Сложният триъгълник Иран, Русия и Израел

Техеран бюро*

На сложната регионална шахматна дъска Иран иска по-добри отношения с Москва, въпреки че руснаците разшириха разузнавателното си сътрудничество с Израел в Сирия

Али Лариджани, председателят на иранския парламент, отдавна се застъпва за по-добри отношения с Русия, а интервюто му преди известно време за ТАСС, в което определи иранската „ориентация на изток, преди всичко към Русия, като стратегическия избор на страната“, не е никаква изненада.

Но отношенията на Техеран с международните сили стават все по-нюансирани в резултат на промените в региона. Постигнатото със световните сили през юли споразумение за ядрената програма, включително с „Големия сатана“, помогна дипломатическата ситуация да придобие доста нюанси. Трайните съюзници и трайните врагове са малко на брой.

За Иран Русия е стратегически съюзник в подкрепата за
сирийския президент Башар Асад, а Москва е и потенциален
партньор в оформянето на световния пазар на газ, тъй като това
са двете страни с най-големите запаси на синьо гориво. Но все
пак между тях има важни различия.

Въпреки че Русия е сключила договори с Иран – тя е
доставчикът на „Бушехр“, единствената действаща иранска
електроцентрала и води преговори за още осем – Москва не блокира
нито сезирането на Съвета за сигурност на ООН през 2006 г. по
въпроса за ядрената програма на Техеран, нито последвалите
санкции.

През 2005 г. Лариджани започна първата от двете си години
като секретар на Висшия съвет за национална сигурност, стремейки
се към „завой към Москва“, с който да попречи на сезирането и
санкциите на ООН.

През януари 2006 г., когато възможността Съветът за
сигурност на ООН да бъде сезиран вече беше започнала
застрашително да надвисва, Лариджани ми каза в интервю в
Техеран, че Иран проучва с Москва възможностите за обогатяване
на уран на руска земя. Лариджани беше в типичната си добра
форма, с бързата съобразителност на човек, който е изучавал
Кант.

Демонстрирайки презрение към искането на западните страни да
им бъде предоставен документ със скица на оръжия, за който се
предполагаше, че е от мрежата на пакистанския псевдоучен А.К.
Хан, Лариджани отбеляза саркастично: „Ако намерите някого в
света, който да може да направи бомба по упътване от една и
половина страници, ще го позлатим.“

Остротата, с която Лариджани постави нещата, обаче не доведе
до успех на „завоя към Москва“. След време вътрешен човек от
режима ми каза, че иранският лидер аятолах Али Хаменей се е
почувствал лошо подведен от Лариджани, когато Русия е подкрепила
санкциите на ООН, и може да се предположи, че именно това е бил
един от факторите за смяната му през октомври 2007 г. със Саид
Джалили на поста главен преговарящ за ядрената програма.

Десетилетие по-късно споразумението за ядрената програма от
Женева направи възможно сближаването между Иран и Русия, като
Москва сега казва, че ще достави на Техеран система за
противоракетна отбрана С-300, което преди не беше възможно
заради санкциите на ООН. Руските компании горят от желание да
печелят договори в Иран.

Техеран и Москва са на една и съща страна в Сирия в
подкрепата си за Асад, която осъществяват чрез ирански съветници
от Корпуса на гвардейците на Ислямската революция и руски
въздушни удари, както и чрез по-ограничено присъствие на военни
сили. Но дори и в Сирия има нюанси – и едно от важните различия
между Иран и Русия се корени в близките отношения на Москва с
Израел, държава, за която Техеран казва, че никога няма да
признае.

Когато през септември Русия започна да бомбардира
групировките, участващи в бунта срещу Асад, съществуваше
реалната опасност от припламване на искри с Израел, който също
нанасяше удари в Сирия заради безпокойството си от съюза на Асад
с Хизбула, ливанската шиитска групировка, с която за последно
воюва през 2006 г.

Йоси Алфер, бивш аналитик и сътрудник на Мосад, наскоро ми
каза, че „координацията“ между Русия и Израел за Сирия е била
успешна и е „голямо събитие в Близкия изток със стратегически
характер“.

Когато руските военновъздушни сили започнаха да се
установяват по алауитското крайбрежие на Сирия, първият
чуждестранен ръководител, който побърза да се срещне с Путин, бе
Биби (Бенямин) Нетаняху, израелският премиер, заяви Алфер.
„Нетаняху му каза: Добре, армиите ни ще се координират. Вие
бомбардирате, а ние бомбардираме от време на време, за да
пресечем оръжейните доставки за Хизбула.“

Най-голямата потенциална гореща точка между Русия и Израел
бе прелитането на руски самолети над израелска територия в Голан
– но и двете страни бяха готови да предприемат действията,
необходими за избягване на инцидентите като този от ноември, при
който Турция свали самолет на Москва.

„Сваляли сме сирийски самолети, които са прелитали над
Голан, но не и руски самолети“, посочи Алфер, като добави, че
координацията е била „много ефективна“ предвид факта, че времето
за реакция при подобни инциденти може да е само броени секунди.

Той отдавна проявява интерес към ролята на Иран на
регионалната шахматна дъска. Неговата книга „Периферията“
(Periphery), излязла миналата година, изследваше доктрина,
според която Израел дълго време си е търсел съюзници в Близкия
изток, включително в лицето на Иран отпреди революцията от 1979
г. В книгата той разказва как е присъствал на дискусия в Мосад
през 1979 г. за това дали да бъде убит аятолах Рухола Хомейни.

Завладяващата му нова книга „Конфликт без край“ (No End to
Conflict) се съсредоточава върху израелско-палестинския
конфликт, като Алфер прави опит да насочи вниманието към този
проблем, за който смята, че е пренебрегнат. В нея той се
занимава и със засилващите се отношения на Израел с арабските
държави, включително със Саудитска Арабия, които се дължат
донякъде на общия страх от Иран.

„Никога досега не сме имали такова ниво на стратегическо
сътрудничество с арабските ни съседи – с Египет за Газа и Синай,
с Йордания за Сирия и Ирак, със саудитците по отношение на Иран
и Даеш (групировката Ислямска държава)“, каза ми той. „Те не ни
притискат по палестинския въпрос, което го прави по-малко
належащ.“

За разлика от мнозина в израелската десница Алфер не изпитва
задоволство от този факт. Той смята, че демографските промени
на окупирания Западен бряг подкопават възможността за решение,
основано на идеята за две държави, както и за това Израел да
остане демократична, еврейска държава. „Като асимилираме
Западния бряг и Източен Ерусалим и не правим нищо по отношение
на Газа“, заяви той пред мен, „тръгваме по наклонената плоскост
към това да престанем да сме еврейско, ционистко, демократично
образувание.“

Подобно на Лариджани Алфер е насочил вниманието си към Русия
и планира следващата му книга да проследи отношенията на Израел
с Москва чак до времената на Съветския съюз.
Неговите „бивши началници“ в Мосад му казали, че това ще
трябва да е роман. „Казаха ми: Искаш да пишеш за това? Само като
белетристика.“

БТА

*Техеран бюро е независима медийна организация, на която
„Гардиън“ осигурява платформа – бел. на „Гардиън“

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.