителите на стомана в Европа, САЩ и
Тайван се сблъскват с един и същи проблем – как по-добре да се
конкурират с китайците. Това, от което градчета като Порт
Талбот се нуждаят, е помощ за преминаване към нови продукти или
технологии, отбелязва той.
„Не постигате такива неща с едно щракване. Това е процес,
който отнема време“, казва експертът.

Проблемите на стоманодобивната индустрия може и да са
глобални, но се усещат като изключително местни в Порт Талбот –
град с около 45 000 жители, разположен върху тясна ивица на
крайбрежна равнина, граничеща със зелени хълмове.

Стоманодобивният комбинат, разпрострял се на 200 акра,
съжителства с къщи, в които са живели поколения работници.
Построени по най-модерната технология от времето след
Втората световна война, стоманолеярните заводи процъфтяват
заедно със следвоенна Великобритания, произвеждайки материал,
който след това се превръща в автомобили, кораби, хладилници и
съдомиялни.

Заради това някога Порт Талбот бе обект на завист сред
съседите си в Уелс, където много общини бяха опустошени след
затварянето на въглищните мини през ерата на Маргарет Тачър.
Порт Талбот не само имаше работни места, но и добре платени
работни места, защитавани от синдикати, което пък позволяваше да
хората да издържат семейства и да имат живот, включващ футболни
лиги, клубове по крикет и излети до плажа.

С времето обаче тази слава избледня. Бизнес районът на Порт
Талбот е белязан от затворени магазини и загрозен от скелета на
сгради, които така и не бяха завършени. Компаниите, които все
още са останали, вече съкращават служители, очаквайки, че също
ще бъдат засегнати от бъдещи съкращения в стоманодобивния завод.

Стийв Гарви е бивш работник от стоманодобива, съкратен през
80-те години. Сега той върти бизнес с килими и мебели и се
опитва да разбере какво се случва. Работниците от Порт Талбот,
отбелязва той, никога не са били по-продуктивни, което засилва
усещането за несправедливост.
„Несигурността причинява толкова много стрес. Хората, които
идват да харчат парите си при нас, определено намаляват“,
отбелязва той.

Порт Талбот всъщност е град компания – почти всеки или
работи в завода, или има роднини и близки приятели, които го
правят. Това означава, че всяко развитие на сагата с Tata Steel
предизвиква вълнение сред общността.
Въпреки стараха от това, което бъдещето може да донесе,
всички са сплотени.

Антъни Тейлър, член на местния общински съвет и пенсиониран
работник от завода, е убеден, че това усещане идва от тясната
обвързаност с бранш, който понякога може да бъде опасен. Това е
бранш, в който трябва да разчиташ на колегите си и понякога – да
им повериш живота си.
„Ние сме като семейство, грижим се един за друг“, казва той.

В кафе Bro’s, което е декорирано със снимки на завода,
работниците идват от смяна със сигнални якета и облени в пот
лица. Порциите в чиниите са големи, атмосферата е дружеска.
Търнър, организатор на синдиката Unite, получава чаша кафе и
се обляга на масата, описвайки част от усилията, полагани от
обикновените хора, за да подчертае фундаменталното значение на
стоманата за икономиката. В Туитър се води кампанията
#steelselfie, която призовава хората да се снимат с предмет,
направен от стомана. Има кампании, показващи неща, произведени
от британска стомана като Операта в Сидни и Олимпийския стадион
в Лондон. Има и хора като актьора Майкъл Шийн, който е роден в
района и подкрепя петиция в помощ на работниците.

Всичко, абсолютно всичко, което може да задържи общественото
внимание, насочено към стоманата.
Търнър вярва, че борбата ще бъде успешна.
Цеховете на завода са построени около мястото, на което през
12 век е имало абатство, където някога монасите отворили
ковачница. Все още се е запазила една стена от абатството,
защитена с ограда. Има поверие, според което, когато стената
падне, заводът ще бъде затворен.
„Това е солидна стена. Стои от стотици години. Вярвам, че ще
устои още няколко века“, казва Търнър.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.